Решение № 3658 от 17.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 5613/2013 г.

Решение № 3658 от 17.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 5613/2013 г., III о., докладчик съдията Панайот Генков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Мариана Христова Хаджиева, от гр. София, подадена чрез адв. Ирен Цановска, срещу решение № 1291 от 25.02.2013 г., постановено по адм. дело № 10265/2011 г. от Административен съд - София-град. С касационната жалба се твърди и в открито съдебно заседание се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му. Ответникът - Дирекцията за национален строителен контрол, гр. София (ДНСК), не ангажира становище по жалбата. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима, а разгледана по същество - за неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - София-град е отхвърлил исковата молба на Мариана Христова Хаджиева срещу ДНСК, с която се претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. за периода от 29.12.2006 г. до завеждане на исковата молба от незаконосъобразно бездействие на органи на ДНСК, на които по закон е вменено задължение за контрол по строителството и премахване на незаконно такова, а именно: непремахване на незаконен строеж, находящ се в УПИ ХVII-5,6 от кв. 161 по плана на гр. София. За да постанови този резултат, съдът е приел, че не е налице първият елемент от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразно бездействие на административен орган или длъжностно лице при или по повод изпълнение на административна дейност. Само изчерпателно изброените в чл. 214 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) актове, сред които и актовете за премахване на незаконни строежи, подлежали на обжалване по реда на чл. 215 от същия закон. Издаването на актове по реда на чл. 225 от ЗУТ се извършвало по преценка на административния орган, поради което отказът за издаване на заповед за премахване на незаконен строеж, според константната практика на Върховния административен съд, не подлежал на оспорване. В този смисъл не съществувало законово задължение за органите на ДНСК да издадат такава заповед, поради което не било налице незаконосъобразно бездействие по смисъла на закона. Административният акт, който бил предмет на съдебен контрол, не бил заповед за премахване на незаконен строеж, а заповед, с която е отменен акт за узаконяване в производство по чл. 216, ал. 2, във вр. с чл. 216, ал. 1, т. 3 от ЗУТ (в приложимата редакция към ДВ, бр. 1/2001 г.), във връзка с подадена от ищцата жалба. Предмет на това съдебно решение не била заповед за премахване на незаконен строеж, която заповед се издавала в производство по чл. 225 от ЗУТ, следователно не било налице незаконосъобразно бездействие на органите на ДНСК за изпълнение на задълженията им по чл. 225, ал. 4 от ЗУТ след влизане в сила на съдебното решение от 29.12.2006 г. Не представлявала такъв акт и заповед № ДК-23-136/26.09.2007 г. на началника на Столична РДНСК, с която е било забранено ползването на процесния строеж, поради което не било налице бездействие на органите на ДНСК за премахването му след влизането на тази заповед в сила. Заповед за премахване на незаконния строеж била издадена през 2008 г., а именно заповед № ДК-02-С№ -168/20.11.2008 г. на началника на Столична РДНСК, влязла в сила на 18.01.2011 г. Едва след влизането му в сила този акт подлежал на принудително изпълнение. Следователно за периода от 29.06.2006 г. до 18.01.2011 г. за органите на ДНСК не съществувало задължение за принудително премахване на незаконен строеж, поради което не било налице и твърдяното бездействие. По отношение на периода от 19.01.2011 г. до датата на завеждане на исковата молба на 22.11.2011 г., съдът е приел, че в съответствие с разпоредбите на Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на ДНСК (наричана по-долу за краткост Наредбата), на собствениците на процесния строеж била изпратена покана за доброволно изпълнение на заповед № ДК-02-С№ -168/20.11.2008 г., която покана е била обявена на сайта на Дирекцията на 20.01.2011 г., тъй като собствениците не са били открити на адреса. На 25.02.2011 г. е бил съставен констативен протокол по чл. 4 от Наредбата. Съставен е бил и протокол по чл. 5, ал. 1 от Наредбата с дата 04.03.2011 г. за провеждане на предварително проучване относно начина на изпълнение на премахването, срока за изпълнение и необходимите средства. В съответствие с чл. 6 от Наредбата, видно от писмо изх. № С7-146-03-213/15.07.2011 г. на началник сектор София до Върховната административна прокуратура, се установявало, че са започнати действия по Наредбата, които са на етап приемане на оферти за изпълнението на заповедта, като липсвали данни да е бил определен изпълнител на обществената поръчка, поради което за началника на ДНСК не съществувало задължение да определи дата и час на принудителното изпълнение. Предявеният иск според съда останал недоказан както по основание, така и по размер. По делото не били ангажирани доказателства, установяващи, че конкретно непремахването на незаконния строеж е причинило на ищцата емоционално натоварване и стрес, дълбоко и непоправимо влошаване на отношенията със съсобствениците на процесния парцел и емоционално натоварване, абсолютно противопоказано на здравословното й състояние. Но дори и така твърдените факти да били доказани, претенцията пак била неоснователна, поради липсата на правно релевантна причинна връзка между тяхното настъпване и твърдяното бездействие. От показанията на разпитания по делото свидетел се установявало, че отношенията на ищцата със съсобствениците на имота се влошили в резултат на подаваните от нея жалби и сигнали за незаконния строеж, последвани от заплахи от собствениците на строежа. Съдът е направил извод, че настъпилите неимуществени вреди са по-скоро резултат от тези действия, отколкото от твърдяното незаконосъобразно бездействие. От извършената по делото и неоспорена от страните експертиза се установявало с по-голяма вероятност болките и страданията на ищцата да са причинени от заболяванията й, които са хронични и се лекуват през целия й живот. Решението е правилно. Не са налице сочените в жалбата касационни отменителни основания. Решението е обосновано, като съдът е събрал всички относими към спора доказателства, обсъдил ги е подробно и въз основа на това е изложил подробни мотиви, които напълно се споделят и от настоящата инстанция. За да се ангажира отговорността на държавата по реда на чл. 203 и сл. от АПК, следва да са налице точно определените от законодателя в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предпоставки, а именно: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административен орган на държавата/общината или длъжностно лице; 2. незаконосъобразните актове, действия или бездействия да са извършени при или по повод административна дейност; 3. в следствие актовете, действията или бездействията на административните органи или длъжностните лица да са причинени вреди на граждани или юридически лица; 4. вредите да са в пряка причинна връзка с незаконосъобразния акт, респ. поведение на администрацията. Целта на закона е да защити физическите и юридическите лица от недобросъвестно и незаконосъобразно осъществяване на правомощията на държавните органи, когато от това са произтекли вреди. Отговорността на държавата/общините по чл. 1 от ЗОДОВ е безвиновна, обективна отговорност и за да бъде реализирана е достатъчно да се докаже наличието на посочените по-горе обстоятелства. Доказателствената тежест е на ищеца, който може да ползва всички допустими по АПК, субсидиарно приложимия в административния процес ГПК и специалния ЗОДОВ доказателства и доказателствени средства. Правилни са изводите на съда относно липсата на незаконосъобразно бездействие на административния орган да издаде заповед за премахване на незаконен строеж. В тази връзка първоинстанционният съд се е позовал на приложимата правна уредба и на константната практика на Върховния административен съд относно липсата на законово задължение за административния орган да издава актове по реда на чл. 225 от ЗУТ. В последствие заповед за премахване на незаконен строеж е била издадена. Същата е влязла в сила на 18.01.2011 г., като след тази дата следва да се осъществи реалното премахване на сградата, което става по предвидената в специалния закон и Наредбата процедура, която процедура все още не е приключила, поради което и ищцата не може да се позове на настъпили от неизпълнението й вреди. Дори обаче да се приеме наличието на отменени по съответния ред незаконосъобразни административни актове, каквото е твърдението на жалбоподателката, претендираните за обезщетяване неимуществени вреди, както и връзката им с отменените административни актове е следвало да бъдат доказани. Отмененият административен акт сам по себе си не е достатъчно условие за ангажиране на отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ. Законът не презюмира настъпването на вредите като последица и само поради факта на отмяна на административния акт. Вредите, т. е. неблагоприятното изменение в личната сфера на лицето, са основен елемент от фактическия състав на отговорността, които както и пряката им и непосредствена връзка с отменения акт, незаконосъобразно действие или бездействие подлежат на доказване. Съдържащите се в жалбата твърдения за претърпени от ищцата неимуществени вреди по причина на непремахването на осъщественото незаконно строителство са неоснователни. От приетата и неоспорена от страните по делото експертиза се установява наличието на морални вреди за ищцата. Следвало е обаче да се установи и причинната връзка между вредите и незаконосъобразно действие или бездействие или отменен като незаконосъобразен акт на административен орган или длъжностни лица при него. Както правилно е приел и административният съд ищцата не се е справила с доказателствената тежест по установяване наличието на такава връзка. Преки са вредите, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат. В настоящия казус липсва такава пряка връзка. В рамките на първоинстанционното производство съдът е събрал редица доказателства, които по своята същност, логичност, последователност, пълнота и относимост спрямо претенцията не могат поотделно и в съвкупност да обосноват извод за претърпени на основанията по чл. 1 ЗОДОВ по твърденията на ищцата претендирани неимуществени вреди, които да са пряка последица от отменени незаконосъобразни актове, действия или бездействия на администрацията. По изложените съображения решението на Административен съд - София-град като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,