Решение № 1298 от 28.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6257/2019 г.

Решение № 1298 от 28.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6257/2019 г., III о., докладчик председателят Панайот Генков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадена касационна жалба от Главна дирекция изпълнение на наказанията – гр. София (ГДИН), чрез процесуалния си представител юрк. Н. Д. против решение № 1625/11.03.2019 г. по адм. дело № 5891/2015 г. на Административен съд – София град в частта, в която е осъден ГДИН да заплати на К. С., обезщетение в размер на 5550 лв. ведно с лихвите от датата на завеждане на исковата молба за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие на противоправно бездействие на служители на ГДИН от Затвора [населено място] и изразяващо се в продължителното му изолиране в условията на специален режим в Затвора [населено място] в периода от 17.05.2012 г. – 15.06.2015 г. и незамяната му със "строг режим". Релевира доводи за неправилност на решението в обжалваните му части като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, а в останалата част, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер за сумата от 100 000 лв., да бъде потвърдено като правилно. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател не се представлява. В представено по делото становище от процесуалния си представител юрк. Н. Д. не възразява да се даде ход на делото и по същество поддържа доводите изложени в жалбата. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба – К. С., понастоящем в Затвора [населено място], чрез процесуалния си представител в представен по делото отговор на жалбата, счита същата за неоснователна и моли решението в обжалваната му част като правилно да бъде потвърдено. Редовно призован за съдебно заседание се явява лично и с адв. С. И. с пълномощно по делото, която по същество поддържа доводите, изложени в отговора на касационната жалба, не сочи нови доказателства и няма доказателствени искания. Моли за присъждане на направените по делото разноски. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Настоящата инстанция на Върховен административен съд, състав на трето отделение като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно, поради което е процесуално допустима. По същество е неоснователна при следните съображения: Административен съд – София-град е сезиран с иск с правно основание чл. 203 и сл. АПК във връзка с чл. 284 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията /ЗИНЗС/, предявен от К. С. с адрес Затвора [населено място], против ГДИН – София, за заплащане на сумата от 100 000 лв., ведно със законната лихва, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни бездействия на администрацията на Затвора [населено място], представляващи нарушение на чл. 3 от ЕКЗПЧОС и изразяващи се в отказ на администрацията на Затвора [населено място] да му замени режима от "Специален" на "Строг", което само по себе си представлявало и нарушение на чл. 17 от ЕКЗПЧОС за периода от месец май 2010 г. до датата на завеждане на исковата молба – 15.06.2015 г. С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба, и становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към предмета на спора. От съда по делото са допуснати съдебно-психиатрична експертиза и съдебно–психологична експертиза. В хода на съдебното дирене са разпитани и свидетелите М. П., Ю. М. и Л. М. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, обсъдил я е, както и доводите и възраженията на страните и въз основа на това е направил своите правни изводи. След подробен анализ на приложимите разпоредби и приложените по делото доказателства съдът е направил извод за частична основателност на претенцията на ищеца в периода от 17.05.2012 – 15.06.2015 г. Счел е, че с оглед на кумулативното въздействие на негативните фактори, продължителността на периода от 37 месеца, и съобразяване с пилотното Решение "Нешков и други срещу България", а също и с нормата на чл. 52 от ЗЗД, е приел за справедлив размер на обезщетението за сумата от 5550 лв. Изложил е мотиви, че в останалата част до пълния претендиран размер за сумата от 100 000 лв. за периода от 15.06.2010 г. до 03.12.2010 г., както и за периода от 03.12.2010 до 17.05.2012 г. предявения иск е неоснователен и недоказан от К. С. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правните изводи на съда са в съответствие с приложимия материален закон и изцяло се споделят от настоящата инстанция и не се нуждаят от допълване. Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти и обстоятелства. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба. Мотивираният извод за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното. Предявеният иск е с правно основание чл. 284 и сл. от ЗИНЗС, по силата на които Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 ЗИНСЗ. Съгласно чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС (изм. ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г.) осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал. 2 на текста за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Редът за изпълнение на наказанието доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна е регламентиран в глава петнадесета от ЗИНЗС. Правилно съдът е приел, че в случая това е относимата редакция в сила до 07.02.2017 г. Съгласно чл. 197, ал. 2, доколкото в тази глава не е предвидено друго, при изпълнението на този вид наказание се прилагат общите разпоредби. В следващата норма законодателят е предвидил, че на осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна първоначалният специален режим може да бъде изменен в по-лек, ако имат добро поведение и са изтърпели не по-малко от 5 години от наложеното наказание (чл. 198, ал. 1 ЗИНЗС). Този регламент е допълнен с изречение 2 на чл. 218 от ППЗИНЗС, което гласи, че при изчисляването на този срок предварителното задържане под стража не се зачита. В ал. 2 на чл. 198 от ЗИНЗС (в редакцията в сила до 2017 г.) осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна могат да бъдат настанявани в общи помещения с останалите лишени от свобода с условие за съвместно участие в трудови, възпитателни, образователни, спортни и други дейности с решение на комисията по изпълнение на наказанията, ако са поставени на строг режим и въз основа на оценка на тяхната личност. В разпоредбата на чл. 49, ал. 5 от ППЗИНЗС изрично е посочено, че режимът може да бъде заменен с по-лек, след като е бил заменен с по-тежък, след изтичане на 6 календарни месеца от поставянето на затворника на по-тежък режим. В такъв случай режимът не може да бъде заменен с по-лек от първоначално определения, преди да е изтекъл срокът по чл. 66, ал. 1 от ЗИНЗС (отм.);. По силата на посочените разпоредби и общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 ЕКПЧОС, администрацията на затворите и местата за изпълнение на мерките за неотклонение "задържане под стража" е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване. Европейската конвенция е ратифицирана от Република България, поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закона по смисъла на чл. 256 и чл. 257 АПК. Безспорно по делото е установено, че на основание чл. 74, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, вр. с чл. 67, ал. 1 от ЗИНЗС (отм.); режимът на К. С. е заменен от "строг" на "специален" на 17.05.2012 г. с решение на Комисията по реда на чл. 73 от ЗИНЗС (отм.);. Обосновано съдът е приел в мотивите на оспореното решение, че независимо от 8 броя решения на комисията в този период нейните актове не са подлежали на съдебен контрол, като съгласно Тълкувателно постановление № 22 от 19.05.2015 г. по тълк. Дело № 2/2014 г. на ОСГК на Върховния касационен съд и на ОСС на Върховния административен съд тези актове са свързани "пряко с дейността по изпълнение на наказанията, законово възложена за осъществяване на изпълнителната власт" и "всички актове, действия и бездействия по нейното осъществяване са административни и вредите от тях се обезщетяват по реда на чл. 1 от ЗОДОВ". В тази връзка настоящата касационна инстанция напълно споделя приетото от административния съд, че Европейският съд по правата на човека в делото Нешков и други срещу България в пар. 180 – 191 признава за нарушен чл. 14 от ЕКЗПЧОС, тъй като лишените от свобода не разполагат със средство за защита срещу актовете на Комисията по чл. 73 от ЗИНЗС (отм.);. Искът по чл. 284 ЗИНЗС е принципно ефективно правно средство за защита срещу лоши условия на задържане и стимул към администрацията да взема по-ефективни и бързи мерки с цел достигане на европейските стандарти, от една страна. От друга, длъжностните лица от следствените арести/затворите извършват правно регламентирана дейност, уредена в ЗИНЗС, като при осъществяването й са длъжни да спазват изискванията на този закон. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС осъдените, както и задържаните под стража лица, не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, вкл. да бъдат поставяни в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, унизително отношение, което уронва човешкото им достойнство, принуждава ги да вършат или да приемат действия против волята си, пораждащи чувство на страх, незащитеност или малоценност. Този текст отразява принципно положение, свързано с принципа на законност и правов ред в Република България, и като всеки принцип е установен с норма, която има материално-правен характер и нарушението й дава отражение в личната или имуществената сфера на гражданите. На следващо място, след като в посочения исков период е безспорно доказано, че К. С. е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, които априори се квалифицират като унижаване на човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 ЕКПЧОС, то исковата претенция правилно е квалифицирана като доказана по основание. Продължителната изолация на ответника по касация макар и прекъсвана с работа, в случая от общо 8 работни дни за периода от м. 12. 2012 г. до 15.06.2015 г. не може да обоснове спазване на изискването на чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Отговорността на държавата следва да бъде ангажирана, поради незаконосъобразното бездействие на длъжностните лица на затворническата администрация за неспазване на изискванията на чл. 3 ЗИНЗС, което бездействие е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 ЕКПЧОС. Неоснователно е твърдението на касационния жалбоподател ГДИН във връзка с размера на обезщетението. Съдът правилно е съобразил обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, времетраенето на задържането, липсата на конкретно увреждане на здравето (физическо или психическо), въз основа на което, изводът му за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното и правилно прилагане на закона. Обосновано съдът е приел, че искът за претърпени неимуществени вреди следва да бъде уважен в размер на 5550 лв., като в останалата част до размера на претендираното обезщетение от 100 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. По изложените съображения правилно решаващият съд е приел, че са установени елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно – доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила пряка вреда от него. Процесното решение, с което на основание чл. 284 и сл. от ЗИНЗС във вр. с § 49 ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС, е уважена частично искова молба на К. С. за претърпени неимуществени вреди в размер на 5550 лв., е материално законосъобразно и обосновано. Искането на процесуалния представител на ГДИН за присъждане на разноски по делото, изразяващи се заплатено адвокатско възнаграждение, е неоснователно. В производството по ЗОДОВ ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК и чл. 143 от АПК. При този изход от процеса на ответника по касацията, предвид представения по делото (л. 24) Договор за правна защита и съдействие от 12.12.2019 г. следва да се присъдят направените разноски в размер на 27. 75 лв. съобразно уважената част от иска, като бъде осъдена ГДИН да ги заплати. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение,