Решение № 7818 от 14.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1641/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Роялти Консулт България ООД, с управител С. Н. Н., чрез адв. Йорданов, срещу Решение 13232/09.12.2024 г. на Административен съд Варна, постановено по адм. дело 823/2024 г. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на решението на административния съд, на всички основания посочени в чл. 209, т. 3 АПК. По същество се иска неговата отмяна и разрешаване на спора по същество, като се отхвърли жалбата срещу оспорения административен акт. Ответникът директорът на Териториално поделение на национален осигурителен институт - Варна оспорва в писмено становище жалбата и твърди, че същата е неоснователна, а решението на административния съд е правилно, поради което да се остави в сила. Ответникът Г. З. Н. не изразява становище по жалбата. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховен административен съд, шесто отделение, като взе предвид касационната жалба с доводите в нея, обжалваното съдебно решение, обжалвания административен акт, доказателствата по делото и изискванията на закона, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на съдебен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното Решение 13232/09.12.2024 г. по адм. дело 823/2024 г. Административен съд Варна е отхвърлил жалбата на Роялти Консулт България ООД, с управител С. Н. Н. срещу Решение 2153-03-43/25.03.2024 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Варна, с което е отхвърлена жалба вх. 1012-03-125/23.02.2024 г. от С. Н. Н., в качеството му на управител на Ел Ес Роялти ООД срещу задължителни предписания ЗД-1-03-01537527/09.02.2024 г. по чл.108, ал.1, т. 3 КСО, дадени към Констативен протокол КП-5-03-01537349/08.02.2024 г. от контролен орган на ТП Варна на НОИ и е осъдил дружеството да заплати разноски. Въз основа на кредитираните от съда гласни и писмени доказателства събрани в хода на разглеждане на делото пред първата инстанция, ценени поотделно и в тяхната съвкупност, е прието за установено, че с Решение 2153-03-43/25.03.2024 г. директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Варна, се е произнесъл по оспорване на задължителни предписания ЗД-1-03-01537527/09.02.2024 г. по чл.108, ал.1, т. 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/. Същите са издадени след проведено производство по реда на чл. 108 КСО относно контрол на разходването на средствата от ДОО от дружество Роялти Консулт България ООД, в качеството му на осигурител на Г. З. Н.. Със задължителните предписания дружеството работодател е било длъжно да заличи данните, подадени по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО за периода от 24.04.2023 г. до 30.06.202 3г. за Г. З. Н., с вид осигурен 01, декларация образец 1. Причината, която се сочи в издадения въз основа на проверката констативен протокол е, че осигурителят не е доказал по безспорен начин, че Г. З. Н. е упражнявала трудова дейност. Органът е констатирал, че няма основание за осигуряване на Г. З. Н. по чл. 10, ал.1 и § 1, т.3 от ДР на КСО през периода 24.04.2023 г. - 30.06.2023 г. поради липса на доказана реално извършвана от нея трудова дейност. С оглед на установените фактически обстоятелства първоинстанционният съд е достигнал до извод за незаконосъобразност на оспорения пред него административен акт. Този извод на първоинстанционния съд изцяло се споделя от настоящият касационен състав. Решението на Административен съд Варна е валидно, допустимо и правилно. В хода на съдебното производство са събрани всички относими гласни и писмени доказателства, които първоинстанционният съд е анализирал задълбочено и е извел правни изводи съобразени с релевантните по делото факти и обстоятелства и приложимите материалноправни разпоредби. Съгласно установената съдебна практика на Върховен административен съд и на основание чл. 4, ал. 1 КСО се приема, че работниците и служителите са задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица. За работници и служители се считат лицата, упражняващи трудова дейност по трудово правоотношение. Трудовият договор, сключен между работника или служителя и работодателя преди постъпването на работа, следва да отговаря на изискванията за форма по чл. 62, ал. 1 КТ и за съдържание по чл. 66 от КТ. На основание чл. 62, ал. 3 КТ в тридневен срок от сключването или изменението на трудовия договор и в седемдневен срок от неговото прекратяване работодателят или упълномощено от него лице е длъжен да изпрати уведомление за това до съответната териториална дирекция на Националната агенция за приходите. Положеният труд по трудово правоотношение е възмезден и работодателят дължи на работника или служителя трудово възнаграждение, което се изплаща по реда, установен в Кодекса на труда (КТ). Легална дефиниция за понятието "осигурено лице" е дадена в § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби (ДР) на КСО, според която в относимата редакция на разпоредбата "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО сочи, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 КСО или чл. 4а, ал. 1 КСО и за които са внесени или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването й. Задължителна предпоставка за възникването и съществуването на осигурителното правоотношение е реалното осъществяване на трудова дейност от страна на лицето. Липсва идентичност на трудовото и осигурителното правоотношение. Наличието на трудов договор и валидно възникнало и непрекратено трудово правоотношение само по себе си не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение и произтичащите от него права на обезщетение. Лицето следва и действително да упражнява трудова дейност в рамките на трудовото правоотношение. Правилно първоинстанционният административен съд достига до извод, че трудовият договор 1/24.04.2023 г., на който се позовава дружеството, не съдържа императивно изискуемите по арг. от чл.107в от КТ или чл. 107и от КТ клаузи между страните, за да може да бъдат изпълнени изискванията на КТ за осъществяване на една от двете форми на полагане на труд на работно място извън помещенията на работодателя. Липсата на съществените елементи на трудовия договор съдът обосновано приема, че е равнозначно на липса на трудов договор по смисъла на КТ, респ. липса на осигурителни правоотношения, доколкото дружеството осигурител не доказа главно и пълно, че лицето е осъществявало фактически трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал.1 КСО. Предвид изложеното Върховният административен съд - състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото, претендираното юрисконсултско възнаграждение от ответника следва да бъде присъдено, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, в размер на 100 (сто) лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - състав на шесто отделение,