Решение № 6691 от 19.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 12155/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) -София-град, чрез процесуален представител гл. юрисконсулт М. Атанасова, срещу Решение 22670/07.11.2024 г. по адм. дело 8677/2024 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отменено Решение 2153-21-175/09.08.2024 г. на директора на ТП на НОИ София-град и потвърденото с него разпореждане [номер]/50/02.07.2024 г. на длъжностно лице по пенсионно осигуряване, като преписката е изпратена на административния орган за решаване на въпроса по същество при спазване на дадените от съда указания. В касационната жалба се навеждат твърдения относно липсата на нормативно установените материалноправни предпоставки за придобиване от ответника П. Г. И. право на пенсия по реда на чл. 69б, ал. 1 КСО, както и за неприложимост на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), поради ненавършване на изискуемата за 2024 г. възраст от [възраст], съгласно чл. 69, ал.2 и ал.9 КСО. Изтъква се, че формалното съответствие на изискванията на чл. 69б, ал. 1 КСО не е основание за отпускане на пенсия предвид водещия характер на действително заеманата от ответника длъжност и извършваната дейност, непопадаща в обхвата на Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП, отм.) и на Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране (НКТП). По съображения за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК, касаторът иска първоинстанционното решение да бъде отменено. Претендират се съдебно - деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. С оглед осъщественото процесуално представителство по отношение на ответника по касация се прави искане за ограничаване на размера на адвокатския хонорар до минималния размер. Ответната страна - П. Г. И. от гр. София, чрез процесуален представител адвокат Балабанова, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване и за правилност на обжалваното съдебно решение, което да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд София-град е Решение 2153-21-175/09.08.2024 г. на директора на ТП на НОИ София-град, с което е оставена без уважение жалбата на П. Г. И. против разпореждане [номер]/50 от 02.07.2024 г. на длъжностно лице по пенсионно осигуряване, с което й е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ОСВ). От фактическа страна съдът приема, че със Заявление с вх. 2113-21-3381/28.05.2024 г. П. Г. И. е поискала да й бъде отпусната лична пенсия за ОСВ по чл.69б, ал. 1 КСО, като към заявлението си е приложила документи, удостоверяващи придобит осигурителен стаж. Органът констатира, че осигурителният стаж на лицето е 29 години и 18 дни, придобит като военнослужещ по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ) и зачетен от първа категория труд; 3 години, 2 месеца и 10 дни от трета категория труд и осигурителен стаж по чл. 104, ал. 7 КСО 5 месеца и 23 дни. На основание чл. 104, ал. 4 КСО, общият осигурителен стаж на лицето, превърнат в трета категория труд, е изчислен на 53 години и 19 дни. Към датата на заявлението (28.05.2024 г.) е установено, че П. Г. И. е навършила [възраст] и сборът от осигурителния й стаж и възраст е 103 години, 8 месеца и 21 дни. С разпореждане [номер]/50 от 02.07.2024 г., издадено от длъжностно лице по пенсионно осигуряване, на заявителката е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ОСВ) на основание чл. 69, ал.1 и чл. 69б, ал. 1 КСО и чл. 18, ал. 4 Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). Разпореждането е обжалвано и същото е потвърдено с Решение 2153-21-175/09.08.2024 г. на директора на ТП на НОИ София-град. Административният орган намира, че не са налице предпоставките на чл.69, ал.1 КСО, тъй като от лицето не е навършена изискуемата се възраст от [възраст]. Изложени са аргументи, че разпоредбата на чл.69б КСО е приложима единствено по отношение на лица, които не са придобили право на пенсия по реда на чл.69 КСО поради недостигащ осигурителен стаж, с оглед изричната разпоредба на чл.18, ал.4 НПОС. Предвид обстоятелството, че П. Г. И. притежава изискуемия стаж, но не и възраст, е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Изложени са доводи относно наличието на съществена разлика в изискванията за придобиване право на пенсия при условията на чл. 69б, ал. 1 КСО и тези по чл. 69, ал. 1 КСО, доколкото законодателят изисква реално полагане на труд при условията на първа категория, която се признава за конкретно определени с акт на Министерски съвет длъжности, съгласно чл. 104, ал. 1 КСО. Първоинстанционният съд приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при неправилно приложение на материалния закон. Счел е, че П. Г. И. има осигурителен стаж и навършена възраст, изискуеми по силата на чл.69б, ал.1, т.1 КСО, за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по този ред. Съдът е изложил мотиви, че разпоредбите на чл.69 и чл.69б КСО съдържат самостоятелни материалноправни предпоставки и не се намират в съотношение обща към специална разпоредба, т.е могат да са налице фактическите предпоставки за приложение и на двете, като тогава следва да бъде приложена по-благоприятната от двете за заявителя, респ. нито една от двете, ако не се удовлетворява нито един от посочените фактически състави. Развити са съображения, че разпоредбата на чл.18, ал.4 НПОI не представлява пречка за лицата, които изначално отговарят на условията за осигурителен стаж и възраст по чл. 69б, ал. 1 КСО, да се пенсионират по този ред, както и че тълкуването и прилагането на чл. 18, ал. 4 НПОС не следва да бъде стеснително и да ограничава приложението на чл. 69 и чл. 69б КСО, като норми от по-висок ранг и с равнозначно правно действие. Решаващият съд е обосновал извод, че ако за приложението на чл. 18, ал. 4 НПОС административният орган достигне до заключение, че нормата има ограничаващ характер, то на основание чл. 5, ал. 1 АПК следва да приложи разпоредбите на КСО, предоставящи възможност за избор. В заключение съдът е приел, че административният орган не е изложил аргументи за непризнаване на положен от ответника труд при условията на първа категория, както и че употребеният в чл. 222 ЗОВСРБ глагол зачита няма по различно семантично съдържание от това, че на военнослужещите следва да се признава труд при условията на първа категория. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Първоинстанционният съд не е обсъдил в пълнота съображенията, изложени от органа в оспореното пред съда Решение 2153-21-175/09.08.2024 г. на директора на ТП на НОИ София-град. Направеното в съдебния акт тълкуване на законовите разпоредби на чл. 69, ал. 1 и ал. 2, чл. 69б КСО и чл. 18, ал. 4 НПОС не отразява последователната им редакция и взаимовръзка между тях, от които следва да се определи ясно целта на закона и съответствието на оспорения административен акт със същата. Съгласно чл. 69, ал. 1 КСО, военнослужещите придобиват право на пенсия при навършване на възраст 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като военнослужещи по ЗОВСРБ, като резервисти на активна служба и/или като резервисти на срочна служба в доброволния резерв по Закона за резерва на въоръжените сили на Република България. Ал. 2 на чл. 69 КСО също регламентира хипотеза за ранно пенсиониране на включените в разпоредбата категория лица, които имат осигурителен стаж като военнослужещи по ЗОВСРБ. Изискването за посочената по-горе възраст от 52 години и 10 месеца влиза в сила от 01.01.2016 г., а нормата на чл.69, ал.9 КСО предвижда, че от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по два месеца до достигане на 55-годишна възраст за лицата по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 КСО. Изискуемата възраст за 2024 г. е 54 години и 2 месеца и за двата пола. Разпоредбата на чл. 18, ал. 4 НПОС определя, че лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 КСО. Именно лицата, изпълняващи длъжности или извършващи дейности по посочените в чл. 69 КСО специални закони, могат да се възползват от чл. 18, ал. 4 НПОС и да им бъде отпусната пенсия по чл. 69б, ал. 1 или 2 от КСО, но единствено, когато не им достига изискуемият осигурителен стаж, като за целта трябва да са навършили необходимата възраст по чл. 69 КСО. По делото е безспорно установено, че към датата на подаване на заявлението (28.05.2024 г.) за отпускане на пенсия ответникът П. Г. И. има навършени 50 години, 8 месеца и 2 дни, както и че същата е участвала в мисия в Афганистан, военнослужещ е по ЗОВСРБ и не е в процес на предизвестие, като продължава да служи. Обосновано в касационната жалба се сочи, че в разглеждания случай ответникът попада в обхвата на чл. 69, ал. 1 КСО, а не в този на чл. 69б, ал. 1 КСО, касаещ лицата, полагали труд от първа категория, която съгласно чл. 104, ал. 1 от КСО се определя с акт на МС, а именно с ПКТП-отм., действал до 31.12.1999 г. и НКТП (в сила от 01.01.2000 г.).