Решение № 11276 от 26.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6232/2020 г.

Решение № 11276 от 26.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6232/2020 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Делото е образувано по касационна жалба на Управителя на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) – гр. С. срещу решение № 782/15.04.2020 г., постановено по адм. дело № 189/2020 г. по описа на Административен съд – П., с което е отменено решение № РД-Е126-194 от 11.12.2019 г. на Управителя на НЗОК, като преписката е върната за ново произнасяне при спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на решението. Наведените в жалбата възражения относно допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценка на съвкупния доказателствен материал, довели до неправилно приложение на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност и Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Ответникът – А. К., в качеството си на законен представител - родител на малолетната Е. К., оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира изводите на първоинстанционния съд за обосновани и съответни на приложимите материалноправни норми. Счита, че не са налице касационни отменителни основания, поради което обжалваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Върховният административен съд – състав на шесто отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е решение № РД-Е126-194 от 11.12.2019 г. на Управителя на НЗОК, с което е отказано възстановяване на разходи от бюджета на НЗОК по заявление с вх. № Е126 – 01-257/08.10.2018 г. на Е. К., чрез нейния родител А. К., за получена и заплатена необходима медицинска помощ, оказана по реда на Регламент (ЕО) № 987/2009, по време на престой на територията на Кралство Белгия. След анализ на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд извежда, че страните по делото не спорят досежно обстоятелствата, че Е. К. е с непрекъснати здравноосигурителни права, а предоставените услуги са в обхвата на чл. 45, ал. 1 ЗЗО (чл. 13, т. 1, т. 2 и т. 4 от Наредба № 5/2014 г.). Спорен от правна страна е въпроса относно наличието на предпоставките по чл. 13, т. 3 от Наредба № 5/21.03.2014 г. за условията и реда за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, с оглед възстановяване на разходи от бюджета на НЗОК за предоставените в Кралство Белгия услуги в периода 08.01.2018 г. - 12.01.2018 г. – стационарно лечение и извършена операция на вродена катаракта на новороденото лице Е. К.. Изведено е, че жалбоподателят кандидатства за възстановяване на разходите за трансгранично здравно обслужване, до нивото на цените, които НЗОК заплаща за съответните здравни услуги през съответната календарна година. Законният представител на Е. К. е подал в РЗОК - П. две заявления: заявление за издаване на разрешение (формуляр S2) за планирано лечение извън държавата по осигуряване/ пребиваване и след това заявление за възстановяване на разходи по реда на чл. 25 (Б) параграф 5-9, чл. 26 (Б) параграф 6 и 7 от Регламент (ЕО) № 987/2009 година. Заявлението за предварително разрешение е вх. № Е112-01-1 от 03.01.2018 г. и по отношение на него изрично се посочва, че до оказване на медицинската помощ не е приключило с издаване на разрешение за планово лечение в ЕС. С. установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд намира, че оспореното решение № РД-Е126-194 от 11.12.2019 г. на Управителя на НЗОК е незаконосъобразен административен акт - немотивиран, постановен в противоречие с материалния закон и неговата цел. Първоинстанционният съд приема за приложима Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 2011 г. за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, транспонирана с приемането на Наредба № 5/2014 г. В директивата, изрично е установено, че съгласно член 168, параграф 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) при разработването и изпълнението на всички политики и дейности на Съюза се осигурява високо равнище на закрила на човешкото здраве. Това означава, че високо равнище на закрила на човешкото здраве се осигурява и когато Съюзът приема актове въз основа на други разпоредби от Договора. Системите на здравеопазване в Съюза са основен елемент за високото равнище на социална закрила в Съюза и допринасят за социалното сближаване и социалната справедливост, както и за устойчивото развитие. Те също така са част от по-широката рамка на услугите от общ интерес. П. систематичното тълкуване на относимите към конкретния казус разпоредби на Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 2011 г. за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, съображения 34, 35, 37, 46, чл. 7, § 8, чл. 8, § 1 и § 2, чл. 9, § 1, § 2 и § 3, първоинстанционният съд извежда, че без да изложи конкретни мотиви, да приведе осъществилите се факти под съответната правна норма, административният орган е ограничил съществено правото на защита на лицето - заявител, като е отказал формално възстановяването на разходите за проведено лечение в чужбина. Първоинстанционният съд обосновава извод, съобразно който в случая не са конкретизирани какви следва да бъдат основанията за издаване на предварително разрешение, липсват мотиви от страна на административния орган относно конкретно посочване на клинична пътека по която следва да се определят оказаните здравни услуги, с оглед изискуемостта на предварително разрешение. Върховният административен съд – шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Първоинстанционният съд събира и цени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Решаващият съд надлежно и аргументирано обсъжда и анализира релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, като проверява законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. Неоснователни са възраженията на касатора относно осъществено в нарушение на закона процесуално представителство по отношение на малолетното лице Е. К., доколкото заявлението за възстановяване на извършени разходи за оказано лечение, е подписано само от единия родител – бащата. Съгласно чл. 28, ал. 4 от ГПК вр. с чл. 144 от АПК малолетните деца се представляват от законните си представители - родители или настойници, но няма изискване това процесуално представителство да се осъществява едновременно от двамата родители, дори при спор между тях по чл. 127 от Семейния кодекс (Решение № 5539 от 23.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3270/2014 г., 5-членен с-в). Обосновани са изводите на първоинстанционния съд относно липсата на изложени конкретни фактически и правни основания в обжалвания отказ, обусловили противоречието му с нормите на националното и общностното право, регламентиращо условията и реда за възстановяване на разходите за трансгранично здравно обслужване, с оглед наличието на тежка диагноза, при която е било необходимо провеждане на лечение в условия на спешност, предвид възрастта на детето и обстоятелството, че при забавянето не би се постигнал оздравителен ефект, а новороденото дете би могло да придобие "мързеливо око". В точка 44 от Решение от 5 октомври 2010 г., Елчинов (C-173/09, EU: C: 2010: 581), Съдът на ЕС (голям състав) посочва, че макар правото на Съюза по принцип да допуска режимите на предварително разрешение, като предпоставка за упражняването на правото на пациента да получи болнично лечение в друга държава членка за сметка на системата, в която е осигурен, все пак е нужно условията за издаване на такова разрешение да са обосновани с оглед на императивни съображения, да не надхвърлят обективно необходимото за тази цел и да не е възможно да се постигне същият резултат с по-слабо ограничителни правила. Освен това подобен режим трябва да се основава на обективни, недискриминационни и предварително известни критерии, така че да регламентира правото на преценка на националните власти, за да не бъде упражнявано по произволен начин (вж. в този смисъл Решение по дело Smits и Peerbooms, посочено по-горе, точки 82 и 90, Решение по дело Mьller-Faurй и Van Riet, посочено по-горе, точки 83-85, както и Решение по дело Watts, посочено по-горе, точки 114-116). В т. 45 от цитираното решение се приема, че когато националната правна уредба при всички положения изключва покриването на разходите за болнично лечение, получено в друга държава членка без предварително разрешение, осигуреното лице, което е възпрепятствано да поиска такова разрешение или не е могло да изчака отговора на компетентната институция поради причини, свързани със здравословното му състояние или с необходимостта по спешност да се подложи на лечение в болнично заведение, се оказва лишено от възможността тази институция да му покрие разходите за лечението, въпреки че всъщност условията за покриване на тези разходи са налице. Следователно подобна правна уредба не отговаря на изискването за пропорционалност, напомнено в точка 44 от същото решение. Ето защо тя създава необосновано ограничение за свободното предоставяне на услуги. При новото произнасяне на органа, освен дадените указания по тълкуване и прилагане на закона от съда, следва да се съобрази и представено по делото Решение №РД-Е-112-29/06.03.2018 г., издадено от Управителя на НЗОК, с което се разрешава планово лечение извън държавата – членка по пребиваване, заплащано от Националната здравноосигурителна каса, (с формуляр S 2), на задължително здравноосигуреното по българското законодателство лице – Е. К.. В същото е обективирана невъзможност за разрешаване на медицинския проблем на пациентката в лечебното заведение на територията на страната в безопасни и оправдани от медицинска гледна точка срокове, като е установено, че съгласно чл. 20, параграф 2, изр. второ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., въпросното лечение е сред обезщетенията, предвидени в законодателството на държавата - членка. С оглед на изложеното Върховният административен съд – шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд – шесто отделение,