Решение № 9906 от 20.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3500/2020 г.

Решение № 9906 от 20.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3500/2020 г., I о., докладчик съдията Таня Комсалова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от "Снудио"ЕООД, гр. С., подадена чрез процесуалния му представител адв. С. А., против Решение № 7108/20.11.2019 г., постановено по адм. дело № 11886/2018 г. по описа на Административен съд – С.-град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № Р-22220217006051-091-001 от 18.04.2018 г., издаден на основание чл. 119, ал. 2 от ДОПК от екип в състав М. Станулова – Н. С. "Ревизии", Дирекция "Контрол" при ТД на НАП – С., в качеството й на орган възложил ревизионното производство, и С. М. – главен инспектор по приходите при ТД на НАП – С., в качеството й на ръководител на ревизията, в частта му потвърдена в хода на административното му обжалване с Решение № 1538/08.10.2018 г. на Директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ - гр. С., при ЦУ на НАП, в частта му с която са определени задължения за ДДС за внасян в резултат на отказано право на данъчен кредит в общ размер на 21 132, 07 лева по конкретно индивидуализирани фактури, издадени от "Гекон – 8"ЕООД и "М. М."ЕООД, със съответните лихви за забава в размер общо на 2 438, 13 лева, и е осъден оспорващия за разноски. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и практиката на ВАС и на СЕС по аналогични казуси. Доводите могат да се обобщят така. Счита, че стореният извод от съда за законосъобразен отказ на правото на данъчен кредит по фактурите, издадени от двамата доставчици е сторен в противоречие с практиката на СЕС, изразена в Решение от 21 юни 2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, Решение от 13.02.2014 г. по дело С-18/13 и Решение от 06.09.2012 г. по дело С-324/11 и последващата практика на ВАС /конкретно изброена/. Твърди се, че изводите на съда са незаконосъобразни, доколкото са взети без да е направен цялостен и задълбочен анализ на събрания доказателствен материал по делото, несъответни са на установени факти по делото, при кредитиране заключението на вещото лице, което е сторило изцяло правни изводи /а те са от компетентността на съда/. Счита, че е представил достатъчно доказателства въз основа на които се следва изводът, че са на лице всички материално правни и процесуално правни предпоставки за възникването и упражняването на правото на данъчен кредит по фактурите, по които това му е отказано – и доставчиците и получателят са регистрирани по ЗДДС лица, доставките са облагаеми, получените стоки и услуги са използвани в икономическата дейност на търговеца, не са на лице ограниченията по чл. 70 от ЗДДС, представените първични счетоводни документи са съставени в съответствие с изискванията на чл. 114 от ЗДДС, правота на данъчен кредит е упражнено в срока по чл. 72 от ЗДДС. Излага аргументи, че непредставянето на доказателства от доставчиците, липсата на доказателства за тяхната най-общо казано материална, техническа и кадрова обезпеченост, липсата на доказателства за транспорт, за извършени плащания и прочие, не са елемент от фактическия състав на правото на данъчен кредит, а и това право не може да му бъде отказано с тези аргументи, при недоказано знание или участие на дружеството в данъчна измама, а такова доказване липсва по делото. Съображенията за развити в касационната жалба. Настоява се за отмяна на съдебния акт, вкл. и в частта за присъдените разноски и вместо това да се постанови друго такова по съществото на спора, с което се отмени РА в оспорените му части. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба – Директор на Дирекция "ОДОП" – гр. С., при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрк. Соколова, оспорва същата, настоява за оставяне в сила на Решението на АССГ, по съображения изложени в пледоарията в хода по същество и претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1 304 лева. