Решение № 1140 от 29.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10839/2020 г.

Решение № 1140 от 29.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10839/2020 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Емил Димитров Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Община Кюстендил, чрез процесуален представител срещу решение № 9675 от 15.07.2020 г., постановено по адм. дело № 116/2020 г. по описа на Върховния административен съд, шесто отделение. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради необоснованост – касационно основание по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Навежда доводи, че първоинстанционния съд механично е преписал текстове от закона, относими към проблематиката на Наредба № 7, в частност към оспорения чл. 20, ал. 2 от същата, без да вземе отношение към поставените в жалбата правни проблеми. Според касатора съдът не е направил анализ на съотношението между тези текстове и оплакванията в жалбата, касаещи създадени условия за административен произвол от страна на администрацията от една страна, и от друга, че субектите са лишени от възможността да правят собствени преценки и прогнози, съответно налице е нарушение на правната сигурност на субекта, от който по никакъв начин независи кога ще спре да прави отчислителни вноски в двоен размер, тъй като зависи от волята на администрацията. Излага съображения, че в конкретната ситуация границата между противоречие със закона, добрите нрави, интересите на гражданите и нецелесъобразност/ по която съдът не може да се произнася/ е много тънка, но безспорно съществува. Предвиждането на вноска в двоен размер за период, чиято продължителност зависи не от волята и добросъвестността на субекта, а изцяло от администрацията, не е решение по целесъобразност, а по законосъобразност. Иска отмяната му, решаване на спора по същество и отмяна на оспорената разпоредба на чл. 20, ал. 2 от Наредба № 7 от 19.12.2013 г. за реда и начина на изчисляване и определяне размера на обезщетенията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци, изд. от министъра на околната среда и водите, обн. ДВ, бр. 11827.12.2013 г., изм. и доп. Дв, бр. 7/20.01.2017 г. Не претендира разноски. Ответната страна – министъра на околната среда и водите, чрез процесуален представител, в писмено възражение оспорва касационната жалба. Моли атакуваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски-юрисконсултско възнаграждение. Участвалият в касационното производство представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. При извършената касационна проверка на съдебното решение по наведените от страните основания и съобразно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира следното: С атакуваното решение, постановено в производство по чл. 185 и сл. АПК, Върховния административен съд, тричленен състав, е отхвърлил жалбата на Община Кюстендил срещу разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от Наредба № 7 от 19.12.2013 г. за реда и начина за изчисляване и определяне размера на обезпеченията и отчисленията, изискани при депониране на отпадъци, издадена от министъра на околната среда и водите, обн. ДВ, бр. 111 от 27.12.2013 г., изм. и доп., бр. 7 от 20.01.2017 г., бр. 26 от 22.03.2020 г., и е осъдил община Кюстендил да заплатят на министерство на околната среда и водите разноски по делото. За да постанови този резултат, съдът е приел, че Наредба № 7 от 19.12.2013 г. за реда и начина на изчисляване и определяне размера на обезщетенията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци, обн. Дв, бр. 11 от 27.12.2013 г. /Наредбата/, е издадена от министъра на околната среда и водите-овластен административен орган по силата на законовата делегация и в рамките на компетентността му по чл. 43, ал. 2 закона за управление на отпадъците/ЗУ0/, при изпълнение изискването за съгласуването й с министъра на финансите. Съдът е счел, че при издаването на Наредбата са спазени административнопроцесуалните правила на чл. 77 АПК, чл. 26 и чл. 28 ЗНА. При извършената преценка по чл. 192а АПК тричленния състав на ВАС не е установил несъответствие на оспорената подзаконова нормативна разпоредба с по-високи по степен нормативни актове. Приел е, че регламентираният в разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от Наредбата двоен размер на отчисленията при наличие на нормативно регулираните предпоставки не се отклонява от механизма на чл. 64, ал. 3 ЗУО. Според съда министъра на околната среда и водите е овластен от закона да определи реда, начина за изчисляване и размера на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци по глава четвърта, IV, и същият не е надхвърлил законово делегираната му компетентност с чл. 43, ал. 2 ЗУО при определяне начина на изчисляване и размера на отчисленията в случаите на депониране на отпадъци на съществуващите общински депа за неопасни отпадъци, функциониращи след 2009 г. до въвеждане в експлоатация на съответното за общината регионално съоръжение. Изложил е съображения, че двойният размер на отчисленията е предвиден с цел намаляване количеството на депонираните отпадъци за обезвреждане на регионално или общинско депо и насърчаване тяхното рециклиране, съответно да се стимулира изграждането на регионални системи за третиране на битови отпадъци и изграждането на техническа инфраструктура за рециклиране и оползотворяване, като процесната финансова мярка има за цел стимулиране общините да прилагат йерархията за управление на отпадъците и да намалят количеството на депонирани такива, което е в съответствие с изискванията за обезвреждане съгласно Директива 2008/98/ЕО на ЕП и Съвета от 19 ноември 2008 г. относно отпадъците и Директива 1999/31/ЕО на Съвета от 26 април 1999 г. относно депонирането на отпадъци. В обобщение съдът е формирал решаващ извод за липса на противоречие