Решение № 10849 от 4.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6622/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 84, ал. 3 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по касационната жалба на Г. А. М., гражданин на Сирия, чрез адв. Димова, срещу Решение 4999/14.05.2025 г. на Административен съд Хасково (АС Хасково), постановено по адм. д. 951/2025 г., с което е отхвърлена жалбата му против Решение 2547/14.03.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ при МС), отказващо му предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. С твърдения за наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК противоречие с материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост жалбоподателят иска отмяна на първоинстанционното съдебно решение и отмяна на решението на председателя на ДАБ със законните последици. Счита, че са налице основанията за предоставяне на международна закрила, най малкото чрез хуманитарен статут . Ответникът по касационната жалба - председателят на ДАБ при МС оспорва същата като неоснователна чрез пълномощника си юрк. Хичовски и иска да бъде оставено в сила решението на АС - Хасково. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в състав на първо отделение, след като прецени наведените в жалбата доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, е неоснователна. С оглед заявената бежанска история и отсъствието на данни спрямо жалбоподателя да е осъществено преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, съдът е възприел като правилен извода на административния орган за липса на предпоставките за предоставяне на статут на бежанец по чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. След анализ на материалноправните предпоставки по чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ, съдът приема, че заявителят не бил принуден да напусне страната си на произход поради реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание, екзекуция, изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или друг вид уронващо достойнството наказание. След преценка на данните от съдържащите се в преписката справки с рег. номера МД-02-78/03.02.2025 г. и МД-02-98/13.02.2025 г. за политическата и икономическата обстановка в Сирия, изготвени от Дирекция Международна дейност при ДАБ, както и от представената по делото актуална справка с рег. МД-02-200/08.04.2025 г., той обосновава изводи за неприложимост и на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице твърдените от жалбоподателя пороци, налагащи отмяната му като неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Правилни са изводите на първостепенния съд, че от бежанската история на жалбоподателя не се установява той да се е страхувал основателно от преследване по определението в ал. 4 на чл. 8 поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение и поради тази причина да е напуснал държавата си по произход, да не може или да не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. В проведено на 08.01.2025 г. интервю Г. А. М., твърди, че е [етническа принадлежност] по етническа принадлежност и [вероизповедание] по вероизповедание. Не е имал проблеми като такъв. Роден е и е живял в [населено място], област Дейр Ал Зор, което е на 35 км от Дейр Ал Зор в област Джазира. [семейно положение] е и има три деца. Семейството му е в Сирия. Напуснал Сирия през м. август 2024 г., защото живеят сред кюрди и се опасява, че могат насила да го вземат в тяхната армия и да се бие с арабите. Твърди, че според информацията, с която разполага, след падането на власт на Асад, положението не се е променило. В началото на годината близо до селото, по река Хабур имало стрелба. Имало и бомбардировки от американски самолети по ДАЕШ в района на Даман, близо до Албусейра. Твърди, че не е служил в армията и не твърди да е търсен или принуждаван от кюрдите да служи. Знае, че представители на етническите малцинства по принцип се присъединяват доброволно към въоръжените им сили. Според справката от 13.02.2025 г. задължителното набиране на войници в кюрдските райони продължава от 2021 г. въз основа на Закона за наборната повинност, приет от кюрдската администрация през 2019 г., и известен като Задължение за самоотбрана . Прилага се в районите, които са под контрола на кюрдската автономна администрация, която не е призната официално от преходното правителство. От м. май 2021 г. за наборна служба се призовават лица между 18 и 31 години и същата следва да бъде отбита до навършване на 40 години. При отказ срокът на службата се увеличава от 6 месеца на 15 месеца. Специално отрядите за народна защита (YPG), представляващи военното ръководство на Сирийските демократични сили (SDF), включват само кюрдски бойци. По принцип според Закона за задължението за самоотбрана представителите на етническите и религиозни малцинства са задължени да служат, но тези разпоредби на практика не се прилагат за тях. Те могат да се присъединят доброволно. Настоящият касационен състав намира, че следва да бъде съобразено и тълкуването на чл. 9, пар. 2, б. д) от Директива 2011/95, транспониран в чл. 8, ал. 5, т. 5 ЗУБ, дадено в т. 27 и т. 28 от Решение на СЕС от 19 ноември 2020 г. по дело С-238/19, EZ. Според това решение действията на преследване, на които твърди, че е изложено лицето, което иска да му бъде признато качеството на бежанец на основание на тази разпоредба, трябва да произтичат от отказа му да отбие военната служба. Този отказ трябва да е единственият начин, позволяващ на заинтересованото лице да избегне участието в престъпленията, посочени в член 12, параграф 2, буква а) от същата директива. По делото не са налице данни за това гражданинът на Сирия да е получил призовка/повиквателна за отбиване на военна служба, на която повиквателна той да не се е подчинил и да е отказал да постъпи в кюрдската армията като новобранец. Липсват каквито и да било данни, обуславящи приложимост и на чл. 8, ал. 6 ЗУБ - опасения от преследване, основани на събития, настъпили, след като чужденецът е напуснал държавата си по произход. Обосновани са изводите на административния съд и за това, че не са налице материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Чужденецът не заявява да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне или наказание, каквито са изискванията на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ, преди да напусне Сирия. Липсват данни и за опасност от такива тежки посегателства, основаваща се на събития, настъпили, след като чужденецът е напуснал държавата си по произход в хипотезата на чл. 9, ал. 3 ЗУБ. По отношение на хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ е извършен от съда анализ на бежанската история на чужденеца и актуалната информация относно Сирия към момента на постановяването на неговото решение. Формиран е правилен извод, че не се установява понастоящем вътрешният конфликт в Сирия да е на нива, обуславящи съществуване на реален риск чужденецът непременно да понесе тежки посегателства срещу живота или личността си, ако бъде върнат там. Според тълкуването на СЕС на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95/ЕС, дадено в т. 40 от неговото решение по дело C-125/22 посегателството, дефинирано в този текст, обхваща една по-обща опасност от посегателство, в сравнение с посочените в букви a) и б) от същия член. По този начин се имат предвид в по-широк план заплахи срещу живота или личността на цивилно лице, отколкото определени насилия. Освен това тези заплахи са присъщи на обща ситуация на въоръжен конфликт, която поражда безогледно насилие . Тази ситуация предполага, че насилието може да се разпростира към лица без оглед на личното им положение и тяхната самоличност, когато степента на такова насилие достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените тежки заплахи (вж. в този смисъл и Решение от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие тежки и лични заплахи ), C-901/19, т. 26 и 28 и цитираната съдебна практика). Не е по-различно по съдържание и решението на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело 285/12. В т. 27 и т. 28 от същото съдът посочва, че при липсата на определение в директивата на понятието за въоръжен вътрешен конфликт, то следва да се има предвид обичайното значение в говоримия език, като се държи сметка за контекста, в който се използва и за целите на правната уредба. Според т. 28 понятието за въоръжен вътрешен конфликт се отнася до положение, при което редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или при което се сблъскват две или повече въоръжени групи. В т. 34 се посочва, че констатацията за съществуването на въоръжен конфликт не трябва да бъде обусловена от определено равнище на организираност на наличните въоръжени сили или от особена продължителност на конфликта, след като те са достатъчни сблъсъците да породят степен на насилие, създавайки по този начин реална нужда от международна закрила за молителя, който е изложен на реален риск да понесе тежки и лични заплахи срещу неговия живот или личност поради самия факт на присъствието си в страната или съответния регион. От посочените решения на СЕС е видно, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие, единствено ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства поради самото си присъствие в определен регион или въобще на територията на страната.