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. По същество. Предмет на оспорване пред АССГ е била законосъобразността на РА № Р-22220217006051-091-001 от 18.04.2018 г., издаден на основание чл. 119, ал. 2 от ДОПК от екип в състав М. Станулова – Н. С. "Ревизии", Дирекция "Контрол" при ТД на НАП – С., в качеството й на орган възложил ревизионното производство, и С. М. – главен инспектор по приходите при ТД на НАП – С., в качеството й на ръководител на ревизията, в частта му потвърдена в хода на административното му обжалване с Решение № 1538/08.10.2018 г. на Директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ - гр. С., при ЦУ на НАП, в частта му с която са определени задължения за ДДС за внасян в резултат на отказано право на данъчен кредит в общ размер на 21 132, 07 лева по конкретно индивидуализирани фактури, издадени от "Гекон – 8"ЕООД и "М. М."ЕООД, със съответните лихви за забава в размер общо на 2 438, 13 лева. За да отхвърли жалбата, съдът е приел, на първо място оспорването за допустимо – приел е, че жалбата до съда е подадена след като е редовно изчерпан редът за административен контрол на тази категория актове и в преклузивния 14-дневен срок за това. Приел в тази връзка, че Решението на Директор на Дирекция "ОДОП" – гр. С. е издадено в срока по чл. 157, ал. 7 от ДОПК, същото е подписано от Зам. Директора на Дирекция "ОДОП" – гр. С., изпълняваща правомощията на Директор на Дирекция "ОДОП" – С., в условията на заместване, въз основа на представена по делото Заповед № 3 ЦУ-ОПР-42 от 19.12.2017 г., същото е връчено редовно на адресата му на 10.10.2018 г., а жалбата до съда е подадена чрез органа на 19.10.2018 г. По същественото на правния спор е приел, че оспореният РА е издаден от компетентни органи по приходите по смисъла на чл. 119, ал. 2 ДОПК и отговоря на изискванията за форма и съдържание по чл. 120, ал. 2 ДОПК. Не се констатирани съществени нарушения на ревизионното производство, които да са самостоятелно основание за незаконосъобразност на акта. Т. е. при осъществената от първоинстанционния съд задължителна служебна проверка относно валидността на оспорения пред него РА /чл. 168, ал. 2 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/, в аспекта на постановяването му от компетентен орган, като част от преценката на неговата законосъобразност /в този смисъл чл. 160, ал. 2 от ДОПК и чл. 146, т. 1 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/, е прието, че той е издаден от компетентни съобразно нормата на чл. 119, ал. 2 от ДОПК органи по приходите. За да изгради този си извод от правна страна съставът на АССГ е приел за установено следното: Ревизионното производство е образувано със Заповед за възлагане на ревизия /ЗВР/ № Р-22220217006051-020-001/11.09.2017 г., издадена от Т. Тодоров на длъжност началник сектор "Ревизии" в Дирекция "Контрол" при ТД на НАП – С., в качеството му на заместник на М. Гавраилов, също Н. С. "Ревизии" в Дирекция "Контрол" при ТД на НАП – С., и двамата оправомощени по силата на Заповед № РД-01-803/07.06.2017 г. на Директора на ТД на НАП – С., която е и изменена със Заповед за изменение на ЗВР № Р-22220217006051-020-002 от 18.12.2017 г., издадена от М. Станулова, на длъжност Н. С. "Ревизии" в Дирекция "Контрол" при ТД на НАП – С., оправомощена въз основа на посочената Заповед № РД-01-803/07.06.2017 г. на Директора на ТД на НАП – С. като срокът на ревизията е удължен до 20.01.2017 г. Именно последното посоченото лице – М. Станулова, в качеството й на Н. С. "Ревизии" в Дирекция "Контрол" при ТД на НАП – С. и на орган, възложил ревизионното производство, и органът по приходите, определен за ръководител на ревизията с първата ЗВР, издали и процесния РА, съобразно правилото на чл. 119, ал. 2 от ДОПК. По материалната законосъобразност на установените задължения за ДДС, съдът е приел, че не е доказано реалното осъществяване на декларираните доставки на услуги и стоки по смисъла на чл. 6 и чл. 9 ЗДДС и изпълнението на предпоставките по чл. 68 и чл. 71 ЗДДС. Съдът се позовал на Решенията на СЕС по дело С-152/02 и по дело С-324/11 от които е извел кумулативните предпоставки за възникване на правото на данъчен кредит и ги е дефинирал като 1) доставчикът, както и получателят, да са данъчнозадължени лица, действащи в това си качество; 2) получените стоки или услуги (по облагаема доставка) да са използвани от получателя за нуждите на собствените му облагаеми доставки; 3) получателят да притежава фактура, удостоверяваща действителното извършване на доставката, която съдържа данните, уредени в чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО. В този порядък е прието, че при доказателствена тежест на оспорващия същият не е установил в условията на пълно доказване именно реалното извършване на доставките на строителни материали и мебели /по фактурите, издадени от "Гекон – 8"ЕООД/ и на рекламни услуги /по фактурите, издадени от "М. М."ЕООД/, която извод е сторен при съвкупен анализ на събраните по делото доказателства. На втора място е приел, че процесните фактури не отговарят на изискванията на чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО, респ. чл. 114 от ЗДДС, и в този смисъл не е на лице условието по чл. 71, т. 1 от ЗДДС за упражняване на правото на приспадане, с позоваване на разрешението дадени с Решение на СЕС по дело С-271/2012 г., съгласно което правота на приспадане може да бъде отказано на данъчно задължени лица, получатели на стоки/услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. На трето място е изведен и изводът, че липсват доказателства предметът на доставката по фактурите, издадени от "Гекон-8"ЕООД да е използван и в икономическата дейност на лицето. По тези съображения, в решението е обоснован краен извод за законосъобразност на отказа на правото на данъчен кредит по процсените фактури. След като прецени наведените в касационната жалба доводи, и въз основа на служебната проверка за допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното: Преценката на касационната инстанция относно допустимостта на оспорения съдебен акт /а тя е служебна и се дължи всякога/, е препятствана от допуснатите пропуски в дейността на първоинстанционния съд във връзка с дължимата от него служебна преценка на допустимостта на жалбата с която е сезиран в аспекта на подаването й в срока по чл. 156, ал. 1, респ. ал. 5 във вр. с ал. 7 и ал. 4 от ДОПК. Каза се първоинстанционният съд е приел, че Директора на Дирекция "ОДОП" – гр. С. е постановил Решението си в срока по чл. 156, ал. 7 от ДОПК, от което е извел изводът за допустимостта на съдебния контрол при подаване на жалбата в срока по чл. 156, ал. 1 от ДОПК, считано от редовното връчване на акт на ответника. Конкретни съображения за постановяване Решението по чл. 155 от ДОПК в срока по чл. 156, ал. 7 от ДОПК не са изложени в съдебния акт. В тази връзка касационната инстанция констатира, че по делото са налични две споразумения по смисъла на чл. 156, ал. 7 от ДОПК и двете без номер и дата. Първото от които е на л. 102 от делото /на приложеното ксеро-копие е видно очевидно допълнително поставена бележка, с изписан ръкописен номер 23-22-735#2 от 29.06.2018 г. / и с него е продължен срокът за произнасяне от страна на Директор на Дирекция "ОДОП" – гр. С. по чл. 155, ал. 1 от ДОП по постъпилата жалба вх. № 53-06-2734/02.05.2018 г. по регистъра на ТД на НАП - С. с един месец считано от датата на изтичане на законоустановения срок по чл. 155, ал. 1 от ДОПК, е подписано със запетая за Директор на Дирекция "ОДОП" – гр. С. от неизвестно длъжностно лице. При така събраните доказателства необоснован е изводът на първоинстанционния съд, че в срока по чл. 155, ал. 1 от ДОПК е сключено надлежно споразумение по чл. 156, ал. 7 между страните за продължаване срока за произнасяне на решаващия орган общ до 3 месеца, считано от датата на изтичане на законоустановения срок по чл. 155, ал. 1 от ДОПК. Пропуснато е да се укаже представянето на доказателства за това кой е органът и въз основа на какво черпи компетентността си да действа в качеството на Директор на Дирекция "ОДОП" – гр. С. /комуто е изключителната компетентност, без възможност за делегиране, по чл. 156, ал. 