на оспорената разпоредба с такива от по-висок ранг. Решението е правилно. Установената по делото фактическа обстановка налага извода, че процесната наредба/вкл. оспорената разпоредба/, е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване административнопроизводствените правила по чл. 26-28 ЗНА/в приложимата редакция/ като изложените мотиви в тази насока от тричленния състав на ВАС изцяло се споделят от настоящата инстанция, а доводи за противното не са наведени в касационната жалба. По делото не се спори за фактите. Спорът по делото е относно евентуално противоречие между общия законов механизъм, определящ задължението за отчисления за обезвреждане на отпадъци на регионално или общинско депо за неопасни отпадъци, въведен в чл. 64 ЗУО, и реда и размера на отчисленията на задължените субекти, определен в чл. 20, ал. 2 от процесната наредба, издадена на осн. чл. 43, ал. 1 ЗУО, предвиден за специфична категория депа, а именно съществуващите общински депа за неопасни отпадъци, които функционират след 2009 г., до въвеждане в експлоатация на съответното за общината регионално депо. В този смисъл с кратките доводи в касационната жалба, Община Кюстендил се силае да докаже, че тричленния състав на ВАС не е обсъдил и анализирал основното оплакване в жалбата, а именно че възложената по-висока финансова тежест на общината като субект, отговарящ за общинско депо, чрез задължение за плащане на предвидения размер на отчисленията за всеки тон депониран отпадък в двоен размер, е сторено от законодателя по начин, обуславящ намаляването на тази тежест /размера на отчисленията/ за съответната година от изпълнение на поне едно от условията по § 4 от ПЗР на Наредбата/ 1. издаване на решение за финансиране изграждането на регионално депо чрез публични средства от финансиращия орган; 2. издаване на разрешение за строеж съгласно изискванията на Закона за устройство на територията при финансиране на депо, отговарящо на нормативните изисквания, със собствени средства или друг начин на финансиране/, което изпълнение не зависи от волята му. Този довод е несподелим от настоящата инстанция. Противно на тезата на касатора, тричленния състав на ВАС при правилно установена фактическа обстановка е обсъдил и подробно анализирал поставените правни проблеми с жалбата, по същество касаещи прилагането на чл. 20, ал. 2 от Наредбата вр. чл. 6, чл. 43, ал. 2 и чл. 64, ал. 1-ал. 4 ЗУО. В мотивите на съда относно възприетите законодателни разрешения с цитираните норми, в т. ч. въведения с оспорената разпоредба от Наредбата диференциран размер на задълженията за отчисляване на всеки тон депониран отпадък спрямо процесната категория субекти, се съдържа отговор на поставените от касатора правни въпроси, включително относно смисъла и целите на възложения му по-висок размер на отчисления, който, както законосъобразно е приел тричленния състав на ВАС, не представлява вид санкция, а начин за допълнително финансиране на дейностите по изграждане на нови съоръжения и третиране на битови и строителни отпадъци, осигуряващи изпълнение изискванията на ЗУО и подзаконовите актове по прилагането му. Методът на съхранение на неопасните отпадъци в съответното общинско депо – чрез "депониране на отпадъци" по см. на § 1, т. 6 от ДР на ЗУО /метод при който не се предвижда последващо третиране на отпадъците и представлява складиране на отпадъци за срок, по-дълъг от три години - за отпадъци, предназначени за оползотворяване, и една година - за отпадъци, предназначени за обезвреждане, по начин, който не представлява опасност за човешкото здраве и околната среда/, предполага липса на последващо третиране на отпадъка, водещо до неговото "оползотворяване" по см. на § 1, т. 13 от ДР на ЗУО, т. е. до дейност имаща за основен резултат използването на отпадъка за полезна цел чрез замяна на други материали, които иначе биха били използвани за изпълнението на конкретна функция, или подготовката на отпадъка да изпълнява тази функция в производствено предприятие или в икономиката като цяло. Поради това като част от законовия механизъм, определящ задължението за отчисления за обезвреждане на отпадъци на регионално или общинско депо за неопасни отпадъци, е въведена разлика в размера на отчисленията, която е ограничена в зависимост от бъдещия момент на изпълнението на условията посочени в § 4 от ПЗР на Наредбата, които са елемент от процеса за постигане ефективно събиране, транспортиране и третиране на отпадъците съобразно изискванията на чл. 6, ал. 1 ЗУО и изпълнение на задълженията по чл. 19 чрез участие на общините, т. е. чрез въвеждане на Регионалната система за управление на отпадъците /чл. 23 ЗУО вр. чл. 49, ал. 9 ЗУО/. Безспорно диференцираната финансова тежест за плащане на отчисленията, възложена на задължените субекти, предвид възприетия ред и размер на отчисленията в хипотезата на чл. 20, ал. 2 от Наредбата рефлектира върху бюджета на съответната община, но различната рефлексия и съответно вменените задължения на общините по чл. 10 и чл. 23 ЗУО, не водят до незаконосъобразност на възприетите законодателни разрешения и съответно до противоречие на оспорената подзаконова нормативна разпоредба с такива от по-висок ранг, както правилно е приел и тричленния състав на ВАС. Налага се извода, че обжалваното решение е валидно, допустимо, материално законосъобразно и обосновано. Заключенията на съдебния състав кореспондират със събраните по делото доказателства и са формирани след тяхната правилна преценка. На основание горното настоящият съдебен състав приема, че при постановяване на съдебния акт не са допуснати посочените от касатора нарушения по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на ответната страна следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100 лева, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, 5-членен състав на втора колегия