Решение № 441 от 12.03.2014 г. на ВКС по н. д. № 1487/2013 г.

Решение № 441 от 12.03.2014 г. на ВКС по н. д. № 1487/2013 г., II н. о., НК, докладчик съдията Биляна Чочева Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Л. Г. Д. против въззивно решение № 186/3.06.2013 г. на Софийски апелативен съд, НК, 8-ми състав, постановено по ВНОХД № 157/2013 г., с което е била потвърдена присъда от 3.04.2012 г. на Окръжен съд - Монтана по НОХД № 122/2011 г. С първоинстанционната присъда подсъдимият Л. Г. Д. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 252, ал. 1, пр. 1 от НК за това, че от началото на 2009 г. до 24.09.2010 г., в гр. В., без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение (предоставил кредити срещу лихва на 5 различни лица, подробно посочени), поради което във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е било наложено наказание 2 години лишаване от свобода, чието изтърпяване е било отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 4 години. В касационна жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи за наличие на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Твърди се, че фактическата обстановка по делото била установена въз основа на едностранчива и неправилна оценка на доказателствените източници, част от които не били относими към инкриминираното на подсъдимия поведение (банкови карти и ведомост-тетрадка, които касаели лица, различни от кредитополучателите по делото). Освен това били игнорирани дадените от него обяснения, че всъщност той е давал стоки на вересия, като само гарантирал плащането им с банкови карти на получателите и имало заем (даден на св. Я. К.), който не бил погасен изцяло. Това довело и до неправилно възприемане на дейността му като извършвана по занятие и осъждането му по предявеното обвинение. Сочи се още, че въззивният съд не бил обсъдил приложението на чл. 9, ал. 2 от НК, чиито предпоставки били налице. Налице е и оплакване за несправедливост на наказанието, което с оглед размера му не съответства на извършеното от подсъдимия деяние и данните за ниската му обществена опасност. Претендира се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли за отмяна на осъждането. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Изцяло неоснователни са оплакванията за неправилна оценка на доказателствата и игнориране на оправдателни такива, изводими от обясненията на подсъдимия и показанията на св. Я. К. В съгласие с правомощията си като въззивна инстанция апелативният съд внимателно е обсъдил доказателствената съвкупност, като подробно и ясно е посочил поради какви съображения споделя възприетите от първата инстанция фактически положения, респ. отхвърля направените при въззивното разглеждане възражения на защитата. Тезата на подсъдимия, че той всъщност е давал стоки на вересия на бедните си съграждани, като само обезпечавал връщането на парите чрез банковите карти, по които са били превеждани техните социални помощи, е била проверена и отчетена за недостоверна. За да приеме, че предоставянето на заемите на св. К., В., Й., Н. и М., е ставало срещу връщането им с лихва с конкретно посочен размер, а и в натура (за св. К.), въззивният съд е посочил ясно и точно от кои доказателствени средства е направил този извод - показанията на тези свидетели от ДП, които е приел за достоверни след надлежен анализ и съпоставка с дадените пред решаващия съд, които са били значително смекчени, както и кореспонденцията им с установените в негово държане два броя карти на заемополучателите. Останалите банкови карти, както и ведомост за предоставяни суми на други лица само са използвани за косвено потвърждение, че дейността, с която се е занимавал подсъдимия е била по занятие, а не представлява инцидентна проява на заемни правоотношения. По всички тези въпроси мотивите (л. 5 - 9) са подробни и изчерпателни, поради което и ВКС не отчита в тази насока никакви процесуални нарушения, годни да поставят под съмнение изводите за доказаност на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК, за което подсъдимият правилно е бил признат за виновен и осъден. Законосъобразно е отказано и прилагането на чл. 9, ал. 2 от НК, претендирано единствено поради незначителния размер от 150 лв. на получените доходи от лихва, като те са съобразени и с решението на ВКС, с което е бил отменен предходния въззивен акт на апелативния съд. Неоснователно е и оплакването във връзка със справедливостта на наказанието, отмерено на 2 години лишаване от свобода. Същото е било определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК под минимума от 3 години лишаване от свобода, предвиден в нормата на чл. 252, ал. 1 от НК, като правилно е отчетена индивидуалната тежест на конкретно извършеното от подсъдимия деяние, очертано от негова специфика, която добре е съпоставена с обема и значението на констатираните по делото смекчаващи обстоятелства. Изтърпяването на същото е било отложено съгласно чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 4 години, който е достатъчен за поправянето на дееца. В касационната жалба не се изтъкват, а и липсват други обстоятелства със смекчаващо значение, които да не са били съобразени от апелативния съд и да налагат намаляване на наказанието. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,