7 от ДОПК/, подписал първото по ред споразумение, за да се приеме, че последното е валидно действие. На второ място каза се приложените две споразумения по смисъла на чл. 156, ал. 7 от ДОПК са без номер и дата В административната преписка не се съдържат доказателства за разменена кореспонденция между страните с оглед установяване датата на сключване на тези две споразумения. Такава дата не е посочена нито в съпроводителното писмо, с което е изпратена преписката в съда, нито в Решението по чл. 155 от ДОПК. При липсата на доказателства за момента на сключване на споразумението, не може да се приеме, че срокът за произнасяне на решаващия орган е надлежно удължен на основание чл. 156, ал. 7 от ДОПК. Междувпрочем е пропуснато и да се съберат на доказателства за отсъствието на титуляра на длъжността Директор на Дирекция "ОДОП" – гр. С. и към датата на постановяване на Решение № 1538/08.10.2018 г., отново издадено в хипотезата на "заместване", като е налична само Заповед № 3 ЦУ-ОПР-42 от 19.12.2017 г. на И. Д. на ЦУ на НАП, което само по себе си не е достатъчно. При липсата на такива доказателства няма как да се приеме, че актът по чл. 155, ал. 1 от ДОПК /който е от дата 08.10.2018 г./ е постановен от компетентен орган, а и при спазване на преклузивния /така т. 1 от Т. Р. № 7 от 11.12.2008 г. на ВАС по т. д. № 3/2008 г./ 60-дневен срок, дефиниран в същата правна норма, респ. че е на лице хипотезата на неговото валидно удължаване до 08.10.2018 г. при условията на чл. 156, ал. 7 от ДОПК /който срок също е преклузивен, съгласно същото това тълкувателно решение/, респ. че изводът за допустимостта на съдебния контрол /при подаване на жалбата до съда на дата 19.10.2018 г./ е правилен. Следва обаче да се отбележи, че довод за недопустимост на жалбата на посоченото основание не е заявен от ответника по делото, съответно не са дадени указания към страните от страна на съда, съобразно задължението му по чл. 170, ал. 4 от АПК, а и в нарушения принципа на служебното начало и произтичащите от това негови задължения, формулирани изрично в чл. 9, ал. 4 от АПК. Не е изпълнена и процедурата по чл. 151, ал. 2 от ДОПК. Този проблем се констатира от касационната инстанция с оглед вмененото й задължение за осъществяване на служебна проверка на допустимостта на решението на първоинстанционния съд, а съобразно теорията и практиката, един съдебен акт е недопустим, когато съдът се е произнесъл по спор, с който не е бил сезиран, както и при разглеждане спора по същество, при наличието на процесуална пречка за това. В този смисъл ако бъде постановено касационно решение, с което по реда на чл. 221, ал. 3 от АПК бъде обезсилено първоинстанционното решение и делото бъде прекратено, то това решение няма да подлежи на обжалване. При това положение, касаторът в настоящото касационно производство и жалбоподател в първоинстанционното производство ще бъде лишен от възможността да ангажира съответни доказателства и от правото му спорът да бъде разрешен от две съдебни инстанции. Отделно от това касационната инстанция счита че първоинстанционният съд е допуснал и твърдяните в касационната жалба нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, но не по изложените съображения. Необосновано спрямо доказателствата по делото първоинстанционният съд е приел, че съставът на органите по приходите, издал оспорения РА е формиран при спазване на правилата на материалния закон и ревизионният акт е валидно издаден. Съобразно чл. 119, ал. 2 ДОПК е предвидено РА да се издава от органа възложил ревизията и ръководителя на ревизията. Ръководител на ревизията е този, посочен в заповедта за възлагане - чл. 113, ал. 1, т. 2 ДОПК, съответно органа възложил ревизията е териториалния директор или лицето на което са делегирани правомощията за това по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК. В този контекст в Тълкувателно решение № 5 от 13.12.2016 г. по т. д. № 10/2016 г. на ВАС изрично е прието, че "за да е налице валидно издаден ревизионен акт в общата хипотеза на чл. 119, ал. 2 от ДОПК, последният следва да е издаден от две лица: 1. от орган по приходите, определен за ръководител на ревизията със заповедта за възлагането на ревизията и 2. от органа, имащ качеството на "възложил ревизията", определен за това с акт на директора на компетентната териториална дирекция". В същото тълкувателно решение е прието, че "След изменението на чл. 119, ал. 2 ДОПК от 01.01.2013 г. ревизионният акт се издава съвместно от два органа - единият е органът възложил ревизията, а другият е ръководителят на ревизията. Изменението на разпоредбата касае както органа издател на акта, така и начина на определяне на издателя на акта: по отменената редакция с нарочна заповед, а по сега действащата редакция единият е определен по силата на закона и заповедта на териториалния директор - чл. 112, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 119, ал. 2 ДОПК, а вторият от първия орган въз основа на заповедта за възлагане на ревизия - чл. 113, ал. 1, т. 2 ДОПК. ". Все в тази връзка от разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ДОПК следва правилото за неизменност на компетентния орган по приходите за разглеждане и решаване на конкретен въпрос или преписка. Изключението е изземването на разглеждането и решаването на въпроса/преписката и възлагането им на друг орган. Предпоставките за изземване на производството са изчерпателно изброени - наличие на основания за отвод или самоотвод и трайна невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Правомощието да промени компетентния орган е на определен в закона горестоящ орган, като при действието на чл. 7, ал. 3 ЗНАП правомощието по чл. 7, ал. 3 ДОПК е част от компетентността на изпълнителния и на териториалния директор или на определени от тях служители на агенцията. В случая както е приел и първоинстанционния съд началото на ревизионното производство е сложено със ЗВР Р-22220217006051-020-001/11.09.2017 г., издадена от Т. Тодоров на длъжност началник сектор "Ревизии" в Дирекция "Контрол" при ТД на НАП – С., в качеството му на заместник на М. Гавраилов, също Н. С. "Ревизии" в Дирекция "Контрол" при ТД на НАП – С., чиито правомощия съдът е приел, че произтичат от Заповед № РД-01-803/07.06.2017 г. на Директора на ТД на НАП – С.. Трайната съдебна практика приема, че за да е изпълнен фактическия състав на "заместването" следва да са на лице кумулативно следните предпоставки: 1. Изрична писмена заповед, издадена от съответния компетентен според спецификата на случая административен орган, с която да е определено лицето, което ще изпълнява функциите на отсъстващия титуляр на длъжността, 2. Доказателства за отсъствие/обективна невъзможност за изпълнение на възложените функции, съобразно Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по д. № ТР-4/2002 г., на титуляря на длъжността. Т. Тодоров не е органът по приходите определен с издадената на основание чл. 11, ал. 3 от ЗНАП и чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК Заповед № РД-01-803 от 07.06.2017 г. на Директора на ТД на НАП – С., т. II /л. 25-27 от досието на адм. дело № 11886/2018 г. /, да упражнява правомощията на орган по възлагане на ревизии при отсъствието на титуляря – М. Гавраилов. За такъв е определена К. Методиева също заемаща длъжността Н. С. "Ревизии" в Дирекция "Контрол" при ТД на НАП – С., но не тя е издател на коментираната Заповед, сложила началото на ревизионното производство, респ. с която е определен на основание чл. 113, ал. 1, т. 2 от ДОПК съставът на ревизиращия екип, вкл. и органът по приходите от този състав изпълняващ функциите на "ръководител на ревизията". Отделно във връзка с доказване на втората кумулативна предпоставка не са ангажирани доказателства за отсъствието на титуляря на длъжността. Или иначе казано по делото липсват доказателства още първата по реда ЗВР, с която е сложено началото на ревизионното производство, а също така съобразно императивното правило на чл. 113, ал. 1, т. 2 от ДОПК е определен и органът, натоварен с функциите на "ръководител на ревизията" и в този смисъл определен да участва в екипа