Решение № 455 от 30.10.2012 г. на ВКС по н. д. № 1366/2012 г.

Решение № 455 от 30.10.2012 г. на ВКС по н. д. № 1366/2012 г., I н. о., НК, докладчик съдията Евелина Стоянова Постъпила е касационна жалба от подсъдимия Н. С. И. против решение № 182 от 30.05.2012 г. по внохд № 365/12 г. на Апелативния съд - гр. София, с която е релевирано основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3, във връзка с ал. 5, т. 2 НПК. Пред ВКС жалбата се поддържа от подсъдимия и защитата му - адвокат И. С., с искане за приложението на чл. 66, ал. 1 НК. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основания за изменение на оспорения съдебен акт. За да се произнесе ВКС взе предвид следното: С присъда по нохд № 16/12 г. Окръжният съд - гр. Монтана признал подсъдимия И. за виновен и на основание чл. 343, ал. 3, б. "б", във връзка с чл. 342, ал. 1, чл. 58а НК го осъдил на три години лишаване от свобода, като отложил изпълнението на последното за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 343г НК подсъдимият е лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години. С обжалваното решение, постановено по протест на прокурора, САС изменил присъдата на МОС, като отменил приложението на чл. 66, ал. 1 НК; постановил наказанието лишаване от свобода да се изтърпи от подс. И. при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип; увеличил срока на наказанието лишаване от право да управлява МПС от две на четири години; оправдал подсъдимия за част от предявеното му обвинение - да е извършил инкриминираното престъпление с нарушения на чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1 и 2 и чл. 123, ал. 1 от Закона за движение по пътищата. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, ВКС, първо наказателно отделение установи: Жалбата е неоснователна. Пределите на настоящата проверка са очертани от оплакванията на подсъдимия, развити в подадената от него касационна жалба, като оправдаването за част от първоначалното обвинение и увеличаването на наказанието по чл. 343г НК не се оспорват. Отлагането на изпълнението на наказанието, каквото искане е направено от подсъдимия, трябва да бъде обществено оправдано, да предполага възможност за действително поправяне на подсъдимия. Липсата на предходно осъждане и необходимост от полагане на грижи за семейството не са достатъчни за аргументиране приложението на института на "условното осъждане", при завишена лична и обществена опасност. Както е известно при условното осъждане по чл. 66 НК законът е поставил ударението върху целта на индивидуалната превенция - "за поправянето на осъдения". Това обаче съвсем не означава, че общо превантивното въздействие на наказанието може да се пренебрегне. Напротив разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК задължава съда да съобрази и двете цели на наказанието - индивидуалната и генералната превенция. В своята постоянна практика Върховният съд неизменно се е ръководил от разбирането, че при решаване на въпроса за условното осъждане трябва да се отчете и въздействието, което то ще окаже върху останалите граждани. Затова дори, ако обществената опасност на дееца не е висока, но извършеното престъпно деяние е твърде опасно и разпространено, то прилагането на условното осъждане е нецелесъобразно, защото не отговаря на целта за генерална превенция. До такъв извод е стигнал въззивния съд, като ВКС не установи основания за несъгласие с него. Всички обстоятелства, на които е поставен акцент в касационната жалба на подсъдимия, са отчетени от САС, като изложените от него съображения изцяло се споделят от ВКС. Тук е мястото да се спомене, че данни за дееца, респ. за личната му обществена опасност, произтичат и от конкретно извършеното от него, а в конкретния случай те не характеризират жалбоподателя положително. Водим от изложеното на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, първо наказателно отделение