Решение № 7662 от 20.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5422/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Н. Г. С. против решение 486 от 18.01.2024 г. по адм. дело 4269/2023 г. на Административен съд София-град, с което са отхвърлени подадените от него и от Н. О. Г., Я. Н. Н. и Р. Ц. С. жалби против заповед РА-30-40/17.01.2023 г., издадена от главния архитект на Столична община. Касационният жалбоподател поддържа, че решението на първоинстанционния съд е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и е необосновано. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който заповедта на главния архитект на Столична община да бъде отменена, като му се присъдят и разноските пред двете съдебни инстанции. Ответникът главен архитект на Столична община, в съдебно заседание представляван от юрк. Василева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответниците Н. О. Г., Р. Ц. С. и Я. Н. Н. не изразяват становище по касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и данните по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е недопустима в частта, в която се оспорва решението на Административен съд София-град в частите, с които са отхвърлени жалбите на Н. О. Г., Р. Ц. С. и Я. Н. Н. против заповед РА-30-40/17.01.2023г. на главния архитект на Столична община. Решението в тези части не е неблагоприятно за настоящия касатор, поради което той няма правен интерес от неговото оспорване (арг. чл. 210, ал. 1 АПК). Ето защо касационната жалба на Н. С. против съдебния акт в посочените части следва да бъде оставена без разглеждане, а касационното производство в тази част да бъде прекратено. В останалата част касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна, за която съдебният акт в посочената част е неблагоприятен. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Решението на Административен съд София град в частта, в която е отхвърлена жалбата на касатора против заповед РА-30-40/17.01.2023 г. на главния архитект на Столична община, е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Изложените от административния съд съображения в подкрепа на тези заключения са подробни и се споделят от настоящата инстанция изцяло. Изводът на решаващия съд за издаване на оспорената заповед при наличие на материалноправните основания, предвидени в текста на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, също е законосъобразен. Съгласно чл. 225а, ал. 1 ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината или на упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на строежа са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е строеж, представляващ модулна стоманобетонова гаражна клетка с условен Р.208 с приблизителни размери 3,50/5,50м. и височина 2,20м. Обектът попада в ПИ с идентификатор 68134.4354.296 по КККР на гр. София, включен в границите на УПИ XVI, кв. 64 за инженернотехническа инфраструктура, комунално обслужване и др. по плана на гр. София, район Люлин . Строителството е извършено без разрешение за строеж и инвестиционен проект през периода 1995 г.- 2005 г. При тези факти административният съд правилно приема, че описаната в заповедта за премахване гаражна клетка представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Същият е от пета категория и представлява постройка на допълващото застрояване по смисъла на чл. чл. 137, ал. 1, т. 5, б. в ЗУТ, за чието изграждане е необходимо издаване на разрешение за строеж и инвестиционен проект. В случая строителни книжа не са издадени, поради което съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ строежът е незаконен. Възраженията на касатора, че незаконният строеж не е описан точно и предметът на заповедта за премахване е неясен, са неоснователни. Както в констативния акт, така и в заповедта, процесният незаконен строеж е индивидуализиран с точно местоположение (освен идентификатор на имота е посочено и че същият се намира на уличната регулационна линия на ул. Ицках Грациани , срещу бл. 369, ж.к. Люлин 3), с конкретни параметри и конструктивни характеристики, описание, което се потвърждава и от заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-техническа експертиза. По този начин строежът е индивидуализиран в достатъчна степен, поради което обратно на твърдяното от касатора, не съществува неяснота относно обекта, предмет на премахване и неговото местоположение. Доводът, че разрешение за строеж не се изисква, тъй като строежът попада в хипотезите на чл. 151, ал. 1, т. 1 -15 ЗУТ, също е неоснователен с оглед изложеното по- горе относно характеристиките и категорията на строежа. С оглед времето на извършване на строителството правилно са обсъдени предпоставките за търпимост на строежа, предвидени в §16, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ и на § 127 от ПЗР ЗИД ЗУТ. Анализът на цитираните разпоредби налага заключението, че строежът не е търпим, тъй като е изграден в нарушение на действалите по време на извършването му, а и по сега действащите правила и нормативи (чл. 55 ЗТСУ (отм.) и чл. 112 и чл. 116, ал. 2 ППЗТСУ (отм.) в относимите редакции, а също и в противоречие с чл. 20, ал. 3, чл. 41 ал. 1 и ал. 2 и чл. 42, ал. 1 ЗУТ). Допълнително следва да се посочи, че липсват твърдения и доказателства строежът да е деклариран пред одобряващите органи в сроковете по § 16, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ, каквото кумулативно изискване поставят цитираните разпоредби. Възражението на касатора, че не следва да е адресат на заповедта, тъй като не е извършител на строежа, е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 225а, ал. 5 ЗУТ принудителното премахване на незаконен строеж е за сметка на извършителя и на възложителя на строежа или собственика съгласно на чл. 161, ал. 1 ЗУТ. В този смисъл е и § 3 от ДР на Наредба 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол. Това налага заключението, че като собственици на терена жалбоподателите пред първата инстанция включително и касатора отговарят за премахването на незаконното строителство. В този смисъл са и съображенията на административния съд, които касационната инстанция споделя. Доводът, че като адресати на заповедта следва да бъдат посочени и други лица, няма отношение към законосъобразността на обжалваната заповед, тъй като не засяга легитимацията на оспорващия. Освен това всяко лице, засегнато от разпоредителната част на административния акт, има възможност да оспори самостоятелно заповедта за премахване на незаконен строеж след обосноваване на правен интерес. Касационният довод за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила също е неоснователен. В съответствие с изискванията на чл. 168, ал. 1 АПК първоинстанционният съд извършва преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички, посочени в чл. 146 АПК, основания. Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 АПК, като на страните са дадени указания за обстоятелствата, за които следва да представят доказателства и им е осигурена възможност да ангажират такива в подкрепа на твърденията си (разпореждане от 28.06.2023 г.). Решението е постановено след обсъждане на събраните доказателства и изясняване на спора от фактическа страна. Съдебният акт е със съдържанието по чл. 172а, ал. 1 и ал. 2 АПК, като в мотивите са изложени съображения по направените от съда правни изводи. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното решение в частта, в която жалбата на Н. Г. С. е отхвърлена. Съдебният акт е обоснован и е постановен в съответствие с материалния закон и при спазване на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставен в сила. С оглед изложеното, направеното искане, обстоятелството, че ответникът по касационната жалба е представляван в касационното производство от юрисконсулт и на основание на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на Столична община сумата 100.00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,