Решение № 10360 от 7.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 4733/2014 г.

Решение № 10360 от 7.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 4733/2014 г., III о., докладчик съдията Емилия Георгиева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Спаска Йосифова Бенчева, Дениза Стефанова Бенчева, Стефан Василев Бенчев и Кристина Василева Бенчева срещу решение № 10 от 17.02.2014 г., постановено по адм. д. № 299/2013 г. на Административен съд - Ловеч. В жалбата са изложени съображения за неправилност на съдебното решение, като постановено в несъответствие с материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В съдебно заседание, чрез писмено становище поддържат жалбата. Искат от съда да отмени решението на административния съд и заповедта на областния управител на област - Ловеч и да му върне преписката за ново произнасяне, като съобрази срока на репресията. Ответникът - областният управител на област гр. Ловеч не се представлява в съдебно заседание. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Намира съдебното решение за правилно и законосъобразно. Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, след като прецени доводите на страните в производството и събраните по делото доказателства в рамките на сочените касационни основания и с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна: Решението е валидно и допустимо, но е постановено в нарушение на материалния закон и при неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Жалбата е подадена от надлежна по чл. 210 от АПК страна в преклузивния по чл. 211 от АПК срок, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение административен съд - Ловеч е отхвърлил жалбата на касаторите срещу заповед № РД-09-19 от 11.11.2013 на областния управител на област - Ловеч, с която е уважено искането на Спаска Йосифова Бенчева-Асланян и на Васил Йосифов Бенчев - бивш жител на гр. Велико Търново за изплащане на обезщетение по реда на Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица /ЗПГРПЛ/ в качеството им на наследници на Йосиф Бенчев Тонов - бивш жител на с. Петревене за периода на незаконна репресия от 17.08.1948 г. до 29.04.1954 г. в общ размер на 1555.20 лв. /за всеки по 777.60 лв/. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че пред административния орган - областния управител на област Ловеч е поискано признаване на обезщетение по ЗПГРРЛ от Спаска Йосифова Бенчева-Асланян и Васил Йосифов Бенчев, който е починал на 14.01.2013 г. и на негово място в производството са встъпили неговите наследници - Дениза Стефанова Бенчева, Стефан Василев Бенчев и Кристина Василева Бенчева, които са поискали признаване на това право в качеството им на наследници на Йосиф Бенчев Тонов, бивш жител на с. Петревене. След провеждане на административното производство, областният управител е издал заповед № РД-09-19 от 11.11.2013 г., предмет на настоящето производство. Искането е уважено, като е определено обезщетение на молителите, като наследници на Йосиф Бенчев Тонов за репресията - изселване за периода от 17.08.1948 г. до 29.04.1954 г. Не е спорно между страните в производството, че наследодателят на молителите - Йосиф Бенчев е претърпял незаконна репресия по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗПГРРЛ, изразяваща се в изселването му от гр. София в с. Петровене, като това изселване е придружено с насилствено отнемане на изискващото се тогава "софийско жителство". За целта е била издадена заповед № 596-II от 11.08.1948 г. за изселването на Йосиф Бенчев, заедно със съпругата му и дъщеря им - молителката Спаска Бенчева. Не е спорно и обстоятелството, че молителите Спаска Бенчева и Васил Бенчев в качеството си на репресирани лица са получили еднократно парично обезщетение по реда на отменената Наредба за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ за репресия с продължителност 36 месеца, който не е пълният срок на репресията и съгласно чл. 6 от ЗПГРРЛ в относимата редакция имат право на обезщетение за остатъка от срока, за който не са обезщетени. Не е спорен и началният период на репресията, който се приема, че е датата на заповед № 596-II от 11.08.1948 г. за изселването на Йосиф Бенчев, наследодател на молителите. Спорен между страните е въпросът за крайната дата на периода на репресия. Административният орган е приел, че това е датата на заповед № И 302 от 29.04.1954 г. на министъра на вътрешните работи, с която е вдигнат изселническият режим. За изясняване на този въпрос по делото са представени като доказателства решение № 40 на Комисията за политическа и гражданска реабилитация - гр. Велико Търново, която на свое заседание, проведено на 28.07.1993 г. се е произнесла по искане на Васил Йосифов Бенчев и отделно от това по искане на Спаска Йосифова Бенчева и Йосиф Бенчев, като в решенията е записан за признат срок за обезщетение, както за Васил Бенчев, така и за Спаска Бенчева от 16.08.1948 г. до 21.08.1991 г. Освен това на Спаска Бенчева и на лично основание е признато обезщетение за репресия - изселване, като е приет за краен срок на репресията 21.08.1991 г., както е посочено в решението на КПГР - гр. Велико Търново. Това обстоятелство е установено със сила на пресъдено нещо между страните - решение № 4306/27.03.2013 г. по адм. д. № 7343/2012 г. на ВАС и решение № 5338 от 12.05.2015 г. по адм. д. № 9427/2014 г. на ВАС, като последното сочи за краен срок на репресията законовия, а именно - 10.11.1989 г. Съдът намира, че административният съд не е преценил доказателствата по делото в тяхната съвкупност и по отношение на обстоятелствата, които установяват. Не е взел предвид при формиране на своето решение, писмени доказателства - решения № 40 на Регионалната комисия за политическа и гражданска реабилитация. Тези писмени доказателства представляват официални документи, които са представени от страната в заверено от нея копие, тяхното съдържание, автентичност и истинност не е оспорена, не е оборена и не стават ясни мотивите на съда за изключването им от доказателствения материал по делото. Административният съд е приел за доказано, че политическата репресия за молителите е приключила с издаването на заповед № И 302 от 29.04.1954 г. на министъра на вътрешните работи, с която е вдигнат изселническият режим. Видно и от текста на заповедта е, че не е настъпило автоматично признаване правото на изселените лица да се върнат на местата, от които са били изселени и където искат да установят своето местожителство, тъй като това обстоятелство е поставено в самата заповед в разрешителен режим от съответните Народни съвети. Приет по делото е препис от решение "А" № 314 на Политбюро на ЦК на БКП от 3.11.1962 г., съгласно което се обсъжда въпросът за изселническия режим и неговото вдигане. Възложено е на главния прокурор на НРБ тогава и на министъра на вътрешните работи да назначат комисия, която да извърши проверка по молбите на изселените лица и въпросът да се решава като се съгласува със съответните окръжни и градски народни съвети. Това решение е взето по повод на докладна записка на министъра на вътрешните работи, препис от която е представен. От изложените в нея обстоятелства става ясно, че към 1962 г., когато е писана, въпросът с изселническия режим все още не е бил разрешен, както се твърди от областния управител в оспорената заповед и както е възприел със съдебния си акт първоинстанционният съд. Тези доказателства обосновават извод, че периодът на изселването не се е прекратил с издаване на заповедта от 1954 г. Освен това всички приети по делото писмени доказателства по въпроса за връщането на семейството на Бенчев в гр. София сочат, че това не е могло практически да стане, тъй като не е изпълнено поставеното със същата заповед условие - всеки да урежда въпроса за жителството си съгласно установения в страната ред. Представените писмени документи са приети като доказателства по делото и не са оспорени от страните. Въз основа на тях касационният състав на ВАС приема, че крайният срок на репресията следва да се определи на законово определения в чл. 1, ал. 1 ЗПГРРЛ - 10.11.1989 г. Твърде формално и в несъответствие с приетите по делото доказателства и установените с тях обстоятелства е прието от административния орган и от административния съд, че краят на репресията - изселване следва да се смята от датата на заповед № И 302 от 29.04.1954 г. на министъра на вътрешните работи, с която е наредено вдигане на изселническия режим. За изясняване обстоятелствата по направеното искане във връзка със срока на репресията на заявителите, на основание чл. 10, ал. 2 ЗПГРРЛ, областният управител е изпратил на Централната комисия по чл. 4 от ЗПГРРЛ искането за обезщетение на Бенчеви, заедно с решението на Регионалната комисия за политическа и гражданска реабилитация - гр. Велико Търново, удостоверение за наследници и всички относими по случая документи, описани в придружителното писмо. На свое заседание, проведено на 2.03.2010 г. Централната комисия по чл. 4 от ЗПГРРЛ е взела решение на лицата да се изчисли дължимото обезщетение, тъй като видно от приложените към преписката писмени доказателства репресията е призната. С това решение на практика Централната комисия е възприела фактите и обстоятелствата във връзка с вида и времетраенето на репресията, както са посочени в приложените по преписката документи, включително решението на Регионалната комисия в гр. Велико Търново. Съгласно чл. 11 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ решението на централната комисия, с което се признава за установено наличието или липсата на незаконна репресия, както и нейното времетраене, е окончателно. Следвало е административният орган при постановяване на своя акт да се съобрази и с това решение, което го обвързва. В обратния случай областния управител е издал незаконосъобразен акт, който освен че противоречи на материалноправните разпоредби, е в несъответствие и с целта на закона. От събраните по делото множество писмени доказателства е видно, че принудителната мярка, взета по отношение Йосиф Бенчев - изселване, не е приключила с издаването на заповед № И 302 от 29.04.1954 г. Отнемането, респективно възстановяването на софийското жителство не е част от репресията, но е в непосредствена причинна връзка, за да се приеме, че срокът на репресията е приключил, независимо, че жителството на изселените лица не е възстановено. Освен това, необосновано административният съд е изложил в мотивите на съдебния си акт съображения по провеждане от Йосиф Бенчев на процедурата и нейната законосъобразност по възстановяване на жителството му в гр. София. В противоречие с представените писмени доказателства във връзка с това обстоятелство - извън логиката на тези доказателства, преценени в тяхната съвкупност - административният съд е достигнал до извода, че Йосиф Бенчев не е получил софийско жителство, но нямало доказателства, че оставането му на мястото, където е бил насилствено заселен е въз основа на административен акт. По отношение началната дата на репресията за Васил Бенчев, съдът неправилно е приел, че следва да приеме за начален момент датата на раждането на Бенчев през 1951 г. Този извод е неправилен, тъй като поисканото обезщетение от Васил Бенчев, респективно за неговите наследници, встъпили в производството, е в качеството му на наследник на Йосиф Бенчев, следователно срокът на репресията се определя въз основа на обстоятелствата, установени за репресираното лице - Йосиф Бенчев, за който е установено, че началният срок на репресията е 17.08.1948 г. Следователно при повторното разглеждане на искането, административният орган следва да предвиди и това обстоятелство при определяне на срока за репресия и дължимо обезщетение на наследниците на Васил Йосифов Бенчев. Решението на съда е неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено. При постановяването му са допуснати пороци, които съставляват касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Следва да бъде отменена и оспорената заповед № РД-09-19 от 11.11.2013 на областния управител на област - Ловеч и делото да се върне на административния орган за ново разглеждане на заявлението за обезщетение, като се приложи срокът на репресия, съгласно мотивите на съда по тълкуването и прилагането на закона. При този изход от спора ответникът следва да бъде осъден да заплати от бюджета си направените от касационните жалбоподатели разноски в размер на 1330 /хиляда триста и тридесет/ лева разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса за образуване на производството пред съда. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение