Решение № 101 от 10.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3668/2019 г.

Решение № 101 от 10.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3668/2019 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е на касационна жалба на Л. К. Д. с пълномощник адв. Г. В. срещу решение № 2075 от 30.03.2019 г по гр. дело № 8574/2018 г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение от 05.12.2017 г по гр. д. № 10371/2017 на Софийски районен съд е уважен иск на С. М. Б. срещу касатора като наследник на К. Д. Х., с правно основание чл. 240 и чл. 5 ЗН за сумата 5000 евро - половината от неизпълненото задължение на наследодателя, по договор за паричен заем. Първоинстанционният съд е отхвърил иска, като решаващо е взел предвид изтъкнато преди приключване на делото в тази инстанция обстоятелство, че ответникът се отказал от наследство, за което е представил удостоверение от 01.11.2017 г. Отказът е бил вписан след предявяване на иска и след срока по чл. 131 ГПК за отговор на исковата молба. Като въззивен жалбоподател ищцата е изтъкнала оплакването, че съдът е основал решението на факти, които не е следвало да обсъжда съгл чл. 133 и чл. 143, ал. 3 ГПК. Оспорване, че отказът от наследство е произвел действие ищцата С. Б. е направила не с въззивната жалба, а като е завела иск. С молба от 04.07.2018 г тя е изтъкнала пред въззивния съд основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК поради образуваното гр. д № 84435/2017 г на СРС 150 с-в по иск с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД досежно представеното удостоверение за отказ от наследство, като преюдициално за спора. Към молбата обаче не е било приложено удостоверение за предмета и висящността на делото пред СРС, поради което с определение № 16838/01.08.2018 г въззивният съд е приел, че не се установяват предпоставки по искането на ищцата за спиране на производството по делото при основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, т. е не се удостоверява съществуването на дело по висящ преюдициален спор, по иск с предмет нищожност на отказа от наследство. В същото определение е приел приложените към молбата за спиране "нововъзникнали" писмени доказателства, от които е направил извод в решението, че отказът от наследство, на ответника Л. Д. от 30.10.2017 г. е недействителен, тъй като е извършен след приемане на наследството от него в по- ранен момент. С въззивната жалба страната не е правила доказателствени искания, нито е повдигала подобно възражение. Касационната жалба съдържа искане за отмяна на решението като недопустимо, неправилно поради съществено нарушение на процесуални правила, както и поради необоснованост. Въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, по недопустимо за разглеждане възражение извън очертаните в жалбата предели, в съществено нарушение на чл. 269 ГПК. Съображения по същество са развити в от адв. Г. В., пълномощник на касатора. Ответницата по касационната жалба С. М. Б. в отговор е заявила основно възражения по нейното допускане до разглеждане. По същество изтъква, че изводът на въззивния съд за недействителен отказ от наследство е парвилен. С определение № 407 от 14.05.2020 г на ВКС, ІІІ г. о жалбата е опусната до разглеждане, за да се провери допустимостта на обжалваното решение. Служебно от настоящата инстанция е изискана справка за предмета и висящността на гр. д № 844358/2017 г на СРС 150 състав, съгласно която същото е образувано по искова молба на С. М. Б. срещу Л. К. Д. за прогласяване за нищожен отказа от наследство, делото е висящо. Спазването на процесуалните норми, уреждащи абсолютните процесуални предпоставки на правото на иск при разглеждането на делото във всяка инстанция, обезпечава законосъобразното развитие на процеса и допустимостта на съдебното решение. Разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК предвижда, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което "ще има значение за правилното решаване на спора" Връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Висящото производство по иска за установяване на нищожност на отказа от наследство, който отказ е заявен от наследник, привлечен да отговаря за задължения на наследодателя, има обуславящо значение за правилността на решението в настоящия процес, по иска с правно основание чл. 240 ЗЗД. Съгласно разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/09.07.2019 по т. д № 1/2017 г, ОСГТК, процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното делото, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Нарушаването от въззивния съд на нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, е порок, който води до недопустимост на съдебния акт (чл. 281, т. 2 ГПК). Като не е съобразил гореизложеното, Софийски градски съд е постановил недопустимо решение което следва да бъде обезсилено. Решението е постановено след като основанието за спиране се е осъществило в хода на въззивното производство, Ето защо при обжалване пред ВКС съдебният акт на въззивната инстанция подлежи на обезсилване като недопустим съгласно разясненията в ТР № 1/2019 по т. д /2017 г ОСГТК. До постановяване на недопустимо решение се е стигнало поради разбирането на въззивния съд, че наличието на друго всящо дело при предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК като процесуален факт следва да бъде удостоверено от страната, поискала спиране на производството най-късно с подаването на самата молба, а липсата на приложени доказателства за образуваното дело обуславят нейното отхвърляне. Това разбиране е неправилно, в нарушение на принципа на служебното начало, който е водещ при проверка относно предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Следвало е въззивния съд да укаже на страната необходимостта да удостовери предмета и висящността на делото, което сочи в молбата си, или сам служебно да извърши проверка на предпоставките за спиране на производството. Налага се обезсилване на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, с указания да се спре производството по делото до приключването на производството по гр. д № 844358/2017 г на СРС 150 състав Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІг. о.