Решение № 14668 от 26.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6552/2020 г.

Решение № 14668 от 26.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6552/2020 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по чл. 160, ал. 6 от ДОПК и чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Атанасова, [населено място], действаща чрез процесуалния си представител адв. М. Попова, срещу решение № 1442/3.12.2019 г., постановено по адм. дело № 1183/2018 г. по описа на Административен съд София-област. Касаторът развива оплаквания за допусната необоснованост, съществено нарушение на процесуалните правила и материална незаконосъобразност, представляващи касационни основания за неправилност на обжалваното решение. Оспорва изводът на съда, че процесният автомобил "Мазда 6" е съсобствен в режим на СИО със съпруга Р. Атанасов, като сочи, че автомобилът е придобит изцяло с лично на съпруга имущество, поради което е налице трансформация на имущество, която изключва презумпцията за съвместен принос относно спорния автомобил. Твърди, че съдът е допуснал нарушения при анализа и оценката на доказателствата, като не е взел предвид всички съществени от тях, доказващи тезата на ревизираното лице. Счита, че след като автомобилът е лична собственост на съпруга, то ревизираната не дължи данък за него. Счита и за неправилен подхода от данък да бъде освободено само лицето, което е с намалена работоспособност от 50 % до 100 %, съответно само половината от процесния автомобил, като се позовава на чл. 58, ал. 1 ЗМДТ, съгласно който от данък се освобождава автомобила, а не собствениците. Претендира отмяната на обжалваното решение и отмяна на ревизионния акт. Претендира и присъждане на разноските в производството за две инстанции. Ответникът по касационната жалба – Началник отдел "Местни данъци и такси" при Община Самоков, по съображения в писмен отговор, подаден от ст. юрск. П. Лукайчев, моли решението като правилно да бъде оставено в сила и да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. По делото е постъпила и частна жалба от Началник отдел "Местни данъци и такси" при община Самоков, срещу определение № 224/24.02.2020 г., постановено по адм. дело № 1183/2018 г. по описа на Административен съд София-област, с което е допълнено решение № 1442/3.12.2019 г. в частта за разноските и община Самоков е осъдена да заплати на Е. Атанасова разноски в размер на 410 лв. Частният жалбоподател намира определението за неправилно, като счита, че предметът на делото е АУПОВ № 1413/23.08.2018 г., а съдът неправилно приема, че са обжалвани два административни акта. Моли определението да бъде отменено, а молбата на Е. Атанасова – отхвърлена. Ответникът по частната жалба - Е. Атанасова, [населено място], в писмен отговор, моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната и частната жалби. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на касационната и на частната жалба и съобрази изложените в тях отменителни основания по чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е допустима и подадена в срок, а разгледана по същество е неоснователна. Частната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд София област е отхвърлил жалбата на Е. Атанасова, [населено място] против Актът за установяване на публично общинско вземане № АУ 1413/23.08.2018 г. по чл. 107, ал. 3 от ДОПК издаден от органи в Отдел "Местни данъци и такси" към Община Самоков, потвърден от началника на Отдел "Местни данъци и такси" при Община Самоков с писмо изх. № Ж-7-38/4.10.2018 г., с който на лицето са установени задължения за данък върху превозни средства за периода 1.01.2013 г. – 31.12.2017 г. за автомобил "Мазда 6" рег. [рег. номер на МПС] и автомобил Ситроен ЦЗ с рег. [рег. номер на МПС] в размер на 19. 95 лв. и лихва – 4. 08 лв. или общо в размер на 24, 03 лв., след като са приспаднати внесените от длъжника задължения. За да отхвърли жалбата срещу посочения АУЗОВ съдът е приел за неоснователни изложените от Е. Атанасова твърдения, че не е собственик на автомобил "Мазда 6" рег. [рег. номер на МПС], тъй като същият е лична собственост на съпруга Р. Атанасов, който го е придобил с лични средства, както и второто възражение, че за него не се дължи данък, поради инвалидизиране на съпругът й. Съдът е приел, че Е. Атанасова е придобила право на собственост върху автомобила по силата на императивните разпоредби на чл. 21, ал. 1 Семейния кодекс, че вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити и съдържащата се в разпоредбата на чл. 21, ал. 3 СК оборима презумпция, според която съвместният принос се предполага до доказване на противното. В отговор на възраженията на лицето, че автомобилът е придобит с лични средства на съпруга и съответно е негово лично имущество, съдът е посочил, че в административното производство не би могло да се оборва презумпцията за съвместност, а трансформацията на лични средства се доказва с установителен иск в друго производство. Съдът е посочил и че е без никакво правно значение за режима на съпружеската имуществена общност и за данъчното облагане на чие име е закупен и регистриран автомобилът. По тези мотиви съдът е приел, че Е. Атанасова е данъчно-задължено лице за своята идеална част, като е съобразил, че по презумпцията на СК идеалната част на всеки съпруг е равна на една втора. Съдът е приел за неоснователно и възражението на лицето, че законът обвързва дължимостта на данъка с вещта, а не с данъчно-задълженото лице. От анализа на разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 4 ЗМДТ съдът е приел, че законът предвижда освобождаването от данък върху самата вещ, но в хипотеза на изключителна собственост, а когато лекият автомобил е съсобствен, преференцията се дължи само на лицето с намалена работоспособност и относно неговата идеална част. Приел е, че обстоятелствата, при които не се заплаща данък върху МПС по чл. 58, ал. 1, т. 4 от ЗМДТ, са свързани не само с характеристиките на МПС, но и с личността на данъчно-задълженото лице, а в случая изискваното от закона основание, свързано с личността на собственика, е налице само за Р. Атанасов, поради което само той, като данъчно-задължено лице, подлежи на освобождаване от заплащане на данък за процесното МПС за собствената идеална част. По тези мотиви съдът е приел установения с оспорения административен акт данък за дължим, а размерът му за правилно изчислен. С решението си съдът се е произнесъл и по жалбата на Е. Атанасова срещу решение с изх. № Ж-7-38/29.10.2018 г. на кметът на община Самоков, с което по жалба на ревизираното лице кметът е потвърдил решението на началника на Отдел "Местни данъци и такси". Съдът е приел, че кмета на община Самоков се е произнесъл по жалбата на лицето без да е компетентен за това, поради което актът му е нищожен. Мотивирал се е, че с произнасянето на началник отдел "МДТ" при община Самоков, е приключило административното производство по обжалване на АУЗОВ, развило пред органите по приходите към Общината, а съгласно чл. 144, ал. 1 ДОПК и чл. 156, ал. 1 от ДОПК актът в частта, с която е потвърден от териториалния директор, подлежи на обжалване пред административния съд. По тези съображения съдът е обявил за нищожно писмо/решение изх. № Ж7-38/29.10.2018 г. на кмета на община Самоков. Решението на Административен съд София област е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да се остави в сила. Съдът правилно е установил фактите и съответно с тях правилно е приложил материалния закон, като е извел обосновани и законосъобразни правни изводи. На основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, касационният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които възприема като свои. Неоснователни са доводите на касатора за допуснати в хода на съдебното производство и при постановяване на решението съществени процесуални нарушения, конкретно свързани с оценката на доказателствата. Несъстоятелно е твърдението, че съдът е игнорирал част от доказателствата, а друга е интерпретирал превратно. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е съобразил представените доказателства, от които е приел, че страна по сделката за покупко-продажба на процесния автомобил е само съпругът на ревизираното лице, че автомобилът е придобит и регистриран на негово име, но независимо от тези установявания, е посочил, че в административното производство не може да се обори презумпцията за съвместен принос, а доказването на трансформацията следва да стане в друго производство чрез установителен иск. При така изложени мотиви, съдът не дължи подробно и отделно обсъждане на представените писмени документи, сочещи според касатора придобиване на автомобила със средства от влоговата сметка на съпруга й, доколкото този въпрос не е предмет на спора. Административният съд правилно е определил спорните по делото въпроси, съществени за решаване на повдигнатия спор, а именно дали лекият автомобил "Мазда 6" е съсобствен в режим на СИО или лична собственост на съпруга на адресата на оспорения административен акт и вторият въпрос - дали процесният автомобил е освободен от данък върху превозното средство, съответно дали съсобственик в режим на СИО на лекия автомобил е освободен от данък върху превозното средство за своята идеална част само защото другият съсобственик има право на такова данъчно облекчение. Правилни и обосновани са мотивите на съда, с които е приел, че автомобил "Мазда 6", за който с обжалвания АУЗД са установени задължения за данък върху превозните средства е съсобствен в режим на СИО. Семейният кодекс от 2009 г. въвежда три режима на имуществени отношения между съпрузите, по аргумент от чл. 18, ал. 1, като изрично сочи, в чл. 18, ал. 2, че при липса на нарочно избран режим на имуществени отношения, между съпрузите се прилага законовият режим на общност. Същевременно, съгласно чл. 18, ал. 3 СК имущественият режим се регистрира. По делото няма доказателства за избран от ревизираното лице Е. Атанасова и съпруга й Р. Атанасов режим на разделност по чл. 33 СК преди придобиване на лекия автомобил, а представения пред касационната инстанция Брачен договор е сключен на 8.06.2020 г., т. е. след издаване на оспорения административен акт, поради което следва да се приеме, че приложим за съпрузите е режима на СИО, при който вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити (в този смисъл е и Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г. ОСГТК). Не могат да бъдат споделени твърденията на касатора, че с представените доказателства е оборена презумпцията за съвместен принос, поради което следва да се приеме, че автомобилът е изключителна собственост на съпруга на ревизираното лице и като следствие лицето не е данъчно-задължено за установените с акта задължения. От една страна, относно имуществените отношения между съпрузите, ЗМДТ не създава собствен режим, а възприема режима на имуществени отношения, уредени в СК, като за данъчни цели, при липса на доказателства за противното, законът приема режим на общност, при равни дялове за всеки съпруг. От друга страна, неправилно касаторът сочи, че обстоятелства относно съвместния принос, както и трансформация на лично имущество могат да бъдат установени инцидентно от съда в производството, като оспорва извода на съда, че това е предмет на установителни искове. Касационната инстанция намира, че дори и така формулирана, претенцията на касатора по същество представлява инцидентен установителен иск, чрез който да бъде прието за установено, че спорната вещ е закупена с лични средства на съпруга, поради което не е част от СИО. Касационният състав споделя разбирането на съда, че предявяването на такъв иск в административното производство е недопустимо. По аргумент от чл. 21, ал. 1 СК придобитите по време на брака вещни права принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, когато между съпрузите е приложим законов режим на общност. Съгласно чл. 27, ал. 1 СК съпружеската имуществена общност се прекратява с прекратяването на брака, като общо правило, и при равенство на размера на дяловете, съгласно чл. 28 СК. В следващите разпоредби законът допуска прекратяване на общността и по време на брака по съдебен ред, в изключителни случаи или с избор на друг режим на имуществени отношения. Съответно, по време на брака, когато между съпрузите се прилага режим на общност, действа презумпцията за съвместен принос спрямо цялото имущество, придобито по време на брака, без възможност за оборването й спрямо отделни вещи, по аргумент от чл. 506 ГПК във вр. с чл. 502 ГПК. Същевременно, в законовия режим на общност, с чл. 23, ал. 1 СК е въведен института на преобразуването на лично имущество, по силата на който вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество са лични на съответния съпруг. В отношенията с трети лица, обаче, това обстоятелство подлежи на доказване, доколкото според изричната разпоредба в този смисъл на чл. 20 СК, при сделка между единия или двамата съпрузи с трето лице, когато в регистъра няма вписан режим на имуществени отношения, се прилага законовият режим на общност. Както беше посочено, данъчният закон възприема режима на имуществени отношения, уредени в СК, като за данъчни цели, приема, че между съпрузите е в сила режим на общност, при равни дялове за всеки съпруг. В административното производство по обжалване на акт за установяване на задължения по декларация не може да се предяви установителен иск за установяване на трансформация на лично имущество, доколкото административният съд не е компетентен да се произнесе по него. Настоящият състав счита, че инцидентният установителен иск по чл. 212 ГПК е недопустим в съдебното производство по административни данъчни дела - двете производства са подсъдни на различни съдилища и се разглеждат по различен съдопроизводствен ред, по реда на Гражданския процесуален кодекс и по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, поради това няма как да бъдат обективно съединени. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че искове, предвидени в СК във връзка с уреждане на имуществените отношения между съпрузите при прекратяване на брака с развод (по реда на чл. 49, ал. 1 СК) или на съпружеската имуществена общност по време на брака (по реда на чл. 27, ал. 2 СК), като например иска по чл. 29, ал. 3 СК за определяне на по-голям дял от съпружеската общност в полза на единия съпруг и иска по чл. 21, ал. 4 СК за установяване липса на принос и др. се разглеждат по реда на ГПК и са подсъдни на районен съд. Същевременно, съгласно ППВС № 8 от 17.06.1981 г. е допустимо иска по чл. 29, ал. 3 СК да бъде съединен с иск за преобразуване на лично имущество по чл. 23 СК, каквото именно се твърди в настоящето производство по отношение на процесния автомобил, като в т. 7 от Постановлението изрично е пояснено, че "двата иска са подсъдни на районния съд - чл. 79, ал. 1 ГПК, и подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство. " Последното е още един аргумент в подкрепа на становището, че в административното производство съдът не може да се произнесе по въпросите за имуществените отношения между съпрузите, извън презумпцията за общност. По тези мотиви касационната инстанция намира за неотносими в настоящето производство наведените доводи за наличие на трансформация на лично имущество на съпруга на задълженото с оспорения административен акт лице, съответно за правилни мотивите на съда за различен процесуален ред за установяване на посоченото обстоятелство. Касационната инстанция споделя изводите на съда и по втория спорен между страните въпрос, а именно дали процесният автомобил е освободен от данък върху превозното средство изцяло, съответно освободена ли е Е. Атанасова, като съсобственик за своята част само защото другият съсобственик има право на такова данъчно облекчение. Настоящият състав намира, че касаторът тълкува неправилно разпоредбите на чл. 58, ал. 1 ЗМДТ в приложимата редакция в сила от 1.01.2016 г. Логическото тълкуване на текста сочи, че в разпоредбата се посочват субектите, чиито превозни средства се освобождават от данък, като за разлика от останалите точки, в които са освободени от данък всички превозни средства, принадлежащи на посочените субекти, в т. 4 е конкретизирано и вида на превозното средство, като допълнителен критерий към субекта. Така формулиран текстът е противопоставен на чл. 52, ал. 1 ЗМДТ, съгласно който "с данък върху превозните средства се облагат превозните средства......... ", а по силата на чл. 53 ЗМДТ данъкът се заплаща от собствениците. Систематичното тълкуване на цитираните разпоредби обосновава извод, че от заплащане на данък по чл. 58, ал. 1, т. 4 ЗМДТ се освобождава собственик – лице с намалена работоспособност от 50 до 100 %, за собствения му лек автомобил с описаните в разпоредбата характеристики. Следователно, съгласно закона данъчно-задължени са собствениците на превозни средства и това се отнася за всеки от тях в общия случай, а освобождаването по чл. 58, ал. 1, т. 4 ЗМДТ е предвидено като изключение, само ако е налице основание по отношение на някой от собствениците. По делото не се спори и съдът правилно е установил, че лице с намалена работоспособност, признато по съответния ред с ТЕЛК, е само съпругът на адресата на оспорения АУЗД. При така установеното от фактическа страна, правилно и съответно с практиката на ВАС съдът е приел, че разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 4 ЗМДТ не предвижда в случай на съсобственост върху вещта облекчението да ползва всеки един от съсобствениците като данъчно-задължени лица, без спрямо някой от тях да е налице основание за освобождаване. С оглед изложеното, правилно съдът е приел, че няма законово основание Е. Атанасова да бъде освободена от заплащане на данък за спорния автомобил "Мазда 6", притежаван в режим на СИО, в размер съответен на приеманата за данъчни цели Ѕ идеална част от СИО. Както беше поочено по-горе, относно имуществените отношения между съпрузите, ЗМДТ не създава собствен режим, а възприема режима на имуществени отношения, уредени в СК, като за данъчни цели, законът приема режим на общност, при равни дялове за всеки съпруг. По горните съображения настоящият състав намира касационната жалба за неоснователна, а постановеното решение за правилно. По частната жалба на Началник отдел "Местни данъци и такси" при община Самоков: С определение № 224/24.02.2020 г., постановено по адм. дело № 1183/2018 г. по описа на Административен съд София-област, съдът е допълнил решение № 1442/3.12.2019 г. в частта за разноските и в полза на Е. Атанасова е присъдил разноски в размер на 410 лв., свързани с обжалване на акта на кмета на община Самоков. Срещу посоченото определение е подадена частна жалба от Началник отдел "Местни данъци и такси" при община Самоков. Жалбата касационната инстанция намира за неоснователна. Действително, производството пред съда е образувано срещу Акт за установяване на публично общинско вземане № АУ 1413/23.08.2018 г. по чл. 107, ал. 3 от ДОПК издаден от органи в Отдел "Местни данъци и такси" към община Самоков, потвърден от началника на Отдел "Местни данъци и такси" при община Самоков, но по решението на началника на "МДТ" има произнасяне и от кмета на община Самоков, като неговото писмо/решение изх. № Ж7-38/29.10.2018 г., също е обжалвано пред съда, видно от жалбата на Е. Атанасова. С обжалваното решение съдът е прогласил нищожност на акта на кмета на община Самоков, като така е уважил жалбата на Е. Атанасова в тази част. С оглед този резултат, заявеното своевременно искане и доказателствата за извършени разноски в присъдения им размер, правилно съдът е уважил искането на лицето за допълване на решението в частта за разноските. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения касационният съд намира, че обжалваното решение и определение като правилни следва да бъдат оставени в сила. С оглед изхода на спора и заявената претенция, в тежест на касатора по касационната жалба следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Предвид неоснователността на частната жалба, подадена от Началник отдел "МДТ", на ответната страна по нея също се дължат разноски. Представени са доказателства за направени разноски в размер на 300 лева, но с оглед направеното възражение за прекомерност на платеното възнаграждение и приетата от касационния съд фактическа и правна сложност на спора, се уважава възражението за прекомерност до размер на разноските за адвокатско възнаграждение до минимума от 100 лв. По компенсация, страните не си дължат взаимно разноски в касационното производство. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, осмо отделение,