Решение № 199 от 9.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 724/2008 г.

Решение № 199 от 9.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 724/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Производството е по реда на чл. 218а и сл. ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. Г., гр. С., срещу въззивно решение от 25.01.2007 г. по гр. д. № 809/2006 г. на Кюстендилския окръжен съд с твърдения за допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Сочи като несъобразени със събраните доказателства изводите на въззивния съд, че наследодателят на ищците не е бил собственик по давност на имота към момента на обобществяването. Ищецът е наследник на С. Г., който е син на Т. Р. Имотът е владян преди С. Г. от наследодателя му. Още преди 1940 г. в имота е построена и сграда, в която е живял Т. Р., а после С. Г. като са налице и позволителни билети за нея. Въззивният съд не е обсъдил признанията на ответницата Д, че имотът е собствен на ищцовата страна и не знае, защо е възстановен от ПК на тях. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Ответниците по касация Й. С. Д., Б. Г. Г. и Л. Г. М., гр. К., не изразяват становище по жалбата. Върховният касационен съд като взе предвид изложените в жалбата касационни основания, доводите на страните и данните по делото, приема следното: С обжалваното решение Кюстендилският окръжен съд е оставил в сила решение от 03.08.2006 г. по гр. д. № 8/2005 г. на Кюстендилския районен съд, с което е отхвърлен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен от М. С. Г. срещу Й. С. Д., Б. Г. Г., Л. Г. М., за установяване, че наследодателят на ищеца С. Т. Г. е бил собственик към 1956 г. на земеделски земи - овощна градина с площ 1,500 дка в землището на с. Р., м."П", който имот е застроен с къща и стопанска постройка, и на ливада от 4,100 дка в землището на селото, м."Ч". Въззивният съд е приел фактическа обстановка, според която ищецът е един отнаследниците на С. Т. Г., поч.1990 г., който пък е син на Т. Р., поч.1957 г. Имотите са заявени за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ по преписка вх. № 40155/18.02.1992 г., пред ПК-гр. Кюстендил, която е издала позитивно решение, но е възстановила в реални граници друг имот, различен от посочените в заявлението като притежавани от С. Т. Г. От своя страна ответниците по иска са заявили пред ПК - гр. К. със заявление за възстановяване на притежаван от наследодателя им земеделски имот в с. Р., при което спорният имот им е възстановен погрешно, без да е посочен от тях в заявлението. В този смисъл те са признали иска. Идентичността между заявения от ищците и възстановен на ответниците Д по картата на възстановената собственост имот е установена от експертизата. Относно доказването на придобивното основание - давност е прието, че процесните земи са записани като собствени на бащата на ищеца С. Г. в емлячния регистър на с. Р.през 1949 г. Не е установено по делото осъществено от последния владение в продължителност на 20 години по чл. 34 ЗД до колективизацията през 1956 г. Неоснователно е позоваването на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ /нова-ДВ, бр. 98/1997 г./, тъй като в случая давността не е започнала да тече на основание писмен документ. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/1997 г. по гр. д. № 11/1997 г. ОСГК оспорването принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, какъвто е предявеният в разглеждания случай иск, е допустимо при висящо или бъдещо производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ. Искът е установителен и негов предмет е правото на собственост върху земеделските земи към момента на включването им в ТКЗС, ДЗС или други селскостопански организации, т. е. конкуренция на права към този минал момент. По делото е безспорно, че са налице две положителни решения на ПК /сега ОСЗ/ в полза на двете страни като заявените по преписките земи са възстановени в пълен количествен обем, но правото на собственост е възстановено като на място разположението на имотите не съответства с това, което е било към внасянето им в ТКЗС. Спорният имот е бил възстановен на ответниците в качеството им на наследници на Г. Д., а на ищцовата страна е възстановена земя, съответстваща на заявената по количество, но несъвпадаща в частност по местонахождение със заявения имот, предмет на делото. При това положение не е налице спор за материално право към минал момент, тъй като страните нямат претенции те или наследодателите им да са били собственици на един и същ имот към момента на образуване на ТКЗС, който да е възстановен на едната от тях или пък да е предмет на производство пред ОСЗ, респективно положителното решение по съдебния спор да е основание за промяна в издаденото вече решение на ПК в качеството му на стабилен административен акт. В случая ПК е издала положителни решения в полза и на двете, но за различни от заявените имоти. Ето защо и с разрешаване на спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не може да се постигне промяна в двете решения на ПК - това, с което спорният предмет е бил възстановен на ответниците в качеството им на наследници на Г. Д. и това, с което на ищеца като наследник на С. Г. е бил възстановен в реални граници друг имот, различен от претендирания като притежаван от наследодателя му при образуване на ТКЗС. Следва да се приеме, че не е налице спор за материално право към минал момент и за ищеца липсва правен интерес от водене на настоящия иск. Още повече, че последиците на евентуално отрицателно съдебно решение за последния следва да рефлектират и в неговата правна сфера - да бъде отречено правото на възстановяване собствеността върху вече възстановените с положителното решение на ПК земеделски имоти. С оглед изложеното предявеният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим, поради което и обжалваното решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено. Предвид на горното и на основание чл. 218ж ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд II г. о.