Решение № 397 от 24.6.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002101369/2023 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. Д. и Н. К. Д., чрез адв. С., против въззивно решение № 3362 от 22.11.2022 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 9389/2022 г., с което след отмяна на решение № 20018641 от 04.03.2022 г., поправено с решение № 20050471 от 27.07.2022 г. постановени по гр. д. № 38453/20 г на Софийски районен съд, е признато за установено по искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК на С. Б. К. срещу В. Д. Д. и Н. К. Д., че С. Б. К. е собственик по наследяване на 1/4 идеална част от самостоятелен обект в сграда, който обект е с идентификатор *** в сграда № *, разположена в поземлен имот идентификатор ***, с адрес на имота: [населено място], [жк], [жилищен адрес] заедно с мазе № * и 0, 999 идеални части от общите части на сградата; който апартамент е със застроена площ от 56, 48 кв. м. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В открито съдебно заседание касаторите, чрез адв. С., поддържат касационната жалба, като молят въззивното решение да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен. Претендират присъждане на направените по делото разноски. С депозирания писмен отговор и в открито съдебно заседание ответницата по касационната жалба, чрез адв. П., оспорва жалбата и прави искане за присъждане на направените разноски по делото. С определението по чл. 288 ГПК № 4099 от 14.12.2023 г. касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по въпроса, касаещ приложението на чл.68, ал.1, предл. второ ЗС - за възможността владението да се упражнява и чрез другиго. По поставения правен въпрос: Според легалната дефиниция на чл. 68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху чужда вещ с намерение за своене. Посочената разпоредба изрично сочи, че владението може да се осъществява както лично, така и чрез другиго, като според действащата правна уредба и в двата случая няма разлика по отношение на правните последици на владението. Настоящият състав на ВКС изцяло споделя приетото в решение № 140 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4755/2008 г., I г. о., където е посочено, че съгласно чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В полза на владелеца е установена една оборима презумпция и в тежест на лицето, което оспорва твърдението, че упражняващото фактическата власт лице държи имота като свой, е да докаже, че го държи за другиго. Разграничаването между двете хипотези се основава на намерението, с което се упражнява фактическата власт върху вещта, т. е. от съществено значение за провеждане на това разграничение са вътрешните отношения между лицето, което упражнява фактическата власт и лицето, което се легитимира като собственик на вещта по силата на предвиден в закона придобивен способ /договор или наследяване/. Само след установяване и анализ на тези вътрешни отношения може да се прецени дали упражняващото фактическата власт лице държи вещта като своя, т.е. упражнява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС или държи вещта за другиго, т. е. упражнява държане. По съществото на касационната жалба: Производството по делото е образувано по предявен от С. Б. К. установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците М. А. П., В. Д. Д. и Н. К. Д., че ищцата е собственик по наследяване на 1/4 ид. ч. от описания в исковата молба апартамент със застроена площ от 56, 48 кв. м., заедно с мазе и 0, 999 ид. ч. от общите части на сградата. С обжалваното решение въззивният съд, след отмяна на първоинстанционното решение, е уважил иска. С определението по чл. 288 ГПК не е допуснато касационно обжалване на решението в частта му, с която е уважен искът, предявен против М. А. П. и решението в тази му част е влязло в сила. Касационно обжалване е допуснато на въззивното решение в частта му, с която е уважен установителният иск за собственост против В. Д. Д. и Н. К. Д.. Установено по делото е, че с договор за продажба на държавен недвижим имот от 29.09.1970 г. на СНС процесният имот е придобит от М. П., К. П. и В. А. /майка на ищцата/. В. А. е починала през 1974 г. С решение по гр. дело № 1107/1975 г. по описа на СРС, постановено в производство по извършване на делба, имотът е поставен в дял на М. П. и К. П., които са баба и дядо на ищцата, като К. П. е починал през 1982г. С нотариален акт № 8, дело № 372 от 27.05.2014 г. М. П. е прехвърлила на ответницата В. Д. 1/2 ид. ч. от процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане. С нотариален акт № 177, дело № 700 от 11.09.2014 г. М. П. е призната за собственик по давностно владение на 1/2 ид. ч. от имота. С нотариален акт № 30, дело № 749 от 30.09.2014 г. М. П. е продала на ответницата В. Д. /съпруга на ответника Н. Д./ 1/2 ид. ч. от имота. От показанията на разпитаните по делото свидетели, се установява че преди и след сключване на горните две сделки в имота е живяла само М. П.. От правна страна въззивният съд е приел, че М. П. не е придобила на основание давностно владение наследствената 1/4 ид.ч. на ищцата и съответно не е могла да прехвърли на ответниците същата идеална част. За неоснователно е счетено възражението на ответниците В. и Н. Д., че са придобили по давност процесната идеална част като добросъвестни владелци. Изложени са мотиви, че е недоказано те да са владели имота и някога да са установявали владение върху него, а М. П. е продължила да владее имота до 2020 г. Съдът е приел, че сделките с имота са били скрити и формални – с цел да се лиши ищцата от собственост. Не е имало реално пълно владение и своене на имота от ответниците. С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, неправилен е изводът на въззивния съд, че М. П. е продължила да владее имота до 2020 г. и е недоказано ответниците да са владели имота и някога да са установявали владение върху него. От момента на сключване на договора за покупко- продажба - 11.09.2014г. ответниците са придобили владението от продавача М. П., която към този момент се е легитимирала като собственик на имота. Фактическата власт върху имота преди и след тази дата се е упражнявала от П. и във вътрешните им отношения последната от владелец на спорната 1/4 ид.ч. се е превърнала в държател и е държала имота за другиго – приобретателите по договора за покупко- продажба и ответници в настоящето производство. Така установеното владение обаче няма за последица придобиване собствеността на основание давностно владение, защото то е останало скрито за действителния собственик на процесната 1/4 ид.ч. от имота- ищцата по делото. От момента на възникване на съсобствеността между нея и М. П. само последната е упражнявала фактическа власт върху имота, като е била владелец на своите 3/4 ид.ч. и държател на притежаваната от ищцата 1/4 ид.ч. и за да се приеме, че след 11.09.2014г. П. е държала тази 1/4 ид.ч. не за ищцата, а за ответниците, то тази промяна в намерението на държателя вече да държи за другиго, е следвало да бъде доведена до знанието на ищцата, което няма доказателства да е сторено, а както е посочено в решение № 145 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 627/2010 г., I г. о. общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани. Следователно направеното от ответниците възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност е неоснователно и предявеният по отношение на тях установителен иск за собственост по чл.124 ГПК е основателен. Предвид изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваното въззивно решение в допуснатата му до касационно обжалване част е правилно и следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касация следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1 500 лева. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение