Решение № 3028 от 12.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10414/2016 г.

Решение № 3028 от 12.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10414/2016 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на инспектор в [номер] група, [номер] сектор в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, [населено място], [жк], [улица] срещу Решение № 4420 от 27.06.2016 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 1282/2016 г.

С обжалваното решение съдът прогласява нищожността на Заповед № 4883 от 14.01.2016 г. на инспектор в 01 група, 01 сектор в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, с която, на основание чл. 171, т. 1, б. "д" от Закона за движението по пътищата на Б. В. П. е приложена принудителна административна мярка "отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" до заплащане на дължимите глоби.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - инспектор в [номер] група, [номер] сектор в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Решението не кореспондира с доказателствата по делото. Заповед №Із-1741 от 28.08.2012 г. не е представена по делото защото е отменена. Използването на бланка с посочената стара заповед не е такъв съществен порок, който да води до нищожност на заповедта. По делото са представени относимите заповеди.

Моли съда да отмени обжалваното решение. Представя Заповед № 8121з-48 от 16.01.2015 г. и Заповед № 8121 з-745 от 24.06.2015 г. на министъра на вътрешните работи и Заповед № 4332 з-95 от 2015 г. на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи.

1. Ответникът по касационната жалба – Б. В. П., не взема становище.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. С оглед на представените с касационната жалба писмени доказателства е видно, че издателят на оспорената заповед е компетентен, поради което изводът на съда за нищожност на акта е неправилен.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 07.07.2014 г., с наказателно постановление № 14-4332-005240, началникът на група в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи налага на г-н П. административно наказание "глоба" в размер на 500, 00 лв. на основание чл. 315, ал. 1 от Кодекса за застраховането (отм.);.

1. На 10.01.2015 г., с решение, постановено по административно наказателно дело № 16676/2014 г., Софийски районен съд изменя наказателното постановление като намалява размера на глобата от 500, 00 лв. на 400, 00 лв. На представеното копие на съдебното решение е поставен печат – влязло в сила на 10.02.2015 г.

1. На 26.11.2015 г. с определение, постановено по административно наказателно дело № 16676/2014 г., Софийски районен съд възобновява срока за обжалване на решението си от 10.01.2015 г.

1. На 23.12.2015 г. в Административен съд, София град, г-н П. подава касационна жалба срещу решението от 10.01.2015 г.

1. На 14.01.2016 г., при контролна проверка, компетентните органи установяват, че г-н П. управлява лек автомобил, марка "Ауди", регистрационен [рег. номер на МПС], без да е заплатил наложената му глоба с наказателно постановление № 14-4332-005240 – нарушение на чл. 171, т. 1, б. "д" от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). За нарушението е съставен акт за установяване на административно нарушение № 267880. Иззето е свидетелството за управление на моторно превозно средство на г-н П..

1. На 14.01.2016 г., инспектор в [номер] група, [номер] сектор в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, със Заповед № 4883, на основание акт за установяване на административно нарушение № 267880, чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП и Заповед №Із-1741 от 28.08.2012 г. на министъра на вътрешните работи прилага на г-н П. принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" до заплащане на дължимите глоби.

1. На 15.01.2016 г. свидетелството на г-н П. е върнато.

1. На 14.04.2016 г., с Решение № 2494, постановено по касационно административно наказателно дело № 12497/2015 г., Административен съд, София град, оставя в сила решението от 10.01.2015 г. на Софийски районен съд.

1. В хода на съдебното производство:

а) съдът:

на 11.02.2016 г. указва на органа да представи доказателства за компетентността на издателя на акта;

на 09.03.2016 г. указва на органа да представи Заповед № 8121 з-17 от 08.01.2015 г. на министъра на вътрешните работи – заповед за заместване на министъра, тъй като Заповед № 8121 з-48 е издадена от заместник министър при условията на заместване, и заповед за оправомощаване на органа, издал Заповед № 4883, от директора на Столичната дирекция на вътрешните работи; съобщението е получено редовно на 14.03.2016 г.;

на 05.04.2016 г. повторно указва на органа да представи указаните от 09.03.2016 г. доказателства; съобщението е получено редовно на 12.04.2016 г.

б) органът представя Заповед № 8121 з-48 от 16.01.2015 г. на министъра на вътрешните работи за определяне на службите за контрол по смисъла на чл. 165 ЗДвП и отмяна на Заповед №Із-1741.

V. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от некомпетентен орган. Въпреки дадените от съда указания ответникът не е представил Заповед №Із-1741 от 28.08.2012 г. на министъра на вътрешните работи. Представената Заповед № 8121 з-48 от 16.01.2015 г. на министъра на вътрешните работи, с която е отменена Заповед №Із-1741 и са делегирани правомощия на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи и на оправомощени от него с изрична заповед лица да прилагат принудителни административни мерки, не доказва оправомощаване на издателя на акта от директора на Столичната дирекция на вътрешните работи.

Въз основа на това съдът прави извод, че оспорената заповед е издадена от некомпетентен органи и прогласява нищожността

Изводът на съда, с оглед на доказателствата по делото, е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Доводи, в подкрепа на който и да е от твърдяните пороци не сочи. Сочи единствено, че по делото не е представена Заповед №Із-1741 от 28.08.2012 г. на министъра на вътрешните работи, тъй като тя е отменена и погрешно е цитирана в оспорената заповед. Счита, че представените с касационната жалба заповеди доказват компетентността на органа.

Преди всичко следва изрично да се посочи, че касационното обжалване е средство за защита срещу порочно съдебно решение поради грешки на съда, а не е средство за поправяне на грешки на страните по делото. Член 220 АПК изрично забранява установяването в касационната инстанция на нови факти и обстоятелства. Писмените доказателства, допустими по смисъла на чл. 119, ал. 1 АПК, са само, за да докажат твърдяното порочно действие на съда.

В случая, спорът по делото се свежда до компетентността на органа, издал оспорения акт.

Заповед № 4883 е издадена на основание чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП, т. е. с нея е приложена принудителна административна мярка. Съгласно чл. 172, ал. 1 ЗДвП заповедта за прилагане на принудителната мярка се издава от ръководителя на службата за контрол по смисъла на чл. 165, ал. 1 ЗДвП или от оправомощено от него длъжностно лице. Съгласно чл. 165, ал. 1 ЗДвП министърът на вътрешните работи е органът, който определя кои са службите, които ще осъществяват функциите на служба по контрол на движението по пътищата.

Така съществуващата нормативна уредба изисква органът да докаже: 1) че службата, в която се намира длъжността на орган, който е издал заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП, е служба за контрол; 2) че издалият заповедта е ръководител на такава служба или че е оправомощен от ръководителя на такава служба.

Първият релевантен факт се доказва със заповед на министъра на вътрешните работи по чл. 165, ал. 1 ЗДвП. Вторият релевантен факт, когато заповедта е издадена от ръководителя на службата се доказва с посоченото в заповедта наименование на органа и неговият подпис, с оглед на изискването на чл. 59, ал. 1, т. 1 и 8 АПК, а когато заповедта е издадена от друго лице се доказва със заповед на ръководителя на службата за контрол, с която той оправомощава длъжностно лице от службата да издава заповеди по чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП.

Какво е доказал по делото касаторът?

В оспорената заповед органът е посочил като основание за компетентността си чл. 172, ал. 1 ЗДвП и Заповед №Із-1741 от 28.08.2012 г. на министъра на вътрешните работи. Заповед №Із-1741 не е представена по делото, въпреки даденото на касатора указание. С касационната жалба касаторът представя копие от Заповед №Із-1741. С нея министърът на вътрешните работи, на основание чл. 165, ал. 1 ЗДвП, определя службите от Министерството на вътрешните работи, които осъществяват функциите на служби за контрол на движението по пътищата. Видно от представената в хода на съдебното първоинстанционно производство Заповед № 8121 з-48 от 16.01.2015 г. Заповед №Із-1741 е отменена. Със Заповед № 8121 з-48 министърът на вътрешните работи, на основание чл. 165, ал. 1 ЗДвП, определя службите за контрол на движението по пътищата. В т. 1. 3. като служба за контрол е определена Столичната дирекция на вътрешните работи.

С оглед на така събраните в хода на първоинстанционното съдебно производство доказателства е безспорно, че Столичната дирекция на вътрешните работи – структурата, в която е длъжността, заемана от органа, издал оспорената заповед, е служба за контрол. Следователно, първият елемент на фактическия състав на компетентността на органа, издал оспорената заповед, е надлежно доказан в рамките на първоинстанционното съдебно производство.

Факта, че в оспорената заповед органът е посочил отменена заповед на министъра на вътрешните работи за определяне на службите за контрол сам по себе си не прави оспорената заповед нищожна, защото релевантно е действителното определяне на службата за контрол със заповед на министъра, което безспорно е надлежно извършено, а то поделото е надлежно доказано.

Не е доказан обаче вторият кумулативен елемент – оправомощаване на длъжностното лице, издало оспорената заповед от ръководителя на службата за контрол, т. е. от директора на Столичната дирекция на вътрешните работи. На 09.03.2016 г. съдът изрично е дал указание на касатора да представи заповед за оправомощаването на лицето, издало оспорената заповед, от директора на Столичната дирекция на вътрешните работи. Съобщението надлежно е получено от органа на 14.03.2016 г. Нещо повече. На 05.04.2016 г. съдът предоставя нова възможност на органа да представи релевантното доказателство като му дава нов срок. Новото съобщение е получено надлежно от органа на 12.04.2016 г.

Въпреки така дадените двукратно конкретни указания органът не е представил в рамките на първоинстанционното съдебно производство заповед за оправомощаване на лицето, издало оспорената заповед, от директора на Столичната дирекция на вътрешните работи.

Следва да се посочи, че Заповед № 8121 з-48 не оправомощава служителите в Столичната дирекция на вътрешните работи да издават заповеди по смисъла на чл. 172, ал. 1 ЗДвП. Министърът на вътрешните работи няма правомощието да оправомощава служители на определените от него служби за контрол на движението да издават актовете по чл. 171 ЗДвП, защото самият министър не е компетентен да издаде такива актове. Оправомощаване, т. е. предоставяне на правомощия, може да направи само този орган, който ги притежава. Съгласно чл. 172, ал. 2 ЗДвП не министърът на вътрешните работи, а ръководителят на службата за контрол на движението е определен от закона за компетентен орган да издава заповеди по чл. 172, ал. 1 ЗДвП. С оглед на това посоченото в т. 1. 3. на Заповед № 8121 з-48, че "Ръководителите на службите за контрол по ЗДвП, определени в т. І или оправомощени от тях длъжностни лица могат да прилагат с мотивирана заповед принудителните административни мерки (ПАМ) по чл. 171, т. 1, 2, 4, 5 б. "а" и "б" от ЗДвП съобразно тяхната компетентност" е само едно преразказване на чл. 172, ал. 1 ЗДвП и по никакъв начин не осъществява исканото от закона оправомощаване на съответните длъжностни лица от ръководителите на службите за контрол.

Едва с касационната жалба касаторът представя Заповед № 4332 з-95 от неустановена дата на 2015 г., в изключително трудно четимо копие, с която директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи упълномощава (по израза на заповедта, а не оправомощава) определени служители на дирекцията да издават заповеди по чл. 172, ал. 1 ЗДвП. Между оправомощените лица са: "държавните служители – полицейски органи в сектор "Контрол на пътното движение" към сектор "Пътна полиция" при СДВР, назначени на длъжност не по-ниска от изпълнителска; държавните служители – полицейски органи в сектор "Контрол, регулиране и охрана на мероприятия" към отдел "Пътна полиция" при СДВР, назначени на длъжност не по-ниска от изпълнителската. "

При така установените по делото факти представената от касатора заповед за оправомощаване на служители на Столичната дирекция на вътрешните работи не доказва допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Напротив. Съдът стриктно, и то двукратно, е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК като изрично е указал на касатора за кое обстоятелство от значение за делото не сочи доказателства и дори е указал точно вида на доказателството – заповед за оправомощаване, издадена от директора на Столичната дирекция на вътрешните работи.

Следователно, в хода на съдебното производство съдът не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, поради което на това основание съдебното решение не може да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг съд. Вярно е, че делото е останало непопълнено с релевантни за предмета на спора доказателства, но това е станало само и единствено поради процесуалното поведение на касатора. Той не е изпълнил двукратно даденото му указание от съда за представяне на релевантното доказателство.

С оглед на забраната на чл. 220 АПК касационният съд не може да пререшава делото въз основа на нови, установени в касационното производство факти и обстоятелства.

Наред с това следва да се посочи, че дори и с касационната жалба касаторът не е изпълнил по необходимия начин задължението си да докаже надлежно оправомощаването на лицето, издало оспорената заповед.

Видно от представената в касационното производство Заповед № 4332 з-95 директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи е оправомощил 11 категории длъжностни лица като 9 от тях са идентифицирани с конкретно определена заемана от тях длъжност, а 2 са идентифицирани чрез описание на длъжността – държавен служител, който е полицейски орган в два сектора на отдел "Пътна полиция" и който заема изпълнителска длъжност.

Съгласно чл. 142, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) служителите в министерството са: 1. държавни служители – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението; 2. държавни служители; 3. лица, работещи по трудово правоотношение. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗМВР държавните служители – полицейски органи, изпълняват служебни задължения по една от следните видове длъжности: висши ръководни, ръководни, изпълнителски, младши изпълнителски. Съгласно чл. 143, ал. 2 ЗМВР министърът на вътрешните работи със заповед утвърждава класификатор на длъжностите, заемани от държавни служители – полицейски органи, като заповедта се обнародва в Държавен вестник.

Със Заповед № 8121 з-212 от 24.02.2015 г., обнародвана в Държавен вестник, бр. 21 от 20.03.2015 г., действаща към датата на издаване на оспорената заповед и в редакция към датата на издаване на оспорената заповед, министърът е утвърдил длъжностите за държавните служители – полицейски органи в Министерството на вътрешните работи. В Приложение 1, т. VІІІ, Столичната дирекция на вътрешните работи, на заповедта длъжностите от т. 7 до т. 17 са със специфично наименование "инспектор" и вид – изпълнителска. И. оспорената заповед е на длъжност инспектор, която с оглед на посоченото в заповедта е изпълнителска. Следователно, оспорената заповед е издадена от лице, което заема длъжност на държавен служител – полицейски орган, която длъжност по вид е изпълнителска, което значи, че съответства на посочената в Заповед № 4332 з-48 вид длъжност.

Но по делото няма никакви доказателства, в коя структура това длъжностно лице изпълнява функциите си. В Заповед № 4332 з-48 са посочени два сектора на отдел "Пътна полиция" – сектор "Контрол на пътното движение" и сектор "Контрол, регулиране и охрана на мероприятия". Дали издалият оспорената заповед е служител в един от тези два сектора по делото няма каквито и да било доказателства, въз основа на които може да се установи релевантният факт. В заповедта е посочено, че длъжността на издателя е в "1 група, 1 сектор при отдел "Пътна полиция". Коя е първа група, и кой е първи сектор няма никакви доказателства.

От единствената публично достъпната информация – телефонният указател на отдел "Пътна полиция", достъпен на адрес https: //www. mvr. bg/sdvr/%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%B5%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8 F%D1%82%D0%B0/%D0%B7%D0%B0-%D0%BE%D1%82%D0%B4%D0%B5%D0%BB-%D0%BF%D1%8 A%D1%82%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B8%D1%8 F-%D1%81%D0%B4%D0%B2%D1%80/tel_ukazatel, е видно, че сектор [номер] е "Организация и контрол на пътното движение", а сектор [номер] – "Контрол, регулиране и осигуряване на мероприятия". Следователно, би могло и издалият заповедта да е в един от двата сектора визирани в заповедта на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи.

Но, първо, касационната инстанция не може изобщо да събира доказателства, още повече сама, и да преценява законосъобразността на обжалвано съдебно решение въз основа на нови факти и обстоятелства. Второ. Телефонният указател на една структура, та било то и на структура на Министерството на вътрешните работи, достъпен в интернет, не може да бъде източник на официална информация за мястото, на което длъжността на издателя на административен акт се намира в структурата на съответната служба за контрол. Този факт се доказва с надлежни писмени доказателства – длъжностна характеристика на длъжността, която надлежно установява мястото на длъжността в структурата на организацията (Наредба за длъжностните характеристики на държавните служители). И трето. Информацията от телефонния указател е информация към датата на постановяване на настоящото решение, а не към датата на издаване на оспорената заповед, към която дата, с оглед на чл. 142, ал. 1 АПК съдът е длъжен да извърши проверката за законосъобразност на оспорената заповед.

Видно от изложеното, единствено и само поради поведението на касатора делото е останало непопълнено с релевантни за доказване на компетентността на органа факти и обстоятелства. Нещо повече. Този основен факт остава недоказан в необходимия обем и в рамките на касационното производство.

Това прави извода на съда за нищожност на оспорената заповед правилен – постановен при спазване на съдопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон – чл. 172, ал. 1 ЗДвП, и обосновано – съдът е направил правилни и обосновани фактически изводи въз основа на доказателствата по делото.

Без правно значение за изхода от делото, само за пълнота на изложението следва да се посочи, че оспорената заповед е издадена и преди да е влязло в сила наказателното постановление, с което на г-н П. е наложено административно наказание "глоба".

С оглед на горното съдът следва да остави в сила обжалваното решение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд