Решение № 10778 от 15.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13411/2014 г.

Решение № 10778 от 15.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13411/2014 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 1, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационните жалби на Димитър Петров Стоянов и Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН, Дирекцията), с които се обжалват различни части на решение № 889/23.05.2014 г. по адм. дело № 477/2013 г. по описа на Административен съд - Бургас. С касационната жалба на Димитър Стоянов се обжалва решението, в частта му, с която са отхвърлени претенциите му за заплащане на обезщетение по пункт втори и пункт шести от исковата молба в размер общо на 14 950 лв. (1800 лв. + 13 150 лв.), затова, че вследствие на нарушение на чл. 178, ал. 1 от ЗИНЗС от страна на служители на ГДИН е "надлежал" определеното му наказание лишаване от свобода с девет дни поради неотчитане на осемнадесет отработени от него дни и така е претърпял неимуществени вреди, както и за това, че от средата на м. ноември 2012 г. до средата на м. декември 2012 г. е претърпял неимуществени вреди поради незаконосъобразното бездействие на служители на ответника, изразяващо се в неосигуряване на здравно обслужване в този период. Според оплакванията в касационната жалба, съдът противно на събраните по делото доказателства е приел за недоказана исковата претенция по отношение неосигуряването на задължителната съгласно чл. 79, ал. 3 от ЗИНЗС непрекъсната седмична почивка от 24 часа и свързаното с това незачитане на работните дни, довело да "надлежаване" на присъдата с 9 дни. Като необосновани се обжалват и доводите на съда относно неоснователността на претенцията, касаеща причинените вреди от неадекватното медицинско обслужване. С касационната жалба на ГДИН се обжалва като неправилно решението, в частта му, в която Дирекцията е осъдена да заплати на Димитър Петров Стоянов обезщетение в размер общо на 5660 лв. за претърпени неимуществени вреди - преживяно унизително и недостойно отношение, вследствие противоправно бездействие на служители на ГДИН, изразяващо се в неосигуряване на непрекъсната 24-часова почивка в рамките на една работна седмица за периода 19 и 26 септември 2012 г., на 3-ти, 10-ти, 17-ти, 24-ти и 31-ви октомври 2012 г., на 7-ми, 14-ти, 21-ви и 28-ми ноември 2012 г. и на 5-ти, 12-ти, 19-ти и 26-ти декември 2012 г., както и на 2-ри, 9-ти и 16-ти януари 2013 г., в противоречие с изискванията на чл. 79, ал. 4 от ЗИНЗС, неосигуряване на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода от 20.30 ч. до 6.10 ч. всеки ден в периода от 14.05.2012 г. до 1.02.2013 г. и неосигуряване на нормална жилищна свободна площ в периода от 14.05.2012 г. до 1.02.2013 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба на ГДИН се поддържа, че решението на АС - Бургас е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, несъотвествието му с материалния закон и необоснованост на правните изводи. Според касатора, противно на събраните по делото доказателства, съдът е приел за установено реално настъпване на твърдяните от ищеца вреди. Направено е и възражение, че към процесния период не е налице норма, която да задължава администрацията на затворите да осигури минимална жилищна площ от 4 кв. м. за изтърпяващите наказание лишаване от свобода, както и че съдът е следвало да отчете, че санитарен възел е осигурен на ищецът, както и че не съществува нормативно изискване такъв да се осигурява във всяка килия. По отношение осигуряването на седмична почивка са посочва, че такава видно от приложения по делото седмичен график е осигурявана. В заключение, касаторът посочва, че имуществената му отговорността следва да бъде изключена, тъй като от една страна ищецът не е поставен умишлено в условия, засягащи достойнството му, а от друга - условията са предпоставени към момента на откриване на затвора. Представителят на Върховната административна прокуратура, в хода на делото по същество дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба на Димитър Стоянов и частична основателност на обжалването от страна на ГДИН по отношение нарушението на чл. 79, ал. 4 от ЗИНЗС и завишения размер на обезщетението за причинените вреди от неосигуряване на нощен достъп до течаща вода и санитарен възел. Касационните жалби са предявени от надлежни страни, за които обжалваното решение в атакуваните от тях части е неблагоприятно и в срок, поради което са допустими. Производството пред АС - Бургас е образувано по предявените обективно съединени искове на Димитър Петров Стоянов против ГДИН за парично обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди, причинени му от незаконосъобразните действия и бездействия от страна на затворническата администрация при Затвора в Бургас, чиято административна дейност се обезпечава от ответника, както следва: Иск в размер на 1800 лв. за причинена преумора и стрес от неосигуряване на седмична непрекъсната 24-часова почивка като "чистач-столовар" на трета група в дните 19 и 26 септември 2012 г., 3-ти, 10-ти, 17-ти, 24-ти и 31-ви октомври 2012 г., 7-ми, 14-ти, 21-ви и 28-ми ноември 2012 г. и 5-ти, 12-ти, 19-ти и 26-ти декември 2012 г., както и 2-ри, 9-ти и 16-ти януари 2013 г.; Иск в размер на 1890 лв. за причинено унижение, причинено му от забавеното му освобождаване с 9 дни, с оглед осемнадесетте описани по-горе дни, през които е работил, вместо да почива; Иск в размер на 15 780 лв. за причинено му унижение и нечовешко отношение за периода 14.05.2012 г. - 1.02.2013 г., в резултат от неосигуряването на достъп до общия санитарен възел за времето от 20,30 часа до 06,00 часа и следващата се от това принуда да се въздържа от задоволяване физиологичните си нужди в килията пред останалите затворници, ползвайки кофи; Иск в размер на 10 520 лв. за причиненото му унизително и нечовешко отношение в периода 14.05.2012 г. - 1.02.2013 г., в резултат от липсата на достъп до течаща вода и препятстване по този начин на санитарно-битовите му нужди за времето от 20,30 часа до 06,00 часа; Иск в размер на 15 780 лв. за причиненото му изтезание и нечовешко отношение и свързаното с това често главоболие, следващи се от настаняването му за периода 14.05.2012 г. до 1.02.2013 г. в помещение с приблизителна площ 28 кв. м. заедно с още 24 лица, респ. при 1,02 кв. м. свободна жилищна площ на човек, в т. ч. и обзавеждането на килията, и свързаните с това недостатъчното проветряване и шум. Иск в размер на 13 150 лв. за причиненото му в периода от средата на м. ноември 2012, до средата на м. декември 2012 влошаване на здравословно му състояние, следващо се от неадекватно медицинско обслужване в затвора при установени постоянна отпадналост, температура и болки в областта на гръдния кош, придружени с кашлица и завишено кръвно налягане. За да постанови своето решение, административният съд е отчел, че съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания на жестоко и нечовешко отношение. Съгласно чл. 3, ал. 2, т. 2 и т. 3 от същия закон за изтезания, жестоко и нечовешко отношение се смятат: умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето; унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Прието е, че разпоредбата на чл. 3 и чл. 43, ал. 2 и ал. 4 от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода, а също така е отчето, че тези разпоредби са действали през процесния период 14.05.2012 г. - 1.02.2013 г., което предполага преценка във всеки конкретен случай при предявен иск за обезщетение на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, доколко тази законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където ищецът изтърпява наказанието си лишаване от свобода. Като относим към спора е приет и чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, според който никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Съдът се е съобразил и с съдебна практика по сходни казуси, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода е отклонение от подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода. При разрешаване на делото, съдът е отчел и практиката на Съда по правата на човека по дела заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се твърдяло за нарушение на чл. 3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от свобода (решение от 10.06.2006 г. по делото Й. срещу България, решение от 2.02.2006 г. на ЕСПЧ по делото Йовчев срещу България, решение от 24.05.2007 г. на ЕСПЧ по делото Н. срещу България, решение от 28.06.2007 г. на ЕСПЧ по делото М. срещу България, решение от 27.11.2008 г. на ЕСПЧ по делото С. К. срещу България). Съобразено е, че в тези съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Конкретно по първата претенция за заплащане на обезщетение в размер на 1 800 лв. за това, че на ищеца не е осигурен почивен ден (конкретно за 18 дни), съдът е приел, че съгласно чл. 79, ал. 4 от ЗИНЗС лишените от свобода имат право на непрекъсната междудневна почивка не по-малко от 12 часа и непрекъсната седмична почивка не по-малко от 38 часа, а при производства с непрекъсната работа и при промяна на смените - не по-малко от 24 часа. Въз основа на показанията на разпитаните в съдебно заседание свидетели, които са обитавали в релевантното по делото време същата килия, съдът е установил, че ищецът е изпълнявал длъжността "чистач-столовар" на тяхната група и че през времето, когато е изпълнявал тази длъжност не е имал реално ползван почивен ден. По отношение на представеният от ответника седмичен график, съдът е приел, че с него се установява, че всеки чистач на съответния етаж е имал един ден седмично почивка, но че този график не носи информация за това дали конкретния лишен от свобода ефективно е ползвал почивката си. Съдът отчитайки, че ответникът не е представил доказателства, от които да се установява реалното ползване на иначе утвърдения почивен ден за ищеца изцяло е кредитирал безпротиворечивите показания на двамата свидетели по отношение липсата на реално ползване на почивния ден. Съдът е счел обаче, че искът е частично основателен що се касае до неговия размер, тъй като с оглед правилото на чл. 52 от ЗЗД е приел, че справедливото обезщетение в случая е в размер на 20 лв. на ден или 360 лв. за целия претендиран период от 18 дни. В останалата част до претендирания размер от 1 800 лв. искът е отхвърлен като неоснователен. Административният съд е приел за неоснователна претенцията за заплащане на обезщетение в размер на 1 890 лв. поради надлежаване на присъдата с 9 дни за това, че затворническата администрация незаконосъобразно не е признала на ищеца 18 дни като работни и така не ги е приспаднала от изтърпяното наказание съобразно разпоредбата на чл. 178, ал. 1 от ЗИНЗС. Съдът е приел, че по делото не са представени и не са изискани никакви доказателства, от които да се установява какъв е размерът на наложеното наказание лишаване от свобода, кои дни от фактически изтърпяното наказание са зачетени за работни и кои за почивни и на тази база да се определи дали ефективно изтърпяното от ищеца наказание е толкова, колкото е наложено с присъдата, като са отчетени отработените дни съобразно регламента на чл. 178, ал. 1 от ЗИНЗС. Преценено е, че въпреки указанията на съда, ищецът не изискал представяне на доказателства от страна на ответника за спорните към претенцията факти, респ. че същата е останала недоказана. Съдът се е произнесъл с общи мотиви относно основателността на претенциите, касаещи липсата на нощен достъп до санитарен възел и течаща вода за времето от 20.30 ч. до 6.10 ч. през периода от 14.05.2012 г. до 1.02.2013 . Съдът е приел, че с оглед на установените факти по делото е доказано, че спрямо ищецът е бил препятстван достъпът му до санитарен възел и течаща вода в продължение на 10 часа всяко денонощие (от 20.30 ч. до 6.10 ч.), както че същия е бил принуден да облекчава при необходимост физиологичните си нужди в кофи, които се намират в същото помещение с площ по данни на ответника в размер на 28,97 кв. м. обитавано средно от около 25 души, в което се осъществяват всякакви битови дейности като спане и хранене. Прието е за установено, че ищецът, заедно с останалите затворници в килията, е бил принуден да извършва физиологичните си нужди пред очите на другите затворници, толкова, доколкото по делото не се твърди и липсват доказателства, че мястото където са се намирали кофите е било преградено по какъвто и да е начин. Съдът е приел, че тези условия са неблагоприятни и че освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за тяхното здраве поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти - в едно помещение несъответно по площ на броя на обитателите, в което същите са длъжни да спят, да се хранят и нощно време да облекчават физиологичните си нужди в кофи без наличието на течаща вода посредством, която да се хигиенизират непосредствено след това. Прието е, че тези условия са в разрез с всякакви нормални етични стандарти и човешко отнасяне. Така мотивиран съдът е заключил, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника, защото органите, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание са длъжни да осигуряват на осъдените лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото им здраве, нито на човешкото им достойнство. Аргумент в тази насока са посочени разпоредбите на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България, според която никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, нечовечно или унижаващо отношение. Поради това е приел, че основно задължение на упражняващия ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода държавен орган е да следи и да предотвратява всяко унижаване на човешкото достойнство на лицата, чиято лична свобода е ограничена с наложеното им наказание. Позовавайки се на чл. 3, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗИНЗС и на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, съдът е приел, че на лишените от свобода по закон се дължи осигуряване на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, както и че в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Що се касае до установяването на вредите, съдът е приел, че по делото не са събрани достатъчно доказателства, които конкретно да установяват какво е било емоционалното и психичното състояние на ищеца по време на престоя му в затвора в Бургас, вследствие на липсата на достъп до санитарен възел, ежедневно в определен времеви период и липсата на течаща вода в същия период. Приел е обаче, че в случая поставянето на ищеца в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС само по себе си представлява третиране способно да породи у него емоционално и морално страдание, стрес и безпокойство, каквито той твърди. Независимо от липсата на конкретни доказателства относно изживените отрицателни емоции, липсата на елементарен битов стандарт, свързан с принудата да се облекчава в кофи в същото помещение, където спи, без преграда, пред очите на всички обитатели на килията и липсата в същия период на течаща вода, съдът е приел, че тези условия са от такова естество, че предизвикват у всяко нормално психически здраво човешко същество твърдяните от ищеца страдания, които обосновават и настъпила неимуществена вреда за него. По отношение на размера на дължимото обезщетение, съдът е приел, че неговия справедлив размер възлиза обща по двата иска на 3500 лева. Претенцията до пълния размер от 26 300 лева съдът е приел за неоснователна, доколкото не е съобразена с характера на деянието и на увреждането, естеството и степента на претърпените морални страдания, както и недългия престой на ищеца в затвора - около 8,5 месеца. Съдът е уважил, частично и искът, касаещ липсата на достатъчна жилищна площ в килията, в която ищецът е изтърпял наказанието си. Позовавайки се на становището на ст. инспектор СДВР в Затвора - Бургас, че размерът на процесната килия е 28,97 кв. м. и че макар и разминаващи се в точния брой, по делото са събрани доказателства, установяващи, че в килията са били настанявани между 28 и 20 души, съдът е приел, че лишените от свобода са разполагали между 1,45 кв. и 1,03 кв. м. Приел е, че така установената площ е в пъти по-малка от минимално допустимата в размер на 4 кв. м. Този факт е приет за достатъчен за да се направи извод, че ответника, чрез неговите служители не е изпълнил своите задължения и не е осигурил на затворниците и в частност на ищеца минимална свободна жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимо на едно лице свободно пространство, което да обитава, извършвайки своите елементарни необходими за самото му съществуване нужди като спане, преобличане и хранене. В случая не се касае за необходимост от жилищна площ надминаваща изискванията за ограничаване, които самото наказание поставя, а се касае за изисквания, които биологичното съществуване на човек предполага. Съдът е приел, че така установените условия, макар да не е проведено специално нарочно доказване на емоционалните възприятия, които липсата на тази жилищна площ е произвела у ищеца, водят до извода, че у всяко психично здраво човешко същество такава минимална площ, която не му позволява спокойно биологично съществуване би произвела негативните, емоционални преживявания, които ищеца твърди, че е преживял. Съдът приемайки, че размерът на претенцията е прекомерен и справедливия такъв следва да се определи в размер на 1800 лв. по същите съображения, изложени по исковете, касаещи липсата на санитарен възел и течаща вода, е отхвърлил искът до пълният му размер от 15 780 лв., като неоснователен. Като недоказана е приета претенцията, касаеща медицинското обслужване, която е предявена в размер на 13 150 лв. По отношение на тази претенция съдът е установил, че в периода когато твърди, че е посещавал медицинския център - м. ноември, м. декември 2012 г. с оплаквания относими към простудни заболявания (настинка, грип) ищецът не е бил регистриран да е посещавал този медицински център според справката издадена от медицински фелдшер към затвора. Същевременно е установено, че ищецът е посещавал медицинския център само на 14.01.2013 г. с описани в справката на л. 51 оплаквания, които са вследствие на сбиване и понесен от ищеца удар в областта на главата и торакса. Твърдения в такава насока в исковата молба липсвали. Изложените там възражения касаели твърдения за влошено здравословно състояние от средата на м. ноември до средата на м. декември 2012 г. свързано с отпадналост, температура, кашлица и болки в гръдния кош. Единият свидетел е посочил, че в този времеви порядък е придружил ищеца до медицинския център, където лекарят го свестил с вода и медикаменти, които свидетеля не можел да потвърди от какъв вид са, а другия свидетел заявявал, че в този период ищецът не се е чувствал добре и е кашлял. Съдът е приел, че от така събраните доказателства не може да се установи по категоричен начин, че в посочения в исковата молба период ищецът е имал здравословни проблеми с твърдяните симптоми, а отделно от това по делото не е установено дали е получил помощ, доколко е релевантна помощта спрямо оплакванията и какви съответно емоционални (неимуществени) вреди под формата на преживени страдания е възпроизвело всичко това у ищеца. Така мотивиран съдът е отхвърлил претенцията като неоснователна. При така изложеното Върховният административен съд намира, че решението е правилно, в частта с която са отхвърлени претенциите за заплащане на обезщетение по пункт втори и пункт шести от исковата молба в размер общо на 14 950 лв. (1800 лв. +13 150 лв.), затова, че вследствие на нарушение на чл. 178, ал. 1 от ЗИНЗС от страна на служители на ГДИН е "надлежал" определеното му наказание лишаване от свобода с девет дни поради неотчитане на осемнадесет отработени от него дни и така е претърпял неимуществени вреди, както и за това, че от средата на м. ноември 2012 г. до средата на м. декември 2012 г. е претърпял неимуществени вреди поради незаконосъобразното бездействие на служители на ответника, изразяващо се в неосигуряване на здравно обслужване в този период. Решението в тази си част е постановено при подробно изследване на събраните по делото доказателства, в съответствие с материалния закон и въз основа на обосновани правни изводи, съответстващи на логическите и опитни правила. Настоящата инстанция напълно споделя извода, че по делото не са представени доказателства, респ. не е установено какъв е размерът на наложеното наказание, колко и кои работни дни са зачетени като изтърпяно наказание съобразно чл. 178, ал. 1 ЗИНЗС. При това положение съдът правилно е приел, че искът, касаещ "надлежаването" е неоснователен поради недоказаност на твърдените от ищеца факти. С оглед наличните по делото доказателства - медицински документи и свидетелски показания, се опровергава възражението на касатора, че съдът неправилно е отхвърлил претенцията му, касаеща неосигуряването на адекватно медицинско обслужване. Следва да се посочи, че преповтарянето в касационната жалба на твърденията поддържани в исковата молба, но като касационни възражения, без тези възражения да са придружени с пълноценно аргументиране на допуснати пропуски от страна на съда при решаването на делото, не е основание да се приеме, че възраженията са основателни, респ. че ищецът се е справил с доказателствената тежест в процеса. Решението в останалата му обжалвана част е неправилно, в частта на общо определения размер на дължимото обезщетение от 5660 лева. Настоящата инстанция намира, че този размер за прекомерно завишен и несъответстващ на установения по делото интензитет и проявление на вредите спрямо ищеца. Безспорно лишаването от междуседмична почивка е предпоставка за натрупване на физическа умора у ищеца и същата следва да бъде овъзмездена, но настоящата инстанция намира за несправедлив определения от съда размер от 360 лева за допълнително отработените 18 дни. Този размер е несправедлив, тъй като не е отчетено поведението на ищецът, с което допринася за увреждането и липсата на данни по делото, умората да е от естество, засягащо извън обичайните предели емоционалната и физическа кондиция на работещия. Според настоящата инстанция, установеното по делото мълчаливо съгласие от страна на затворническата администрация с допълнително престирания труд от страна на ищеца през процесните 18 дни, както и непредизвикана чрез властнически акт трудова активност у ищеца в същите тези дни, са обстоятелства налагащи намаляването на дължимото обезщетение. Видно от данните по делото, ищецът съгласно приложения график е имал определен почивен ден, същия очевидно от самата му искова молба престира труд в затвора с цел намаляване престоя си там, както и че липсват данни да му е било налагано да работи в почивния си ден. Следователно доколкото е налице установена единствено обичайна умора от изпълнение на трудови задължения, като се отчете че тази умора е следствие и от поведението на ищеца, както и че по времето на престоя си в затвора ищецът обективно няма задължения за преки грижи към семейство, деца или изпълнението на някаква обществени задължения, то касационната инстанция намира, че на основание чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ и чл. 52 от ЗЗД справедливия размер по този пункт на исковата молба е в размер на 100 лева. Що се касае до определеното обезщетение относно жилищните и санитарно-битовите условия в процесната килия, отново е налице прекомерност. С оглед установените пред първата инстанция факти и обосноваността на правните изводи на съда, вътрешното убеждение на настоящата инстанция е, че общо определената сума от 5300 лева за период от 8 месеца и половина е несъответстващ на понятието за справедливост, респ. така определения размер от първата инстанция е необоснован. Факт е, че в килията са настанявани повече лица от допустимото, също така е безспорно, че ограничаването на личното пространство е обективно следствие от броя на хората в даденото помещение и че това ограничаване рефлектира върху вътрешния мир на всеки човек. Конкретно за случая тези ограничения са довели до "много често главоболие във връзка с недостатъчното проветрение и шумът, които е неизбежен в съжителство с толкова много хора". По делото е установено, че ищецът работи целодневно и без почивен ден, също така не е спорно, че ищецът не е бил лишен от правото му на ежедневни разходки, свободни занимания и участие в образователни и културни дейности в затвора. Следователно, ако съдът бе отчел тези данни, би стигнал до извод, че макар и настанен в несъответстваща по площ килия, то относимите към делото шум и непроветреност са условия, които могат да имат ограничено времево проявление в рамките на денонощието, което обаче и настъпило няма за резултат постоянен дискомфорт у ищеца. Изпитваното главоболие от ищеца е "много често", а не постоянно, ежедневно, нито същото води до разстройство на съня, поведението или общия здравен статус на ищеца. При така изложеното, касационната инстанция намира, че справедливия размер на дължимото обезщетение следва да бъде определено на 500 лева. Съдът като не е отчел в достатъчна степен продължителността на престоя на ищеца в затвора, както и като не е отчел, че изпитваното безсъние от ищеца, следствие на въздържането му от "ходенето по малка и голяма нужда" за времето от 20.30 до 06.10 часа, водещо до болки в областта на стомаха, не е заплашвало здравето му, нито е довело да някакво поведенческо разстройство като следствие от безсънието, както и доколкото няма данни, ищецът да има установена дисфункция при регулирането и задържането на физиологичните нужди, то отново съдът е стигнал да необосновано завишаване на дължимото обезщетение. Доколкото нощният достъп до течаща вода е пряко свързан със задоволяване на санитарно-битовите нужди и като се отчете, че същите са пряко свързани с задоволяването на физиологичните нужди на ищеца, които както самият той твърди е въздържал нощно време, както и като се отчет, че достъпът до питейна вода е безспорен, то очевидно е несъразмерно присъденото от съда спрямо действителния интензитет на вредите. С оглед общото разглеждане на въпроса за санитарно-битовите условия, касационната инстанция намира, че правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД изисква в случая горните обстоятелства да бъдат зачетени и дължимото обезщетение определено в размер на 500 лева. Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,