Решение № 13585 от 18.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 175/2013 г.

Решение № 13585 от 18.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 175/2013 г., V о., докладчик председателят Андрей Икономов Производството е по чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 121 и чл. 124 от Закона за държавния служител (ЗДСл). Образувано е по касационна жалба на Петър Янчев Иванов от гр. Хасково чрез процесуален представител, против Решение № 5452 от 16.10.2012 г., постановено по а. д. № 7293/2012 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ). Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение състав на АССГ е отхвърлил като неоснователна жалбата на Иванов против Заповед № 4863/02.07.2012 г. на директора на Агенция "Митници" (АМ). С последната, на основание чл. 12, ал. 1 от ЗДСл, е прекратено служебното му правоотношение. Недоволен от решението, Иванов го обжалва. Счита същото за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон - чл. 12 и чл. 116, т. 2 от ЗДСл. Моли съда да го отмени обжалваното решение и постанови друго, с което уважи жалбата му срещу заповедта на директора на АМ. Ответникът по жалбата - директорът на АМ, чрез процесуалния си представител, счита същата за неоснователна. Моли оставянето в сила на обжалваното решение. Претендира разноските по делото. Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), за да се произнесе по касационната жалба, възприе изцяло фактическата обстановка, приета за установена от състава на АССГ. Тя не се оспорва от касатора. Предмет на жалбата му е правният извод на АССГ, за неоснователност на първоначалната жалба. При правилно установената фактическа обстановка, касационната жалба се явява неоснователна. Безспорно установено от фактическа страна е, че Иванов е назначен за държавен служител със Заповед № 2906/15.06.2011 г. на директора на АМ на длъжност "младши инспектор" в Митница Свиленград, считано от 17.06.2012 г. Със Заповед № 4863/02.07.2012 г. е прекратено служебното му правоотношение на основание чл. 12, ал. 1 ЗДСл, считано от 03.07.2012 г. През посочения период касаторът е ползвал 119 дни отпуск по болест и 6 дни платен годишен отпуск. При правилно установената фактическа обстановка, касационната жалба се явява неоснователна. Спорът по делото е за приложението на материалния закон. Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 ЗДСл дава право на работодателя при назначаване за първи път на държавна служба, в рамките на едногодишен срок, да прекрати служебното правоотношение без да са налице условията на чл. 103 ЗДСл. В случая са налице и двете кумулативни предпоставки по чл. 12, ал. 1 ЗДСл за прекратяване на служебното правоотношение. Иванов е назначен за първи път на държавна служба, а прекратяването на служебното му правоотношение е станало преди изтичането на едногодишния срок съгласно ЗДСл от първоначалното назначаване. Доводът за допуснато нарушение на материалния закон се основава на текста на чл. 116, т. 2 от ЗДСл, по силата на която "За служебен стаж се признава и времето по служебното правоотношение, през което държавният служител не е работил, в случаите на ползвани платени отпуски независимо от тяхното основание и начина им на плащане". Като аргумент се привежда и факта, че в служебната книжка на касатора е посочено, че същият е придобил служебен стаж от 1 г. и 16 дни. Той е неоснователен. Съгласно изричната разпоредба на чл. 12, ал. 3 ЗДСл, срокът за изпитване не тече през времето, когато държавният служител е в законоустановен отпуск. Предвид събраните данни за отсъствие поради отпуск, реално Иванов не е изпълнявал служебните си задължения за периода на ползвания такъв. С оглед на това, изискуемият от закона едногодишен срок от първоначалното назначаване не е изтекъл и работодателят е в правото си да прекрати едностранно и без предизвестие служебното му правоотношение. Ирелевантно е обстоятелството, че времето на ползване на отпуск се признава за служебен стаж. Този факт не може да дерогира изричната и специална норма на чл. 12, ал. 3 от ЗДСл. По делото е направено искане от процесуалния представител на директора на АМ за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. С оглед правните изводи на съда, то се явява основателно. Следва, на основание чл. 228, във вр. с чл. 143, ал. 4 от АПК и чл. 8, във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да бъде осъден Иванов да заплати в полза на АМ сумата 150,00 лева. Като е съобразил изложеното, съдът е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд