Решение № 5423 от 22.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 914/2014 г.

Решение № 5423 от 22.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 914/2014 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Бисер Цветков Производството е по гл. ХII на АПК. Образувано е по касационна жалба на Павел Иванов Цветанков срещу решение № 15959/2.12.2013 г. постановено по адм. д. № 12389/2013 г. от тричленен състав на Върховния административен съд, трето отделение, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 94-00-0176/3.04.2013 г. на министъра на културата, обективиращо отказ за регистрация като частна колекция собственост на наследниците на Павел Дейков, Петко Дейков и Михайл Дейков на Панагюрското златно съкровище. Оплакванията на касатора сочат на трите категории основания за неправилност на оспорения съдебен акт по чл. 209, т. 3 от АПК заради упреците му към извършената от съда преценка на доказателствените средства; пропускът му да възприеме твърдяни нарушения на административнопроизводствените правила в широкия смисъл на понятието при постановяването на административния акт и необосноваността на изводите за предоставен статут на национална богатство на съкровището. Иска се прогласяване на нищожност на решението /в хода на устните състезания е поискана отмяна на решението/ на първоинстанционния съдебен състав, както и прогласяване на нищожност, респ. отмяна и на акта на министъра на културата и изпращане преписката на същия орган за да разпореди регистрация на Панагюрското златно съкровище като частна колекция. Ответникът по касация - министъра на културата, чрез повереника си юрисконсулт Христова отрича основателността на касационната жалба. Заключението на прокурора от Върховната административна прокуратура е неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия, след като прецени допустимостта на касационната жалба, наведените в нея касационни основания и извърши проверка на решението в обхвата на чл. 218 АПК, приема следното: С оспореното пред тричленния състав на ВАС, трето отделение, решение изх. № 94-00-0176/3.04.2013 г. издадено от заместник-министър на културата, е разпореден отказ за регистрация на Панагюрското златно съкровище като частна колекция собственост на наследниците на братята Павел, Петко и Михайл Дейкови. Приключилото с това решение административно производство е инициирано от Павел Цветанков с молба вх. № 94-00-0176/7.02.2011 г., съдържаща искания за присвояване на статут на частна колекция на Панагюрското златно съкровище с притежание на наследниците на братя Дейкови; възстановяване на щетите на наследниците и съпътстване на съкровището от имената на откривателите му... Отказът за регистрация е мотивиран с данните от регистъра на движимите културни ценности, според които съкровището е регистрирано във фонда на Регионалния археологически музей Пловдив на 29.12.1949 г. като движима културна ценност, в инвентарна книга № 1, с инвентарни номера от № 3196 до № 3204 и е със статут "национално богатство". С позоваване на разпоредбата на чл. 2а, ал. 1 от ЗКН е отнесено съкровището към кръга на вещите публична държавна собственост, обосновани са правомощията на министъра на културата по упражняване на правото на собственост по чл. 14, т. 14 от ЗКН и забраната за разпореждане и придобиване по давност на тези вещи по чл. 7, ал. 1 от ЗКН. Прието е, че молителят не сочи придобивно основание, поради което не са налице предпоставките за промяна в съществуващата регистрация. За да отхвърли оспорването на административния акт, тричленният състав на ВАС е приел, че той е издаден от компетентен орган - заместник-министъра на културата предвид разпоредбата на чл. 14, ал. 1, т. 14 от ЗКН и съществуването на заповед за заместване № РД-09-124/1.04.2013 г. Според съда при установения статут на национално богатство на Панагюрското златно съкровище са неотносими доводите на жалбоподателя за правата на собственост върху включените в него вещи, тъй като споровете за собственост, както и тези за обезщетение, се решават по общия исков ред. Оспореният съдебен акт е валиден, допустим и правилен. Решението на тричленния състав на ВАС е постановено от законен състав, в писмената форма за действителност, в обхвата на правораздавателната компетентност на съда, подписано е и волята на съдебния състав е ясно обективирана. Това изключва основателността на доводите за нищожността му. Правото на съдебно оспорване на Цветанков против акта на министъра на културата съществува и е надлежно упражнено, поради което е възникнало правомощието на съда да реши отнесения пред него правен спор и заключителният му акт е допустим. Предмет на спора, с който е сезиран първоинстанционния съдебен състав е съществуването на субективното материалното публично право на наследниците на братя Дейкови на вписване в регистъра по чл. 102, ал. 1 от ЗКН на Панагюрското златно съкровище като притежавана от тях колекция, както и на материалното преобразуващо право на отмяна на административния акт отказващ регистрацията. Правото на вписване на движими културни ценности във водения от министъра на културата регистър на движимите културни ценности по чл. 102 от ЗКН или правото да се иска вписване на промяна са обусловени от установяването на правото на собственост върху културната ценност. Аргументите за този извод са черпят от чл. 102, ал. 2 и 4 от ЗКН. Първата разпоредба сочи субектите на право на собственост върху движимите културни ценности, подлежащи на вписване в регистъра. Втората определя промяната в собствеността на регистрираните културни ценности като юридически факт пораждащ задължението на приобретателя да уведоми органа по регистрацията по чл. 102, ал. 3 от ЗКН за отразяване на промяната в регистъра. Разпоредбата на чл. 102, ал. 1 от ЗКН е непрецизна, тъй като буквалното й тълкуване обуславя извод, че воденият от министъра регистър е само за движими културни ценности със статут на национално богатство. Систематичното тълкуване на ал. 1 и ал. 3 от чл. 102 от ЗКН, както и съобразяването на правилата на чл. 1, т. 2 и чл. 20, ал. 1 и 2 от НАРЕДБА № Н-3 от 3.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности сочат на единност на регистъра - в него се регистрират ДКЦ със и без статут на национално богатство. Различни са органите компетентни да разпоредят регистрацията - за ДКЦ национално богатство разпореждането за вписване в регистъра е на министъра на културата, а за другите културни ценности - на директора на съответния музей /вж. чл. 102, ал. 3 от ЗКН и чл. 22, ал. 1 и 2 от Наредба № Н-3/. При действието на чл. 170, ал. 2 от АПК при отказ за издаване на административен акт в тежест на жалбоподателя е да установи съществуването на предпоставките за издаването му. Както се прие по-горе, за вписване в регистъра на движимите културни ценности или за промяна на вписването е необходимо установяването на право на собственост, съответно на промяна в собствеността. Министърът на културата освен орган по регистрация на движимите културни ценности със статут на национално богатство, е и субектът упражняващ правото на собственост на държавата върху културните ценности държавна собственост /вж. чл. 14, ал. 1, т. 14 от ЗКН/. В това си качество в постановения от него акт той е отправил насрещно твърдение за публична държавна собственост на вещите, чието вписване като частна колекция е поискано и то основавайки се на информация от водения от него регистър по чл. 102, ал. 1 от ЗКН, който съдържа и информация за собственика на КЦ или колекцията /чл. 23, ал. 1, т. 4 от Наредба № Н-3/. Обективираният спор за собственост представлява гражданско дело по терминологията на чл. 14, ал. 1 от ГПК подведомствено на общите съдилища и изключен от компетентността на административния орган в регистрационното производство и от обхвата на съдебния контрол при оспорването на акта за отказ на регистрация. Решаването на този спор е преюдициално по отношение на регистрационното производство - първоначално или за промяна. Не случайно според разпоредбата на § 119, ал. 2 от ПЗР към ЗИДЗКН /ДВ бр. 54 от 2011 г./ условие за връщане на движимите културни ценности, заведени във фондовете на музеите до влизането в сила на този закон, е доказването на собствеността от лицата, които претендират, че са техни собственици, с влязло в сила съдебно решение. Подведомствеността на спора за правото на собственост върху вещите представляващи Панагюрското златно съкровище изключва относимостта на всички доводи и представени доказателства от касатора за установяване на правата на наследниците на Дейкови върху тези вещи. В същото време не съществува ограничение министърът на културата да се позове на записвания на водения от него регистър на движимите културни ценности, за да обоснове статута на национално богатство на съкровището и да посочи като собственик държавата. Фактът на регистрирането на тези движими културни ценности с такъв статут не е бил оспорен от жалбоподателя в първоинстанционното производство, поради което установяването му не е включено в обхвата на доказването /вж. чл. 153 от ГПК/, при което да се изследва динамичния фактически състав по чл. 99 и 100 от ЗКН или да се търси приемственост в правната уредба - от дефиницията за национално богатство по § 2 от ДР на ЗПКМ (отм.), признаването с чл. 7а, ал. 5 от същия закон на такъв статут на движимите паметници на културата от основния и обменния фонд на музеите и вписването им в особения регистър по чл. 11а от ЗПКМ /отм/, воден от Националният център за музеи, галерии и изобразителни изкуства. Съществуването на вписване на Панагюрското златно съкровище като ДКЦ със статут на национално богатство изключва допустимостта на искане за повторно първично вписване, поради което молбата на Цветанков основателно е квалифицирана като искане за вписване на промяна по чл. 102, ал. 4 от ЗКН. Единствената материална предпоставка на правото да се иска промяна на вписването е настъпила промяна на собствеността върху регистрираната културна ценност, каквато не се твърди и не се установява /с характер на такава промяна би било и установяването със сила на пресъдено нещо на различен от регистрирания собственик на културната ценност/. От статута на национално богатство на Панагюрското златно съкровище следва компетентността на министъра на културата като орган за регистрация по чл. 102, ал. 3 от ЗКН. При доказаното със заповед № РД-09-124/1.04.2013 г. на министъра осъществяване на института на заместване, а не на делегиране на правомощия, заместникът е могъл да упражни с постановяването на обжалвания административен акт правомощието по чл. 14, ал. 1, т. 15 и чл. 102, ал. 3 от ЗКН по регистрация на движими културни ценности. Упражняването на това правомощие не е свързано с акт на имуществено разпореждане, поради което е неприложимо ограничението по заповедта за заместване за поемане на договорни и финансови задължения в размер до 5 000 лева. Без да е доказано правото на собственост /с уточненията по-горе относно подведомствеността на спора за право на собственост и легитимирането на собственика с влязло в сила съдебно решение/ не съществуват предпоставките за вписване на заявителя като собственик в регистъра по чл. 102, ал. 1 от ЗКН. Затова и отказът да се разпореди исканото вписване е правомерен, а отхвърлянето на оспорването срещу него - правилно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия,