Решение № 3962 от 21.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 13659/2013 г.

Решение № 3962 от 21.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 13659/2013 г., IV о., докладчик съдията Добринка Андреева Производството пред Върховния административен съд е по реда на чл. 208 - 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от кмета на Община "Тунджа", против решение № 137 от 01.08.2013 г., постановено по адм. д. № 175/2013 г. по описа на Административен съд - Ямбол, с което, по жалба на "ЕВН България Електроразпределение" ЕАД гр. Пловдив, е обявена нищожност на негова Заповед № РД-0678 от 29.05.2013 г. за отказано учредяване на безвъзмездно право на прокарване през имоти -публична общинска собственост за изграждане на кабел по одобрено трасе, и делото му е изпратено като преписка за ново произнасяне по заявление вх. № 53 00-636/16.05.2013., при спазване указанията за осъществяване на съответната административна процедура, дадени в мотивите на съдебното решение. С касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено при нарушение на материалния закон- касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател твърди, че противно на приетото от съда, оспорената заповед е постановена в съответствие с текста на чл. 64 от Закона за енергетиката/ЗЕ/, явно има предвид чл. 64, ал. 4, т. 2 от ЗЕ и че в конкретния случай не намира приложение нормата на чл. 67, ал. 2 от същия закон, поради което за кмета на общината липсва правно основание да учреди безвъзмездно сервитутното право в полза на заявителя, предвид неналичие на определените в закона предпоставки. Твърди и че разпоредбата на чл. 210 ЗУТ е неприложима в случая, предвид обстоятелството, че не е сезиран с такова искане. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното съдебно решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата, както и да му присъди направените по делото разноски. В откритото съдебно заседание пред ВАС касационният жалбоподател не изпраща представител. Ответникът "ЕВН България Електроразпределение" АД не изпраща представител. В писмен отговор, чрез процесуалния си представител юрк. Раева оспорва касационната жалба, моли за оставяне в сила на обжалваното решение, което намира за правилно и законосъобразно и претендира присъждане на направените по делото пред настоящата инстанция разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдът основателно е приел за нищожен обжалвания отказ по съображения, че правилно е разтълкувал и приложил разпоредбите на материалния закон - чл. 64, ал. 2, т. 2 и чл. 67, ал. 2 от ЗЕ, а относно съображенията на касатора за приложение на чл. 210 от ЗУТ посочва, че съдът не е основал решението си на приложение на тази разпоредба.. Предлага решението да бъде оставено в сила . Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна: Производство пред Административен съд Ямбол е образувано по жалба на "ЕВН България Електроразпределение" ЕАД гр. Пловдив, подадена против Заповед № РД-0678 от 29.05.2013 г. на кмета на община "Тунджа", с която е отказано учредяване безвъзмездно право на прокарване в полза на "ЕВН България Електроразпределение" ЕАД, КЕЦ - Ямбол, за изграждане на "Кабел СрН 20к V от съществуващ ЖР стълб № 9 отклонение ЖР стълб № 98 на ВЛ СрН 20к V "Кукорево" до съществуващ ТП № 1 с. Кукорево, по одобрено трасе, преминаващо по три улици. Оспорващият твърдял, че оспорената заповед противоречи на материалния закон, конкретно е издадена в нарушение на чл. 67, ал. 2 от Закона за енергетиката, тъй като тази норма въвежда принципа на безвъзмездност при учредяване на право на прокарване и възникване на сервитут при изграждане на енергийни съоръжения в имоти- публична общинска собственост. Съдът установил, че процесният отказ е издаден по Заявление вх. № 53 00-636/16.05.2013 подадено до Кмета на Община "Тунджа" Ямбол, с което "ЕВН България Електроразпределение" ЕАД гр. Пловдив е поискало учредяване на безвъзмездно право на прокарване през имоти общинска собственост - на посочения кабел, като към заявлението приложил Решение № 296 от Протокол № 19/18.12.2012 г. по точка 15 от дневния ред т. 1 - Подробен устройствен план в частта на план-схема, по регулационния план на с. Кукорево за кабел СрН 20к V от съществуващ ЖР стълб № 9 отклонение ЖР стълб № 98 на ВЛ СрН 20к V "Кукорево" до съществуващ ТП № 1 с. Кукорево/л. 17 от делото/, Извадка от графични и текстови материали - обяснителна записка и план-схема/л. 19/, и Лицензия за разпределение на електрическа енергия № Л-140-07/13.08.2004 г. издадена от ДКЕВР/л. 8/ установяваща, че оспорващото дружество е енергийно предприятие по смисъла на § 1, т. 24 от ДР на ЗЕ и има право да извършва дейността "Разпределение на електрическата енергия" на обособена територия, определена с приложение № 1 към лицензията. Съдът обсъдил изложените в оспорения отказ мотиви, а именно че искането за безвъзмездно учредяване на сервитут в полза на заявителя е лнезаконосъобразноы, явно се има предвид неоснователно, тъй като в случая била приложима разпоредбата на чл. 64, ал. 4 от ЗЕ, а не тази на чл. 67, ал. 2 от същия закон и че сервитутът по чл. 64, ал. 2, т. 2 ЗЕ като право на преминаване, възниква при наличието на две предпоставки - влязъл в сила ПУП и заплащане на обезщетение от титуляра на сервитута в полза на собственика на имота. Формирал верния извод, че е дружеството- жалбоподател е енергийно предприятие по смисъла на § 1, т. 24 от ДР на ЗЕ и неверния-че е подало заявление за учредяване право на преминаване по смисъла на чл. 64, ал. 2, т. 2 от ЗЕ, въз основан на които преценил, че спорният въпрос в случая е дължи ли то на собственика на имота - Община"Тунджа еднократно обезщетение по смисъла на чл. 64, ал. 4, т. 2 от ЗЕ, за да възникне сервитута или последният възниква безвъзмездно по силата на чл. 67, ал. 2 от ЗЕ. Обосновал извод, че от съществено значение е обстоятелството, че сервитутът по чл. 64, ал. 2, т. 2 от ЗЕ, какъвто е поисканият, възниква по силата на закона, т. е. че е достатъчно да са налице законовите предпоставки, без да е необходим акт на кмета на общината за учредяване, тъй като сервитутите, регламентирани в специалния ЗЕ, се отличават от тези по чл. 192 и чл. 193 от ЗУТ- съществуват в полза на енергийните предприятия и не обслужват господстващ имот, т. е. възникват по силата на закона и не се учредяват с подписването на договор между собствениците на два имота. Този си извод обосновал и с мотиви от тълкувателно решение № 7/25.04.2013 г. по тълк.. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място приел, че административният орган е постановил нищожен административен акт, тъй като не е можел да постанови отказ по въпрос, който не е от неговата компетентност. Този си извод обосновал със съображения, че ако административният орган е считал, че жалбоподателят дължи обезщетение, то е следвало да задейства процедурата по чл. 210 ЗУТ и да назначи комисия по оценка на обезщетение и размера на възникналото право на прокарване, като актът на последната подлежи на обжалване, и в това производство страните да развият съображенията си коя е релевантната разпоредба - дали тази на чл. 64, ал. 4, т. 2 от ЗЕ или чл. 67, ал. 2 от същия закон. С оглед на този резултат първоинстанционният съд е прогласил нищожност на оспорената заповед и върнал преписката на административния орган със задължителни указания за осъществяване на съответната административна процедура. При осъществената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Съдебното решение е и правилно като краен резултат. На първо място настоящият състав намира, че съдът правилно е преценил, че основният спорен въпрос между страните по делото е дължи ли дружеството жалбоподател еднократно обезщетение на собственика на имота - Община "Тунджа" по смисъла на чл. 64, ал. 4, т. 2 от ЗЕ, за да възникне сервитута или той възниква безвъзмездно по силата на чл. 67, ал. 2 от ЗЕ. Предвид горното обаче е следвало, а не установил, че административният орган не е изложил съображения защо в случая е счел, че не е приложима разпоредбата на чл. 67, ал. 2 от от ЗЕ, респ. защо е приложима тази по чл. 64, ал. 2, т. 2 ЗЕ, определяща сервитутът като право на преминаване, възникващо при наличието на влязъл в сила ПУП, каквото е налице, и заплащане на обезщетение от титуляра на сервитута в полза на собственика на имота, каквото не е. Този извод се налага от една страна, с оглед заявеното основание- чл. 67, ал. 2 ЗЕ, т. е. за възникващ безвъзмездно по силата на закона сервитут и приложените към заявлението доказателства, а от друга -че посочените в него решения на АС-Хасково, Ямбол, Бургас и др. касаят процедура по друг ред-тази по чл. 210 от ЗУТ. С оглед гореизложеното, сезираният административен орган е следвало да остави искането без движение, с указания заявителят да уточни основанието на своето искане, което би определило реда, респ. и компенетнтият да се произнесе орган . В този смисъл е следвало да бъде и указанието на съда при иначе правилния извод, че преписката следва да се върне на административния орган за осъществяване на съответната административна процедура. Извод в горния смисъл, а и за преценка за компетентността на сезирания орган, се налага и от препращащата норма на чл. 64. ал. 9 от ЗЕ, в относимата редакция, изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г., че размерите, разположението и специалният режим за упражняване на сервитутите са индивидуални за различните видове енергийни обекти и се определят по ред и начин, предвидени в наредба на министъра на икономиката, енергетиката и туризма, министъра на земеделието и храните и министъра на регионалното развитие и благоустройството, т. е. Наредба № 16 от 9 юни 2004 г. за сервитутите на енергийните обекти, издадена от МИЕТ, МЗГ и МРРБ, обн. ДВ. бр. 88 от 8.10 2004 г., в относимата за случая редакция-изм. ДВ. бр. 77 от 2 .09.2008 г., респ. и приложение № 4 към чл. 12 от нея (отм.) На това основание съдът е следвало да върне преписката на административния орган със задължителни указания, като упражни правомощието си не по по чл. 172, ал. 2 от АПК, както е посочил, а по чл. 173, ал. 2 от АПК. Доводите на касатора за нарушение на материалния закон с твърдение, че разпоредбата на чл. 210 ЗУТ в случая е неприложима, е неоснователно, доколкото съдът е посочил, че само ако административният орган счита, че жалбоподателят дължи обезщетение, то той е следвало да задейства процедурата по чл. 210 ЗУТ и да назначи комисия по оценка на обезщетение и размера на възникналото право на прокарване. При тези коригиращи мотиви настоящият състав намира, че обжалваното пред ВАС съдебно решение следва да се остави в сила . При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл. 143, ал. 4 АПК, вр. с чл. 228 АПК е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Като такова се преценява и направеното от ответника искане за разноски за процесуално представителство за настоящата инстанция, тъй като такова не е осъществено, а и предвид бланкетното съдържание на неговото становище, приложено на л. 9 от делото, без обсъждане на нито един от доводите на касатора. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,