по издаването на РА съобразно нормата на чл. 119, ал. 2 от ДОПК, да е издадена от компетентен орган, за да породи търсените правни последици. Що се касае до втората по ред ЗВР – тази с която е изменена първоначалната такава, то се констатира следното. Правомощията си на орган по възлагането касателно процесната ревизията М. Станулова черпи от приложеното по административната преписка Решение № Р-22220217006051-098-001 от 26.10.2017 г. за изземване разглеждането и решаването на конкретен въпрос/преписка с посочен издател "А. Галчева на длъжност З. Д., в качеството си на заместник на И. Христова на длъжност Директор" /стр. 74-75 от адм. преписка, приложение № 1/. Същественото в случая е, че съгласно изричната новела на чл. 7, ал. 3 от ЗНАП правомощията по смисъла на чл. 7, ал. 3 от ДОПК са възложени на изпълнителния директор и на териториалния директор, които могат да оправомощават със заповед своите заместници или да определят други служители от агенцията да упражняват техни правомощия. Доказателства обаче, аналогични на изложените по-горе, за изпълнение на фактическия състав на заместването на титуляра на длъжността Директор на ТД на НАП – С., по делото не са представени, респ. липсват такива за евентуално делегиране на тези правомощия, за да се приеме, че то е издадено от компетентния за това орган по смисъла на чл. 7, ал. 3 от ДОПК във вр. с чл. 7, ал. 3 от ЗНАП. Отделно от това в случая не са ангажирани доказателства и към датата на издаването на Решението по чл. 7, ал. 3 от ДОПК да е на лице "трайна невъзможност за изпълнение на служебните задължения", която хипотеза се поддържа. Твърди се "продължително отсъствие поради отпуск по болест на М. Гавраилов, удостоверено с болничен лист № Е20171166382 от 02.10.2017 г. ", с което е обоснована търсената трайна фактическа невъзможност за изпълнение на служебните задължения, но това доказателство не е ангажирано по делото. В оспореното съдебно решение липсват каквито и да е съображения в тази насока, вкл. и такива дали отпускът поради временна нетрудоспособност установява "трайна невъзможност" по смисъла на чл. 7, ал. 3 от ДОПК, който факт следва да е на лице към датата на издаването на акта за изземване на компетентността по чл. 7, ал. 3 от ДОПК. Или предвид липсата на посочените доказателства изводът на съда, че РА е издаден от компетентни органи по приходите е сторен при неизяснена фактическа обстановка и е необоснован. Доказателствената тежест за установяването на посочените факти е изцяло на административния орган /чл. 170, ал. 1 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/, но следва да се посочи, че такива указания за разпределяне на доказателствената тежест в процеса от страна на първоинстанционния съд не са и дадени. Съдът е следвало да укаже на основание чл. 171, ал. 4 от ДОПК на ответника да представи доказателства както следва: 1. За отсъствието на М. Гавраилов на дата 11.09.2017 г. както и за заместването му от Т. Тодоров; 2. За отсъствието на И. Христова на 26.10.2017 г. и за заместването й от А. Галчева, вкл. и за назначаването на последната на длъжност Заместник директор на ТД на НАП – С. и 3. Доказателства за наличието на хипотезата на "трайна фактическа невъзможност" по смисъла на чл. 7, ал. 3 от ДОПК за М. Гавраилов да изпълнява възложените му правомощия към датата на постановяване на решението по чл. 7, ал. 3 от ДОПК, вкл. и да се представи цитирания болничен лист. Изложеното е довело до постановяване на решение при неизяснена фактическа обстановка относно компетентността на лицата възложили ревизионното производство, на горестоящия орган, издал решението по чл. 7, ал. 3 от ДОПК, на наличието на основанията по чл. 7, ал. 3 от ДОПК а и оттам - относно компетентността на органите по приходите, издали оспорения РА, респ. до необоснован по съществото си извод за валидността на процесния РА. По останалите съображения изложени в касационната жалба следва да се посочи, че разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. Необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС и в Решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, който в своята практика многократно подчертава, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на реална доставка. Това негово разбиране е отново застъпено в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". Материално правните предпоставки за възникването на правото на приспадане са формулирани нееднократно в съдебната практика на ВАС, а и тази на СЕС. К. е посочено и в т. 25 от Решение от 13 февруари 2014 г. по дело С-18/13 на СЕС /а и в редица други/ "Освен това от текста на член 168, буква а) от Директива 2006/112 следва, че за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо, от една страна, заинтересуваният да бъде данъчнозадължено лице по смисъла на тази директива, и от друга страна, стоките или услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки, а нагоре по веригата тези стоки или услуги трябва да бъдат доставяни от друго данъчнозадължено лице (вж. Решение по дело Боник, посочено по-горе, точка 29 и цитираната съдебна практика). Следователно, ако тези условия са изпълнени, приспадането по принцип не може да бъде отказано. ". Или вярно първоинстанционният съд е определил материалноправните предпоставки за възникване и упражняване на правото на данъчен кредит по чл. 68 и чл. 69 ЗДДС. Законосъобразно е изследвал фактите, релевантни за настъпване на данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от ЗДДС и последващото влагане на услугите/стоките в икономическата дейност на данъчно-задълженото лице, като тази преценка е сторена при обсъждане на заключението на вещото лице по правилата на чл. 202 от ГПК в съвкупност с останалия събран по делото доказателствен материал, в относимите му към спора експертни /а не правни както се поддържа в касационната жалба/ изводи. Правилно първоинстанционният съд е дефинирал и формалните предпоставки за правото на приспадане. Както е посочено например в т. 29 от Решение 15 септември 2016 г. на СЕС по дело С. 518/14 "от член 178, буква а) от Директива 2006/112 следва, че упражняването му зависи от притежаването на фактура, съставена в съответствие с член 226 от тази директива (вж. в този смисъл решения от 1 март 2012 г., K. O. P. Trawertyn P. Granatowicz, M. Wasiewicz, C 280/10, EU: C: 2012: 107, т. 41 и от 22 октомври 2015 г., PPUH Stehcemp, C 277/14, EU: C: 2015: 719, т. 29). ", в която връзка е релевирал и разрешението дадено с Решение от 8 май 2013 г. по дело С-271/12 на СЕС. У. на всички посочени кумулативни предпоставки е изцяло в доказателствена тежест на лицето, което претендира правото, съобразно общите правила на чл. 154, ал. 1 от ГПК, а и практиката на ВАС и на СЕС, вкл. и цитираната такава в касационната жалба. По изложените по-горе съображения, обаче решението като неправилно следва да бъде отменено, а делото следва да бъде върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото следва да се дадат указания за ангажиране на доказателства за допустимостта на съдебния контрол, като вкл. и служебно събере доказателства за правомощията на органа, подписал за Директор на Дирекция "ОДОП" – гр. С. първото по ред споразумение по чл. 156, ал. 7 от ДОПК; такива за датата на сключване на двете споразумения по чл. 156, ал. 7 от ДОПК и за отсъствието на титуляра на длъжността Директор на Дирекция "ОДОП" – гр. С. на датата на издаването на Решение № 1538/08.10.2018 г., както и за разпределяне на доказателствената тежест и за ангажиране от страна на ответника на доказателства за компетентността на органите възложили ревизионното производство и издали процесния РА, съобразно конкретно визираното по-горе, след което да извърши дължимата преценка за валидността на РА, респ. едва при извод за допустимостта на съдебното оспорване и валидността на РА, да осъществи и преценка за неговата материална законосъобразност. Разноските следва да бъдат определени от административния съд при новото разглеждане на делото, съобразно правилото на чл. 226, ал. 3 от АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, I отделение.