Решение № 7678 от 08.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4188/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на председателя на Комисията за защита на потребителите (КЗП), чрез представител по пълномощие – юрисконсулт С. Ангелова против Решение № 7866/25.02.2026 год., постановено по административно дело № 8771/2025 год. по описа на Административен съд – София-град. Заявено е твърдение, че съдебното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при допускане на съществени нарушения на процесуалните правила – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В подкрепа на това твърдение е посочено, че първоинстанционният съд не е съобразил естеството, законовата цел и съдържанието на оспорения индивидуален административен акт, с който е наложена правна забрана, жалбоподателят да използва нелоялна търговска практика. Намира, че в случая са налице фактическите и правни основания за издаването на административния акт. Позовавайки се на събраните по преписката доказателства и приложимите материалноправни разпоредби, обосновава извод, че в конкретния случай, договореният ГПР от 68,15% надвишава нормативно допустимия максимум, поради което всяко надвишаване е достатъчно основание за ангажиране на административна отговорност. По мнение на касатора, поведението на дружеството противоречи на принципа на добросъвестност и на изискванията за професионална компетентност, тъй като е длъжен да предлага финансови продукти, съобразени с императивните законови ограничения. В съответствие с горните доводи и аргументи е формулирано искане за отмяна на оспореното съдебно решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли първоначално подадената жалба. Заявено е и искане за присъждане на сторените по делото разноски. Ответникът – „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК 205559807 със седалище в гр. София, чрез представител по пълномощие – адв. Й. Чолаков от Адвокатска колегия - Добрич, представя писмен отговор на касационната жалба, в който обективира доводи за законосъобразност на съдебното решение. По подробно изложени доводи и аргументи се твърди, че оспореният съдебен акт не страда от описаните в касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставен в сила, а касационната жалба, като неоснователна и недоказана, следва да бъде отхвърлена. Заявено е искане за присъждане на разноските за касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира касационната жалба за допустима - подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна, но по съображения различни от изложените. С оспореното съдебно решение, състав на Административен съд – София-град е отменил Заповед № 4205/30.04.2025 год. на председателя на Комисията за защита на потребителите, в частта, с която на „ЮтеКредит България“ ЕООД е забранено при упражняване на своята дейност да използва нелоялна търговска практика, а именно търговецът в договор за кредит № L388274/07.01.2025 год. да задължава кредитополучателите да заплащат възнаградителна лихва, която да надвишава трикратния размер на законната лихва, в противоречие с изискванията за добросъвестност и професионална компетентност, осъществявайки състава на нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 1 във връзка с чл. 68в от Закона за защита на потребителите. За да постанови този правен резултат, от фактическа страна, първоинстанционният съд е установил, че на 18.03.2025 год. М. Б. И. е сезирала Комисия за защита на потребителите (КЗП) с оплаквания, че е сключила договор за кредит с „ЮтеКредит България“ ЕООД и на 14.03.2025 год. е внесла определена сума, но от кредитната институция са отказали да разнесат тази сума по главницата. На 25.03.2025 год., с писмо № Ц-03-3423/25.03.2025 год. на началник КЗП – ТО, Велико Търново, от дружеството са изискани допълнителни документи във връзка с договора за потребителски кредит, както и становище по жалбата. „ЮтеКредит България“ ЕООД е представило становище, в което е посочено, че с жалбоподателя М. Б. И. е сключен договор за кредит № L394281 от 07.03.2025 год., въз основа на който й е предоставен паричен кредит в размер на 2 266.46 лева. На 16.04.2025 год. е изготвена докладна записка № Ц-03-3423/16.04.2025 год. от главния директор на Главна дирекция „Контрол на пазара“ към КЗП. В докладната записка е посочено, че основният лихвен процент (ОЛП) за м. януари 2025 год., обявен от БНБ е 2.95 %, законната лихва за просрочени задължения в сила от 01.01.2025 год. е в размер на 2.95 плюс 10 процентни пункта, т.е. 12.95 %, поради което максимално допустимият размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от Закон за потребителския кредит (ЗПК) е 64.74 %. Доколкото в договор за кредит № L388274/07.01.2025 год. е предвиден ГПР – 68.15 %, дружеството е допуснало нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Прието е също така, че уговорката за заплащане на договорна (възнаградителна) лихва в размер на 53.11 % противоречи на добрите нрави. Въпреки че към момента в действащото законодателство не е предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за заем, позовавайки се на практика на ВКС (Решение № 906/2004 год. по гр. д. № 1106/2003 год. на ВКС, II ГО, Решение № 378/2006 год. по гр. д. № 315/2005 год. на ВКС, II ГО, Определение № 901/2015 год. по ч. гр. д. № 6295/2014 год. на ВКС, IV ГО), е прието, че посочения в договора процент 53.11 противоречи на добрите нрави. В заключение е прието, че „ЮтеКредит България“ ЕООД прилага нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 1 от ЗЗП, тъй като в противоречие на изискванията за добросъвестност и професионална компетентност, и в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 е определил в договор за кредит ГПР 68.15 %, който надвишава максимално допустимия размер, както и задължава кредитополучателя да заплаща възнаградителна лихва, която надвишава трикратния размер на законната лихва. Въз основа на така приетото се потвърждава, че при извършване на дейността си „ЮтеКредит България“ ЕООД използва нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 1 във връзка с чл. 68в от ЗЗП. На 30.04.2025 год. е проведено заседание на КЗП, на което са обсъдени констатациите посочени в докладната записка, като с решение по т. 4, е прието единодушно, че „ЮтеКредит България“ ЕООД, при упражняване на своята дейност използва нелоялна търговска практика, а именно търговецът определя в договор за кредит № L388274/07.01.2025 год. ГПР 68.15%, който надвишава максимално допустимия размер, както и задължава кредитополучателите да заплащат възнаградителна лихва, която да надвишава трикратния размер на законната лихва, в противоречие с изискванията за добросъвестност и професионална компетентност, и в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, осъществявайки състава на нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 1 във връзка с чл. 68в от ЗЗП. Със Заповед № 4205 от 30.04.2025 год. на председателя на КЗП, на основание чл. 68л, ал. 1 във връзка с чл. 68в във връзка с чл. 68г, ал. 1 от ЗЗП, чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 8, ал. 1 и ал. 2, т. 9 от Устройствения правилник на КЗП към министъра на икономиката и индустрията и на нейната администрация и решение на Комисията съгласно т. 4 от Протокол № 23/30.04.2025 год., се забранява „ЮтеКредит България“ ЕООД при упражняване на своята дейност да използва нелоялна търговска практика, а именно: търговецът да определя в договор за кредит № L388274/07.01.2025 год. ГПР 68.15%, който надвишава максимално допустимия размер, както и да задължава кредитополучателите да заплащат възнаградителна лихва, която да надвишава трикратния размер на законната лихва, в противоречие с изискванията за добросъвестност и професионална компетентност, и в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, осъществявайки състава на нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 1 във връзка с чл. 68в от ЗЗП. В иницииралата първоинстанционното производство жалба, „ЮтеКредит България“ ЕООД изрично е заявило, че оспорва Заповед № 4205 от 30.04.2025 год. на председателя на КЗП само в частта „…както и да задължава кредитополучателите да заплащат възнаградителна лихва, която да надвишава трикратния размер на законната лихва…“. При тези фактически установявания, от правна страна, първоинстанционният административен съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган в кръга на предоставените му правомощия. Прието е, че заповедта съдържа изискуемите по чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити, като при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. След анализ на приложимите разпоредби съдът е приел, че оспорената заповед в оспорената й част е постановена при неправилно прилагане на относимите материалноправни норми. Посочил е, че административният орган неправилно е приел, че втората предпоставка е налице, тъй като в договора за кредит от 07.01.2025 год. възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, което противоречи на добрите нрави съгласно посочена в акта практика на ВКС и това противоречи на изискванията за добросъвестност и професионална компетентност. В тази връзка съдът е изложил подробни съображения, че в приложимите разпоредби, уреждащи правила относно договорите за кредит и заем, не съществуват разпоредби, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва, като възнаграждение за ползването на предадената парична сума, да не могат за надвишават определен максимален размер. Анализирайки приложимите разпоредби е обосновал извод, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да бъде различно, но това не променя общата сума, дължима от потребителя. Позовавайки се на практиката на СЕС, съдът е посочил, че клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация. В допълнение е изложил мотиви, че в актуалната практика на ВКС, както и в практиката на СЕС се приема, че след като размерът на лихвения процент е определен ясно и по разбираем начин и е фиксиран за целия период на действия на договора, то с оглед липсата на законова разпоредба, която да възлага горен праг по отношение на възнаградителната лихва, не е налице противоречие с добрите нрави. На следващо място, по мнение на съда сам по себе си размерът от 53,11 % е висок в икономически план, но високият процент не е равнозначен на противоправност. Посочил е, че ако размерът на лихвата, ГПР и общата сума за плащане са ясно и недвусмислено посочени в договора и в стандартния европейски формуляр, ако потребителят е получил погасителен план и информация за правото си на отказ, не може да се приеме, че икономическото му поведение е нередно поради липса на информация или поради заблуждаващо действие. В тази връзка е обосновал извод, че уговарянето на възнаградителна лихва в размер на 53,11 % не може само по себе си, единствено поради числовия си размер, да бъде квалифицирано като нелоялна търговска практика. По мнение на съда такава квалификация би била възможна единствено при наличие на допълнителни обстоятелства – липса на прозрачност, подвеждащо представяне на условията или доказана системна практика, която е годна да наруши икономическото поведение на средния потребител. Обосновал е извод, че при отсъствие на тези елементи самият размер на възнаградителната лихва, макар и икономически значителен, попада в рамките на договорната автономия и не обуславя самостоятелно извод за нелоялност по смисъла на ЗЗП. По мнение на съда, в конкретния случай размерът на предвидената в договора от 07.01.2025 год. възнаградителна лихва категорично не може да мотивира потребителя да сключи договора, а напротив високият процент може да го демотивира да сключи договора за кредит с това дружество. В съответствие с горните мотиви, съдът е приел, че оспорената Заповед, в оспорената й част е в противоречие с относимите материалноправни разпоредби, поради което я е отменил като незаконосъобразна и е присъдил в полза на „ЮтеКредит България“ ЕООД сторените по делото разноски. При така установените фактически обстоятелства, настоящият касационен състав приема оспореното решение за недопустимо, тъй като е постановено по недопустима жалба. Уредбата на нелоялните търговски практики се съдържа в глава четвърта, раздел трети от Закона за защита на потребителите. В разпоредбата на § 13, т. 23 от ДР на ЗЗП е дадена легална дефиниция на понятието „търговска практика", съгласно която, това е всяко действие, бездействие, поведение, търговска инициатива или търговско съобщение, включително реклама и маркетинг, от страна на търговец към потребител, което е пряко свързано с насърчаването, продажбата или доставката на стока или предоставянето на услуга на потребителите. С императивната норма на чл. 68в от ЗЗП е въведена забрана за осъществяване на нелоялни търговски практики. Фактическият състав на общата забрана за нелоялна търговска практика по чл. 68г, ал. 1 от ЗЗП изисква да има предлагане, то да противоречи на изискванията за добросъвестност и професионална компетентност и да променя или да е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Съобразно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП нелоялни са и заблуждаващите търговски практики по чл. 68д - 68к. Дефиницията на добросъвестност и професионална компетентност е дадена в § 13, т. 28 от ДР на ЗЗП. Преценката дали пазарното поведение на търговеца осъществява състава на забранена нелоялна търговска практика следва да бъде извършвана за всеки отделен случай при съвкупна и обективна оценка на доказателствата. В настоящия случай, съдът е сезиран с жалба против Заповед № 4205/30.04.2025 год. на председателя на Комисията за защита на потребителите, но само в частта й, с която на „ЮтеКредит България“ ЕООД е забранено при упражняване на своята дейност да използва нелоялна търговска практика, а именно: търговецът в договор за кредит № L388274/07.01.2025 год. да задължава кредитополучателите да заплащат възнаградителна лихва, която да надвишава трикратния размер на законната лихва, в противоречие с изискванията за добросъвестност и професионална компетентност, осъществявайки състава на нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 1 във връзка с чл. 68в от Закона за защита на потребителите. Цитираната заповед съставлява акт по чл. 68л, ал. 1 от ЗЗП, който оправомощава председателя на КЗП да издаде заповед, с която да забрани прилагането на търговска практика. Както бе посочено по-горе, преценката дали пазарното поведение на търговеца осъществява състава на заблуждаваща търговска практика като проявна форма на забранена нелоялна търговска практика, следва да бъде извършвана за всеки отделен случай при съвкупна и обективна оценка на доказателствата. В този смисъл независимо, че обстоятелствената част на заповедта е обособена в две части, не е налице самостоятелна разпоредителна част за всяка от тези части, което да ги окачестви като отделен административен акт, доколкото се касае за проявна форма на състава на нелоялна търговска практика, а оттам и да се възприемат като самостоятелен предмет на съдебен контрол по реда на АПК. Общото изявяване на разпоредителната власт прави структурно обособените констатации неделими. Те са обосновката на административния акт, поради което и изричната им отмяна е недопустима. В заповедта е забранено на „ЮтеКредит България“ да използва нелоялна търговска практика, която в случая има две проявни форми, но принудителната административна мярка е една и неделима, като се състои в забраната за използване на нелоялна търговска практика. Затова и постановеното от Административен съд-София-град решение, с което е отменено едно от основанията за забраната за прилагане на нелоялна търговска практика, като лишено от предмет, подлежи на обезсилване. По изложените съображения и доколкото първоинстанционния административен съд се е произнесъл по недопустима жалба, то оспореното решение се явява недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено, а жалбата на „ЮтеКредит България“ ЕООД против заповедта в посочената част, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане. По делото е направено искане за присъждане на разноски от двете страни в процеса. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, в полза на касационния жалбоподател следва да се присъдят разноски в размер на 102,26 евро, равняващи се на 200,00 лева за юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 3 от АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение,