Решение № 9687 от 06.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4858/2026 г.

Производство по реда на чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във връзка с чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Образувано е по касационна жалба, подадена от „Фундамент“ ООД, с ЕИК: 115001116, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, район Тракия, ул. „Йоан Кукузел“ № 1, чрез процесуалния му представител адв. П. Божков, срещу Решение № 2632/08.03.2026 г., постановено по адм. дело № 439/2025 г. по описа на Административен съд (АС) – Пловдив, IX състав, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗ) № 3432-1/27.11.2024 г., издаден от главен инспектор в отдел „Събиране и контрол“ на дирекция „Местни данъци и такси“ („МДТ“) при Община Пловдив, потвърден с Решение № 5/03.02.2025 г., издадено от директора на дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, в частта, в която за периода от 01.04.2023 г. до 31.12.2023 г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) в размер на 2 535,44 лева, от които 2 327,85 лева главница и лихви за просрочие, изчислени към 27.11.2024 г. в размер на 207,59 лева. С решението съдът е осъдил дружеството да заплати на Община Пловдив разноски по делото в размер на 204,52 евро. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на оспореното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. На първо място касационният жалбоподател поддържа, че първоинстанционният съд е тълкувал неправилно чл. 24, ал. 1, т. 10 от ЗМДТ, приемайки, че гробищните паркове не представляват озеленени площи за широко обществено ползване. Според касатора гробищните паркове са предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности, тъй като достъпът до тях за посещение е свободен, осъществява се от неограничен кръг лица, а заплащането на такса е единствено за гробоползване, поради което не се отразява на обществения характер на имота. Оспорва се и извода на съда, че само държавни или общински имоти могат да се ползват от данъчното облекчение, тъй като облекчение за тези обекти е изрично предвидено в чл. 24, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗМДТ. Твърди още, че съдът не е обсъдил надлежно доказателствата за други частни гробищни паркове в град Пловдив, на които не се начислява ДНИ, поради което е налице неравно третиране на данъчно задължените лица. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на АС - Пловдив, и вместо него - да постанови друго такова, с което да отмени обжалвания АУЗ. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Ответникът – директорът на Дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Н. Димитрова, оспорва основателността на касационната жалба по съображения, изложени във възражение. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение. По делото е приета за съвместно разглеждане и частна жалба, подадена от „Фундамент“ ООД срещу Решение № 2632/08.03.2026 г., постановено по адм. дело № 439/2025 г. по описа на АС – Пловдив, IX състав, в частта му, с която е оставена без разглеждане жалбата на дружеството срещу АУЗ № 3432-1/27.11.2024 г., издаден от главен инспектор в отдел „Събиране и контрол“ на дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, потвърден с Решение № 5/03.02.2025 г., издадено от директора на дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, потвърден с Решение № 5/03.02.2025 г., издадено от директора на дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, в частта му, в която за периода от 01.04.2023 г. до 31.12.2023 г. са установени задължения за такса битови отпадъци (ТБО) в размер на 7 465,50 лева, от които 6 854,23 лева главница и лихви за просрочие, изчислени към 27.11.2024 г. в размер на 611,27 лева, и производството по делото е прекратено. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на решението в тази му част, като е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 214, ал. 1 от ГПК в първото заседание по делото ищецът може да измени своето искане, какъвто бил и конкретният случай. Според жалбоподателя в тази част решението противоречи на протоколно определение от 16.06.2025 г., с което е прието допълването на предмета на делото. Моли за отмяна на решението и в тази му част, като претендира присъждане на разноски. Ответникът по частната жалба - директорът на Дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Н. Димитрова, оспорва основателността на частната жалба по съображения, изложени във възражение. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната и частната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: По касационната жалба на „Фундамент“ ООД: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно, срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС – Пловдив е бил АУЗ № 3432-1/27.11.2024 г., издаден от главен инспектор в отдел „Събиране и контрол“ на дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, потвърден с Решение № 5/03.02.2025 г., издадено от директора на дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, с който за периода 01.04.2023 г. до 31.12.2023 г. на „Фундамент“ ООД са установени задължения за ДНИ в размер на 2 535,44 лева и за ТБО в размер на 7 465,50 лева, ведно с лихвите за просрочие, изчислени към 27.11.2024 г. За да отхвърли частично жалбата на „Фундамент“ ООД досежно установените задължения за ДНИ решаващият съд на първо място е описал подробно установената фактическа обстановка по издаване на оспорения АУЗ по чл. 107 от ДОПК, в това число декларацията по чл. 14 от ЗМДТ, с която дружеството е декларирало притежавания от него недвижим нежилищен имот, находящ се в гр. Пловдив, район „Северен“, [улица], представляващ земя – ПИ с ИД 56784.509.156 с площ 8 375 мІ, незастроен, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: гробищен парк, с отчетна стойност на имота 739 000 лева; сформираната партида с № 6609F3640; вписаната на 07.03.2023 г. в капитала на „Фундамент“ ООД непарична вноска, включваща правото на собственост върху поземления имот; даденото от Дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – гр. Пловдив становище вх. № 23 Ф-2533(2)/02.06.2023 г. по повод подадено от дружеството Заявление вх. № 23Ф-2533/28.04.2023 г. за освобождаване от ДНИ; извършена служебна проверка, при която са установени непогасени задължения за ДНИ и ТБО за периода 01.04.2023 г. – 31.12.2024 г.; издадения в резултат АУЗД № 3432-1/27.11.2024 г., с който са установени задължения с лихви в общ размер 10 000,94 лева. При тази фактическа установеност АС - Пловдив е приел от правна страна, че оспореният АУЗ е издаден от компетентен орган и в съответната форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и при съобразяване с целта на закона. При преценка на материалната законосъобразност на оспорения акт и след като е посочил относимата правна уредба - първоинстанционният съд е приел за спорен въпросът дали е налице твърдяното от „Фундамент“ ООД и отречено от общинската администрация основание за освобождаване от данък по чл. 24, ал. 1, т. 10 от ЗМДТ, при наличието на което следва да се приеме, че дружеството няма качеството на задължено лице за ДНИ. Прието е, че посочената разпоредба освобождава от данък парковете, спортните игрища, площадките и други подобни имоти за обществени нужди, като въпреки че изброяването не е изчерпателно, не е съществувало съмнение, че нормата се отнася до открити площи/обекти, чието предназначение съгласно § 5, т. 68 от ДР на ЗУТ е за обществено ползване. Според съда общественото предназначение предполага имотът да е достъпен за общо ползване, без експлоатацията му да е насочена към реализиране на печалба от неговия собственик, а в случаите, когато такъв обект се предоставя срещу заплащане на цена, то същата следвало да е определена от държавна или общинска администрация, респективно - да постъпва в съответния бюджет. В случая съдът е приел, че процесният имот е частна собственост на търговско дружество, като вписаният начин на трайно ползване - „гробищен парк“ не е счетен за равнозначен на предназначение за обществени нужди. Обстоятелството, че имотът не е ограден и достъпът до него е свободен, според съда също не го превръща в обект за обществено ползване. Освен това е прието, че устройственото причисляване на гробищните паркове към „зелената система“ обслужва устройство на територията и режимите на проектиране и строителство, но няма самостоятелно значение за данъчното им третиране. Наред с това са изложени съображения, че гробищният парк не е парк за общо ползване, тъй като достъпът до него е целеви, а използването на отделните гробни места е предмет на индивидуални правоотношения. До друг извод, според съда, не води и представеното по делото решение относно инвестиционно предложение за изграждане на гробищен парк с обреден дом, подземни гробове, гробници, зелени площи и обслужваща инфраструктура. Съдът е установил обаче, че възложител на предложението е физическото лице П. Б., преди апортирането на имота в дружеството, както и че липсват данни инвестиционното намерение да е било реализирано през процесния период. Прието е, че предвид предмета на дейност на дружеството и съдържанието на инвестиционното предложение, то бъдещото използване на имота има търговска насоченост и цели реализиране на приходи и печалба, поради което не би могло да се приеме, че ще бъде използван като имот за обществени нужди по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 10 от ЗМДТ. На следващо място е отхвърлен и доводът за различно третиране спрямо общинските траурни паркове, тъй като действащите общо 10 траурни парка на територията на Община Пловдив са публична общинска собственост и са освободени от облагане на различно правно основание – чл. 24, ал. 1, т. 1 от ЗМДТ. На последно място първоинстанционният съд е приел, че ДНИ е правилно определен върху отчетната стойност като по-високата от данъчната оценка, както и че лихвите са правилно начислени, поради което е отхвърлил жалбата в допустимата ѝ част. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първостепенният съд правилно е дефинирал спора между страните по делото, концентриран върху приложението на материалния закон и преценката дали притежавания от „Фундамент“ ООД недвижим нежилищен имот, находящ се в гр. Пловдив, район „Северен“, [улица], представляващ земя – ПИ с ИД 56784.509.156 с площ 8 375 мІ, незастроен, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: гробищен парк, подлежи на облагане с ДНИ. Между страните не се спори по отношение на начина, по който е определен размерът на дължимия ДНИ. Спорна е единствено дължимостта на определените с АУЗД задължения за ДНИ. В съответствие с чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ и доказателствата по делото АС – Пловдив е приел, че облагаеми с данък недвижими имоти са разположените на територията на страната поземлени имоти, сгради и самостоятелни обекти в сгради в строителните граници на населените места и селищните образувания както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон (в приложимата редакция на нормата към ДВ, бр. 96 от 2019 г., в сила от 01.01.2020 г.). Първоинстанционният съд е посочил и че данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти към 1 януари на годината, за която се дължи, като данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка, а за жилищните имоти - данъчната им оценка. Неоснователно е възражението на касатора, че като озеленена площ за обществено ползване гробищният парк подлежи на освобождаване от ДНИ по чл. 24, ал. 1, т. 10 от ЗМДТ. Съгласно посочената разпоредба от данък се освобождават парковете, спорните игрища, площадките и други подобни имоти за обществени нужди. Както правилно е приел и АС – Пловдив – въпреки че изброяването е неизчерпателно - указанието „други подобни“ на парковете, спортните игрища и площадките имоти недвусмислено сочи, че става дума за открити площи/обекти. Такива по дефиницията на § 5, т. 68, б. „а“ ДР на ЗУТ са терени (площадки) и оборудване, използвани за масови физически упражнения и спорт на открито: както и необходимите спомагателни постройки и съоръжения, свързани с тяхното функциониране - санитарни възли, съблекални, монтажни трибуни, преместваеми сезонни покрития и други. Следва да се посочи, че данъчното освобождаване по чл. 24, ал. 1, т. 10 от ЗМДТ представлява изключение от общия режим на облагане и поради тази причина подлежи на стриктно тълкуване. За приложението на цитираната разпоредба е необходимо имотът действително да служи за обществени нужди, в т. ч. да е подобен по характер и начин на използване с изброените в нормата паркове, спортни игрища и площадки. На първо място според настоящия съдебен състав обстоятелството, че процесният имот представлява гробищен парк и като такъв е част от зелената система на урбанизираната територия (чл. 61, ал. 1 от ЗУТ) не обосновава само по себе си приложението на освобождаването по чл. 24, ал. 1, т. 10 от ЗМДТ. Класифицирането на гробищните паркове като озеленени площи има устройствено значение – определя мястото им в зелената система, допустимото предназначение на територията, режима на застрояване и изискванията към нейното благоустрояване, но не и данъчния режим на имота. Законът за устройство на територията провежда ясно разграничение между озеленените площи за широко обществено ползване по чл. 61, ал. 2 от ЗУТ, към които се отнасят парковете, градините и уличното озеленяване, и озеленените площи с друго специфично предназначение по чл. 61, ал. 3 от ЗУТ, към които изрично са причислени гробищните паркове. Това законодателно разграничение сочи, че „гробищният парк“ няма характеристиките на парк за широко обществено ползване. Предвид това следва да се приеме, че определящо е не наличието на зелени площи в него, а неговото специфично функционално предназначение – извършване на погребения, разполагане и обслужване на гробни места и осъществяване на свързаните с това траурно-обредни дейности. В тази връзка правилно първоинстанционният съд е приел, че специфичното предназначение на гробищния парк предполага целеви, а не общ и неограничен достъп, характерен за парковете, градините и площадките за широко обществено ползване, тъй като посещението на имота е свързано с извършването на погребални и траурни обреди, посещаването и поддържането на конкретни гробни места и ползването на съпътстващи услуги. Предвид изложеното - обстоятелството, че имотът не е ограден, че достъпът до него е свободен или че значителна част от площта му е предвидена за озеленяване, не заличават специалното му предназначение, не го превръщат в парк за широко обществено ползване и не водят и до извод за наличие на предпоставките за данъчно освобождаване. Освен това частният гробищен парк се експлоатира от търговско дружество в рамките на възмездна погребална и траурно - обредна дейност, има специфично и целево предназначение и служи за осъществяване на стопанската дейност на собственика. Следователно включването на гробищните паркове сред озеленените площи, допълващи зелената система, не ги приравнява на парковете по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 10 ЗМДТ и не създава самостоятелно основание за освобождаването им от данък върху недвижимите имоти. Подобно освобождаване би било допустимо само ако наред с устройственото предназначение е установено и действително използване на имота за обществени нужди, каквото в случая не е налице. Неоснователно е и възражението на касатора за различно данъчно третиране на процесния имот спрямо останалите гробищни паркове на територията на Община Пловдив. За да бъде установено неравно третиране е необходимо сравняваните имоти да се намират в сходно фактическо и правно положение с оглед релевантните за данъчното облагане обстоятелства. Самото еднакво устройствено предназначение – „гробищен парк“ не е достатъчно, за да се приеме, че е налице идентичност на случаите. Общинските гробищни паркове, за които е установено, че представляват публична общинска собственост, се освобождават от данък на самостоятелното основание по чл. 24, ал. 1, т. 1 от ЗМДТ. Това освобождаване е обусловено от вида на собствеността, а не от предназначение на имотите като гробищни паркове. Съгласно чл. 24, ал. 2 от ЗМДТ освобождаването се прилага при условие, че имотите не се ползват със стопанска цел, несвързана с пряката им дейност. Доколкото процесният имот е частна собственост на търговско дружество, използващ се във връзка с осъществяваната от него погребална и траурно-обредна дейност, същият не попада в приложното поле на чл. 24, ал. 1, т. 1 от ЗМДТ, като претендираното освобождаване следва да бъде преценено единствено съобразно предпоставките на чл. 24, ал. 1, т. 10 от ЗМДТ. Следователно общинските и процесният частен гробищен парк се различават както по вида на собствеността, така и по правното основание, от което би могло да произтече данъчното освобождаване, а също и по начина на тяхното управление и използване. Ето защо различното им данъчно третиране не представлява различно третиране на еднакви случаи, а е последица от прилагането на различни законови хипотези. Предвид всичко изложено следва да се приеме, че по отношение на процесния имот не е изпълнена нито една от предвидените в чл. 24, ал. 1, т. 10 от ЗМДТ предпоставки за освобождаването му от данък върху недвижимите имоти. По частната жалба на „Фундамент“ ООД: С Решение № 2632/08.03.2026 г., постановено по адм. дело № 439/2025 г. АС – Пловдив е оставил без разглеждане жалбата на „Фундамент“ ООД срещу АУЗ № 3432-1/27.11.2024 г., издаден от главен инспектор в отдел „Събиране и контрол“ на дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, потвърден с Решение № 5/03.02.2025 г., издадено от директора на дирекция „МДТ“ при Община Пловдив, в частта му, в която за периода от 01.04.2023 г. до 31.12.2023 г. са установени задължения за ТБО в размер на 7 465,50 лева, от които 6 854,23 лева главница и лихви за просрочие, изчислени към 27.11.2024 г. в размер на 611,27 лева, и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, съдът е приел, че направеното в открито съдебно заседание от 16.06.2025 г. от „Фундамент“ ООД чрез процесуалния му представител непълно изявление за пропуска в касационната жалба да се упомене, че АУЗ се обжалва изцяло, представлява недопустимо допълване на жалбата, в частта, в която АУЗД не е бил оспорен, тъй като е просрочено. Според съда в първоначално подадената пред съда жалба било изрично посочено, че АУЗД № 3432-1/27.11.2024 г. се обжалва по съдебен ред само в частта, в която на дружеството са установени задължения за ДНИ, ведно с прилежащите им лихви за забава, като липсвала неяснота в обективираната от законния представител на дружеството в жалбата воля. Прието е също така, че очертаването на по-широк предмет на делото в съдебното заседание от 16.06.2025 г., с включването на частта, в която на дружеството са установени задължения за ТБО, наложило изрично със съдебното решение в тази част жалбата да бъде оставена без разглеждане като недопустима, поради просрочие. Определението е правилно. С подадената в срока по чл. 156, ал. 1 ДОПК жалба „Фундамент“ ООД изрично е оспорило АУЗД № 3432-1/27.11.2024 г. единствено в частта относно установените задължения за ДНИ и прилежащите им лихви, като както изложените оплаквания, така и формулираният петитум са насочени само към тази част на акта. Поради това не е била налице неяснота относно обхвата на оспорването, която да подлежи на отстраняване или уточняване по реда за поправяне на нередовна жалба. Установените с АУЗД задължения за ДНИ и ТБО представляват отделни и самостоятелни публични задължения, всяко от които може да бъде оспорено независимо от другото. Неоспорването на задълженията за ТБО в срока по чл. 156, ал. 1 от ДОПК е обусловило стабилизирането на акта в тази му част. Направеното едва в съдебното заседание от 16.06.2025 г. изявление, че поради пропуск се цели обжалване на АУЗД изцяло, не уточнява първоначално заявения предмет, а го разширява с нова, непредявена в срок претенция. Неоснователно в тази връзка частният жалбоподател се позовава на ю чл. 214, ал. 1 от ГПК с доводи, че в първото заседание по делото ищецът може да измени своето искане. От една страна според настоящия съдебен състав с направеното от процесуалния представител на дружеството непълно пояснение за извършения пропуск всъщност не е поискано изрично изменение. От друга страна - дори да се допусне тази хипотеза - предмет на първоначалната жалба е АУЗ, в частта му, в която за периода от 01.04.2023 г. до 31.12.2023 г. са установени задължения за ДНИ, а твърдяното в частната жалба „искане“ по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК по съществото си е искане за изменение на петитума с включването на частта, в която на дружеството са установени и задължения за ТБО. Ищецът, обаче, може да измени петитума единствено по размер, като запази първоначално заявеното искане или да промени само вида на търсената защита, като премине от установителен към осъдителен иск или обратното. Недопустимо е под формата на изменение на иска да се предяви нов иск, отнасящ се до други задължения, какъвто е настоящият случай. Обстоятелството, че първоинстанционният съд в първото заседание е посочил, че ще следва да се произнесе и относно ТБО - не може да възстанови вече преклудираното право на оспорване, нито да създаде предмет на съдебен контрол извън заявения с жалбата. Съдът е длъжен да следи служебно за допустимостта през цялото производство. Ето защо правилно жалбата е оставена без разглеждане в частта ѝ относно ТБО и производството в тази част е прекратено. При този изход по спора на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК касаторът „Фундамент“ ООД следва да бъде осъден да заплати на Община Пловдив, в качеството ѝ на юридическото лице, в състава на което влиза административният орган, издател на оспорения АУЗ, разноски за юрисконсулско възнаграждение за касационната инстанция в общ размер, възлизащ на 132,94 евро (260,00 лева) или 66,47 евро (130,00 лева) разноски в качеството му на ответник по касационната жалба и 66,47 евро разноски в качеството му на ответник по частната жалба, определени съгласно чл. 161, ал. 1, изр. трето от ДОПК (в ред. ДВ, бр. 94 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г., бр. 17 от 2026 г.) във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, към която препраща посочената разпоредба, и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, а не от Наредба № 1/9.7.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (както е посочил ответникът по касационната и частната жалба), тъй като след промяната с бр. 17 от 2026 г. на ДВ посочената Наредба не е приложима за юрисконсултските възнаграждения. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение,