Решение № 103 от 23.07.2014 г. на ВКС по н. д. № 147/2014 г.

Решение № 103 от 23.07.2014 г. на ВКС по н. д. № 147/2014 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Осъденият М. М. е подал от затвора, където изтърпява наказанието си, до ВКС молба, която по-късно е приета като искане по реда на глава тридесет и трета от НПК, да бъде възобновено делото, завършило с неговото осъждане след двуинстанционното му по закон развитие съответно в Ямболския районен и Ямболския окръжен съд. Първоинстанционната присъда - 128/18.VII.2013 г. по нохд 566/2013 г., е за продължавания (чл. 26 НК), извършен с две деяния на 17 и 21.Х.2012 г. грабеж на златни украшения на обща стойност 1 440 лева, от владението съответно на Д. В. и Т. А. За това престъпление по чл. 198, ал. 1 НК М. е наказан с 4 години лишаване от свобода при строг първоначален режим в затвор, но трябва да изтърпи отделно още 5 месеца лишаване от свобода по предишна условна присъда на районния съд-С., в изпитателния срок на която е извършен грабежът. На пострадалите са присъдени и обезщетенията за причинените им имуществени щети - 264, съответно 1 008 лева. Второинстанционното (въззивно) решение - 184/9.ХII.2013 г. по внохд 289/2013 г., е за потвърждаване на присъдата, която е обжалвал защитник на подсъдимия. В подадената от осъдения ръкописна "молба" се съдържат твърдения, от които може да се заключи, че той се смята за напълно невинен и жертва на "набеждаване", поради което и трябва да бъде оправдан. Впоследствие "молбата" е допълнена от защитник по съответния ред (вече-като искане за възобновяване), като са изложени конкретни възражения, които подателят й е отнесъл към основанието "съществени нарушения на процесуални правила" (във връзка с чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК), но се е позовал и на "нарушение на закона" (по т. 1 от цитираната разпоредба); настоява за отмяна на съдебните актове "със съответните последици... в наказателната и гражданската... част". В съдебното заседание на ВКС осъденият и защитникът му поддържат възраженията си против осъждането, а според участващия прокурор те са поначало неоснователни. ВКС намери, че трябва да остави в сила оспореното осъждане. Липсват претендираните, а и извън тях основания за възобновяване на делото. Нарушението на закона липсва и без друго, след като се претендира не със самостоятелното му процесуално значение на основание за възобновяване на делото, а само като резултат от другото претендирано основание (повече по въпроса вж. още в ТР 51/64-ОСНК, както и в позоваването на това тълкувателно решение в р. 4/02-I, Бюл. 4/02). Липсват обаче и твърдяните съществени нарушения на процесуалните правила. Някои от тях изобщо не намират потвърждение в приложенията към делото, като неосигуряването на защитник при първоначалното задържане в полицейското управление (т. нар. арестантско досие не съдържа данни за подобен отказ) или наличието на незаконен състав, заседавал в окръжния съд (вярно е, че посочените поименно съдии са се произнасяли по задържането под стража на М., но по тази мярка за неотклонение в съдебното производство - арг. за обратното от чл. 29, ал. 1, т. 1, б. "г" НПК). Друга част от възраженията представляват неоснователни претенции към оформянето на съдебните актове в двете съдебни инстанции: възпроизвеждането на мотивите на първата в мотивите на втората не е изискване на закона (арг. от ал. 2 и 3 от чл. 339 НПК), а и наистина районният съд е отговорил на всички възражения, засягащи развитието на делото до присъдата; "напасването на доказателства" в подкрепа обвинението не само не е извършвано (част от тях-например разпознаването от пострадалата В. -дори са изключени от доказателствения материал), но и не е било необходимо, още по-малко - след разобличаването на защитната версия за алиби; в мотивите към присъдата и решението не личи и никаква друга пристрастност към обвинителната теза, като например твърдяното повлияване от това, че пострадалата А. е съпруга на служител на МВР. Разбира се, не всичко в проверяваните съдебни мотиви може да бъде споделено, но то няма съществено отношение нито към основателността на недоволството от осъждането, нито въобще към неговата правилност като крайни изводи. Такива са например съображенията им при индивидуализацията на наказанието, че, от една страна, била "върната" на В. част от ограбеното-ЯРС (той всъщност изобщо не е успял да я отнеме) или, от друга страна, че му липсвало "критично" отношение към извършеното-ЯОС (вж. повече напр. в р. 157/92-I, Сб., с. 43). Ръководен от всичко изложено и с оглед на останалите приложими разпоредби от глава тридесет и трета от НПК, ВКС-I наказателно отделение