Решение № 13700 от 8.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8499/2018 г.

Решение № 13700 от 8.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8499/2018 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на министъра на околната среда и водите против решение № 6558 от 17.05.2018 г. по адм. дело № 12550/2017 г. на Върховния административен съд, седмо отделение. В нея са развити доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяната му. Ответникът по касационната жалба - Р. Петрова, чрез пълномощника си, изразява становище, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за отмяната му. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: С обжалваното решение Върховният административен съд, състав на седмо отделение, е отменил заповед № 964 от 9.10.2017 г. на министъра на околната среда и водите, с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител е прекратено служебното правоотношение на Р. Петрова от [населено място], [улица], за длъжността "началник отдел" в дирекция "Национална служба за защита на природата", отдел "Натура 2000" в Министерството на околната среда и водите, с ранг III старши. Съдът е установил точно фактическите обстоятелства по делото и въз основа на подробен и правилен анализ на доказателствения материал е достигнал до правно издържан извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Правилно съдът е констатирал, че административният акт, предмет на съдебна проверка пред първата инстанция, е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма и при наличие на визираното правно основание в заповедта - чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл, съдържащо имплицитно и фактическите основания, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. По делото е установено, че жалбоподателката, сега ответник по касация, страда от заболяване, което е включено в чл. 1 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда, издадена от министъра на народното здраве и председателя на ЦС на БПС, (обн., ДВ, бр. ЗЗ от 28.04.1987 г., в сила 1.01.1987 г.). Това обстоятелство е надлежно удостоверено по делото и не е било спорно между страните. С оглед този факт, съдът е приел, че по отношение на служителката следва да намери приложение закрилната норма на чл. 333, ал. 2 КТ, независимо, че в Закона за държавния служител не е предвидена защита за държавните служители, които страдат от заболяванията, изброени в чл. 1 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г. и липсва препращаща разпоредба към Кодекса на труда за тази хипотеза. За да достигне до този извод, съдът се е позовал на решение от 9.03.2017 г. по дело С-406/2015 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС). В решението на СЕС, което е задължително за българските съдилища и административните органи – чл. 633 ГПК вр. чл. 144 АПК, е определен критерият за обхвата и съдържанието на дължимата от националния съд проверка. Указанията на СЕС обосновават извода, че член 7, параграф 2 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, в светлината на Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания и във връзка с основния принцип на равно третиране, закрепен в членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, допуска по принцип предоставянето на специфична закрила при уволнение на лица с определени увреждания, работещи по трудово правоотношение, без съответната на държавните служители със същите увреждания, освен ако се установи нарушение на принципа на равно третиране. Ако обаче е налице подобно нарушение, задължението за спазване на правото на Европейския съюз изисква приложното поле на националните правила за закрила да се разшири и спрямо държавните служители. Съдът правилно е съобразил направеното тълкуване и дадените в решението на СЕС указания по поставените преюдициални въпроси и е извел правно аргументиран извод, че различията в правната уредба, които регламентират закрила при уволнение само за лица с увреждания, посочени в цитираната наредба, работещи по трудово правоотношение, поставят жалбоподателката, която е засегната от същото увреждане, но е държавен служител, в по - неблагоприятно положение. Безспорно е, че ако Р. Петрова работеше по трудово, а не по служебно правоотношение и доколкото страда от болест, включена в Наредба № 5 от 1987 г., тя би се ползвала от закрилата при уволнение. Поради това следва изцяло да се подкрепят доводи на решаващия съд, че тя е поставена в по-неблагоприятно положение в сравнение с лицата, имащи същото увреждане, при което задължението на България като държава членка да спазва правото на ЕС изисква приложното поле на националните правила за закрила на лица с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение да се разшири, за да се ползват от тези правила за закрила и държавните служители със същото увреждане. В тази насока е и актуалната съдебна практика на Върховния административен съд - решение № 4151 от 30.03.2018 г. по адм. дело № 494/2015 г., оставено в сила с решение № 10283 от 31.07.2018 г. по адм. дело № 6150/2018 г. на ВАС, 5-членен състав, решение № 6014 от 15.05.2017 г. по адм. дело № 12369/2014 г. на ВАС, V о. Както Върховният административен съд подчертава в решение № 10283 от 31.07.2018 г. по адм. дело № 6150/2018 г. на ВАС, 5-членен състав, диференциацията в правната уредба е израз на подход, който противоречи на принципа за равно третиране по отношение на заетостта и упражняването на занятие по чл. 1 от Директива 2000/78/ЕО. При действието на забраната за дискриминация и задължението на работодателя да прилага еднакви критерии за упражняване на правото си на едностранно прекратяване на трудовия договор или на служебното правоотношение (чл. 4 и чл. 21 ЗЗДискр.), неблагоприятното третиране при сравними сходни обстоятелства не може да се основава на характера на правоотношението. Прилагането на подобен ограничителен критерий, имплицитно съдържащ се в нормите на действащото право, не е обективно оправдано за постигането на допустима от закона цел, нито е обществено необходимо. Изначалното изключване на заемащите длъжност по служебно правоотношение от кръга на лицата с привилегията на закрилата компрометира основния принцип за стабилитет при изпълнението на държавната служба като елемент от статута на държавния служител – чл. 18 ЗДСл. В резултат на коректен и обективен анализ на релевантните нормативни правила и правни принципи, съдът е достигнал до извод, че на служителката следва да се предостави специалната закрила по чл. 333, ал. 1 КТ, не с оглед характера и вида на правоотношението, а съобразно здравословното й състояние. По делото не е било спорно, че органът по назначаването не е поискал предварително разрешение от Инспекцията по труда. При това положение, съдът правилно е приел, че обжалваната заповед е издадена в нарушение на разпоредбите на материалния закон в областта на заетостта и упражняване правото на труд, поради което е незаконосъобразна и отменил същата. Изложените аргументи в касационната жалба, че хипотезата на прекратяване на служебно правоотношение при условията на съкращаване на длъжност не е предмет на решението от 9.03.2017 г. на СЕС, поради което същото не следва бъде прилагано при преценката за законосъобразност на оспорената заповед, не намират опора в данните по делото и са неоснователни. Съдът ясно и точно е определил релевантността на цитираното решение на СЕС към настоящия казус и е изложил обосновани мотиви по обжалвания правен резултат, които се споделят изцяло от касационната инстанция. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно, не са налице сочените от касационния жалбоподател касационни основания за отмяната му, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав,