Решение № 2008 от 16.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2408/2016 г.

Решение № 2008 от 16.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2408/2016 г., V о., докладчик съдията Диана Добрева Производството е по чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Т. М. С. срещу решение рег. № 812100-35915 от 03.11.2015 г. на министъра на вътрешните работи, с което е отказано издаване на заповед за прекратяване на служебно правоотношение с МВР. Иска се отмяна на отказа като незаконосъобразен. Ответникът оспорва жалбата. Настоящата инстанция счита, че жалбата е процесуално допустима, а по същество е неоснователна, поради следното: Процесното министерско решение е издадено в изпълнение на влязло в сила решение № 5537/12.08.2015 г. на Административен съд С. - град, постановено по адм. дело № 12308/2013 г., с което е обявено за нищожно писмо изх. № К-8549/16.07.2013 г. на директора на дирекция "Човешки ресурси" в МВР, представляващо отказ за издаване на акт по молба на С. с вх. № Ж-3673/05.06.2013 г. (погрешно посочена от 03.06.2015 г.), като преписката е изпратена на министъра на вътрешните работи за изрично произнасяне по същество с писмен акт. С посочената молба жалбоподателят е поискал от ответника "да ме освободите от системата на МВР на основание чл. 245, ал. 1, т. 2 (поради придобиване право на пенсия)". Тази правна разпоредба е била действаща по време на подаване на молбата и това основание за прекратяване на служебното правоотношение съществува с почти идентично съдържание в чл. 226, ал. 1, т. 2 от новия ЗМВР. За да издадено оспореното решение - отказ, министърът на вътрешните работи е приел, че от проверката в информационните масиви на дирекция "Човешки ресурси" - МВР се установява, че Т. М. С. понастоящем не е служител на МВР и не е бил такъв към периода на подаване на молбата. Този извод се подкрепя от събраните писмени доказателства. За жалбоподателя съществува архивно лично кадрово досие (АЛКД) като служител на МВР, което през м. декември 2010 г. е предоставено за по-нататъшно съхранение в Комисията за РДОПБГДСРСБН, в изпълнение на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. В това досие се съдържат документи със следните данни: Т. С. е назначен на работа в МВР със заповед рег. № I-5024/15.10.1975 г. на министъра на вътрешните работи на длъжност длъжност разузнавач III степен в VI-то управление ДС и му е присвоено звание лейтенант. Със заповед рег. № 406/24.07.1978 г. е назначен на същата длъжност в Първо главно управление - ДС, считано от 01.08.1979 г. Със заповед рег. № К-3934/29.10.1979 г. на зам. -министъра на вътрешните работи е преназначен по щата на ВУЗ и изпратен на обучение в Дипломатическата академия в гр. М. - СССР за срок от три години, считано от 01.09.1979 г. Липсват налични писмени документи, които да удостоверяват, че С. е бил служител на ПГУ на ДС след тази дата. Името му фигурира във финансовите ведомости на МВР за периода от 01.10.1975 г. до 31.07.1978 г., на базата на които за това прослужено време му е било издадено удостоверение (Образец В) за класиране и пенсия с № 689/12.10.2012 г. Същевременно, в писмо изх. № 04-02-267/08.09.2015 г., изходящо от главния секретар на МВнР след направена справка в дирекция "Човешки ресурси" на това министерство, е видно, че съгласно заповед от 28.10.1979 г. С. е зачислен в тригодишното отделение на Дипломатическата академия в Москва, считано от 01.08.1979 г. През посочения период на лицето е изплащана стипендия, а по време на летните ваканции е получавал заплата. Със заповед от 27.08.1982 г. жалбоподателят е назначен на длъжност "специалист", считано от 01.08.1982 г., а с друга заповед, също от 27.08.1982 г., е преназначен на длъжност "III секретар III ст.", считано 17.08.1983 г. Следва ново преназначение съгласно заповед от 03.08.1983 г. на длъжност "III секретар II ст.", считано от 16.08.1983 г., заповед от 30.07.1984 г. за длъжността "III секретар I ст.", заповед от 03.11.1986 г. за длъжността "II секретар III ст." и т. н., които установяват, че в периода 1987 - 1990 г. е работил като секретар в посолството на НРБ във Виена, за периода 1990 - 1995 г. е работил във МВнР като специалист и експерт, през 1995 г. като съветник във Вашингтон. Трудовото му правоотношение е прекратено през 1997 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ. След това, от 2007 г. до 2014 г. С. отново е продължил да работи в МВнР по различни трудови договори и на различни длъжности, като самият той заяви пред съда, че след обучението си в Москва е получавал заплата само като служител на МВнР и се е отказал от възнаграждение от МВР за този период. От данните може да се направи извод, че очевидно се касае за дублиращото се възнаграждение за времето на обучението, предоставено едновременно от двете министерства, което жалбоподателят е върнал обратно в бюджета. За същия случай става въпрос и в докладната записка от 21.05.1986 г. на служител на управление "Кадри" - МВР. При тези доказателства съдът счита, че въпреки липсата на нарочна писмена заповед, издадена след 1979 г., с която трудовото правоотношение на С. да е прекратено с МВР, наличните писмени документи установяват, че той не е бил негов служител към момента на подаване на молбата си за пенсиониране от това министерство. Не води до друг извод и приложената заповед № К-4002/29.08.1983 г. на министъра на вътрешните работи, с която Т. М. С. - разузнавач по щата на ВУЗ, е повишен в звание капитан, считано от 01.09.1983 г. Тя не доказва наличие на валидно трудово правоотношение с МВР към този момент, както и през периода до 2013 г., когато е подадена молбата за пенсиониране. При това положение същият няма право да се пенсионира по реда и условията на ЗМВР, поради което законосъобразно и обосновано му е било отказано издаване на заповед за прекратяване на несъществуващо правоотношение. Предвид изложеното жалбата е неоснователна и подлежи на отхвърляне. При този изход на делото основателно е искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лева, за чието заплащане следва да се осъди жалбоподателят. Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,