Решение № 44 от 2.02.2015 г. на ВКС по н. д. № 1842/2014 г.

Решение № 44 от 2.02.2015 г. на ВКС по н. д. № 1842/2014 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова С присъда № 71/10.07.14 г., постановена от ОС-Варна /ВнОС/ по Н. Д. 228/14 г., подсъдимият В. Г. К. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 304а НК и вр. чл. 54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, чието изтърпяване на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено с изпитателен срок от три години, както и глоба в размер на 500 лв. Подсъдимият е оправдан да е предложил подкуп на длъжностни лица, заемащи отговорно служебно положение. В полза на държавата е отнет предметът на престъплението-банкнота с номинал от 100 лв., серия АГ. Тази присъда е потвърдена с решение № 142/17.10.14 г., постановено от АС-Варна /ВнАС/ по В. Н. Д. 238/14 г. Срещу така постановения съдебен акт е постъпила жалба от подсъдимия чрез неговия защитник с развити съображения по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 НПК. Иска се или изменение на присъдата в по-лека такава, или отмяна на същата в осъдителната част и връщане на делото за ново разглеждане от първа инстанция. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Явява се упълномощеният от него защитник, който поддържа жалбата с изтъкнатите в нея доводи. Представителят на ВКП намира, че решението на ВнАС следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращия го процесуален документ и отразените в него доводи, като съобрази становището на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по производството в рамките на компетенциите си по чл. 347 и сл. НПК, намира за установено следното: Най-напред трябва да се отбележи, че настоящото дело се разглежда в редовно триинстанционно производство. Според разпоредбата на чл. 346, т. 1 НПК на касационно обжалване подлежи решението на апелативната инстанция и именно то е предмет на разглеждане от ВКС, а не това на ВнОС. Неясно защо, предвид казаното и предвид видната по касационната жалба атака срещу приетото във въззивното решение, се иска изменение на присъдата на ВнОС или отмяна на същата и връщане на делото за ново разглеждане от първостепенния съд. По същество погледната, жалбата е неоснователна. В съдебно заседание пред ВнАС защитата е поискала да бъде допуснат до разпит като свидетел лицето Д. Б. Р., за когото се настоява, че непосредствено преди задържането на подсъдимия за процесното деяние, е дал десет купюра по 100 лв. на същия, а у дееца били намерени седем купюра по 100 лв., наред с иззетия купюр, свързан с инкриминирания подкуп. Това искане е оставено без уважение от апелативната инстанция, тъй като с разпита на поисканото лице се цели да се установят обстоятелства, неотносими към настоящото наказателно производство. ВКС се солидаризира с така направения извод. Претенцията на подсъдимия и неговата защита за събиране на допълнителни доказателства не се вмества в съдържанието на разпоредбата на чл. 102 НПК относно обстоятелствата, които подлежат на доказване в едно наказателно производство. И това е така, предвид повдигнатото обвинение на К. за даване на подкуп-сума от 100 лв., за да не извършат съответните полицейски служители действия по служба- да не пристъпят към проверка за алкохол с техническо средство и да не съставят акт за установяване на административно нарушение по ЗДП. Очертаното обвинение няма нищо общо с твърденията каква сума пари и в какви купюри е държал в себе си подсъдимият, нито кой му ги е дал. Затова и както правилно е отразила въззивната инстанция, за нея няма задължение да установява подобно обстоятелство. Все в тази връзка контролираният съд е дал отговор и на допълнително поставения от защитата въпрос за това чия е кутията с цигари, находяща се в автомобила и описана в огледния протокол, приложен на л. 3 и сл. от ДП. Свидетелят П. е заявил, че най-вероятно тя е негова. И това обаче е неотносимо към законосъобразно направения извод за престъпното поведение на жалбоподателя. По-нататък, твърди се, че липсват мотиви на първоинстанционния съд досежно спорните моменти по делото и че въпреки че въззивната инстанция е направила анализ на доказателствата, тя не е взела отношение по противоречията в показанията на полицейските служители и на какво обстоятелство те се дължат. И този довод е несъстоятелен. От една страна не е верно обстоятелството, че ВнОС не е направил доказателствен анализ и съвсем отделен е въпросът, че той не се схожда с позицията на подсъдимия, доколкото на неговите обяснения не е дадена вяра. От друга страна, въззивният съд е втора първа инстанция и дължи на собствено основание отговор на всички релевантни за решаване на казуса въпроси, наред с вземане на отношение по въздигнатите пред него доводи на страните, касаещи първоинстанционната присъда- чл. 339 НПК. Точно така е подходил в случая ВнАС. На трето място, според защитата ВнАС не е изложил мотиви по най-съществения въпрос, свързан с квалификацията на деянието. Акцентира се върху обстоятелството за липса на нужда от извършване на твърдените действия при положение, че те вече са осъществени и актът е почти написан. По посочения начин се стига до абсурдното твърдение, че се цели да се избегне нещо, което вече е отминало. И този довод, субсумиран под касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 2 НПК, е безпочвен. Оценката на правилно набраната доказателствена наличност е дала повод на ВнАС да противопостави показанията на разпитаните полицейски служители, на обясненията на подсъдимия, възприети като защитна теза. Все в тази връзка е изведен и законосъобразен извод, че цялостното поведение на К. е било насочено към предотвратяване и избягване на извършената проверка, а оттам-и негативните последици от нея- изготвянето на акт за осъществено административно нарушение по ЗДП, който към момента на осъществяване на процесното деяние още не е бил написан изцяло и връчен на нарушителя. Несъстоятелно е и възражението за явна несправедливост на наложеното наказание /по жалбата- на присъдата/-касационно оплакване по чл. 348, ал. 5 вр. ал. 1, т. 3 НПК. Не може да се говори за прекомерно тежко наказание, след като е наложено минималното, предвидено в санкционната част на нормата чл. 304 А НК, наказание лишаване от свобода- три месеца- при визиран максимум от десет години, както и минимална глоба от 500 лв., при огласен максимум от 10 000 лв. Ако пък се има предвид определяне на наказанието по силата на чл. 55 НК, то това не е казано по изричен начин в жалбата, а освен това, макар и свързано с наложеното наказание, е относимо към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Да не говорим, че липсват каквито и да са предпоставки за приложение на този законов текст по отношение на конкретния подсъдим. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение