Решение № 8566 от 6.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15026/2018 г.

Решение № 8566 от 6.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15026/2018 г., II о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. Богданов и Т. Богданов против решение № 1873 от 10.10.2018 г., постановено по адм. д. № 3366/2016 г. по описа на Административен съд гр. Варна. Касаторите навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Молят за отмяната му и претендират присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – Д. Демирев, чрез назначения особен представител, оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила, като претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство. Ответниците М. Чорбаджиева и "Чорбаджиев" ЕООД, чрез процесуалния си представител, изразяват становище за недопустимост на съдебното решение и в условие на евентуалност за неговата правилност и претендират присъждане на направените по делото разноски. Останалите ответници не изразяват становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Варна отхвърля жалбата на Г. Богданов и Т. Богданов с искане за обявяване на нищожността на заповед № Г-186/30.08.2004 г. на зам. кмета на Община Варна, в частта й, с която е одобрен ПУП-ПРЗ и РУП на УПИ VІІІ-8, кв. 727 по плана на 3-ти м. р. на гр. Варна. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването и не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същата е в съответствие с материалния закон, като не са налице пороци, обосноваващи нейната нищожност. Съдът приема за ирелевантен факта, че заповед № РД-12-557/30.12.1981 г., която се изменя, с оспорената заповед, е прогласена за нищожна, тъй като решението има установително, а не конститутивно действие. Обжалваното решение е допустимо. Доводите за недопустимост на решението, тъй като в предходно съдебно оспорване заповедта е отменена в обжалваните й части, са неоснователни. Видно от приложените по делото доказателства е, че процесния УПИ – VІІІ-8 не е предмет на отменителното съдебно решение, поради което жалбата срещу заповедта в частта й относно изменението на заповед № РД-12-557/30.12.1981 г. и одобряване на ПУП ПРЗ и РУП на УПИ – VІІІ-8 с искане за обявяване на нищожността й в тази й част е допустима. Следователно съдът е сезиран с редовна жалба, от лица с правен интерес от оспорването и срещу подлежащ на оспорване административен акт, поради което като се произнася по оспорването първоинстанционният съд постановява допустимо решение. Обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон. Незаконосъобразен е изводът на съда за ирелевантност на факта, че с влязло в сила съдебно решение, постановено по адм. д. № 6371/2005 г. по описа на Върховния административен съд е обявена за нищожна заповед № РД-12-557/30.12.1981 г., издадена от първи зам. министър на министерството на строителството и архитектурата. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че с оспорената пред първоинстанционния съд заповед № Г-186/30.08.2004 г. е одобрено изменение на ПУП – ПРЗ, одобрен със заповед № РД-12-557/30.12.1981 г., като посоченото правно основание за одобряване на изменението на ПРЗ е чл. 134, ал. 1 и ал. 2, т. 3 ЗУТ. Разпоредбите на чл. 134, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ, регламентират изменение само на влезли в сила подробни устройствени планове. С оспорената пред първоинстанционния съд заповед се одобрява изменение на ПУП-ПРЗ. Решението, с което се обявява нищожност на административния акт или същият се отменя като унищожаем има обратна сила, поради което липсата на влязъл в сила ПУП, изключва възможността за неговото изменение и води до нищожност на оспорената заповед поради липса на предмет. Незаконосъобразен е изводът на съда, че при прогласяване на плана за нищожен следва да се приеме, че се изменя предходния действащ план. Одобреното изменение на ПУП - ПРЗ е с оглед конкретното предназначението на УПИ, определено с предходната заповед за одобряване на ПУП, която е обявена за нищожна, както и с оглед предвиденото застрояване и неговите параметри, одобрени с този план. Ето защо като отхвърля жалба първоинстанционният съд постановява решение в нарушение на материалния закон, което следва да се отмени като се постанови друго решение по съществото на спора, с което заповедта в оспорената й част следва да бъде прогласена за нищожна. Предвид изхода на делото, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и приложените доказателства, че същите са заплатени и на основание чл. 143, ал. 1 АПК следва да се осъди Община Варна да заплати на Г. Богданов и Т. Богданов, на всеки от тях по 755 лв., представляващи заплатена държавна такса и изплатено адвокатско възнаграждение. Искането на назначения особен представител на Д. Демиров, а именно адв. П. Митев за определяне на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство е основателно. Процесуалният представител е назначен от съда на основание чл. 47, ал. 6 вр. чл. 29, ал. 3 ГПК вр чл. 144 АПК, като в случая процесуалното представителство не е законово, тъй като произтича от акта на съда. Това представителство, съобразно чл. 36, ал. 1 ЗА е възмездно, тъй като за положения труд на адвоката се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото. Възнаграждението следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие на предпоставките на чл. 143 АПК. Следователно възнаграждението за особения представител винаги е дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от жалбоподателя, съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като задължено лице. Ако решението е в негова полза, то и заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим, определящ отговорността за разноски, в който смисъл е Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г., постановено по т. д. № 6/2012 г. Следователно, когато особеното представителство произтича от разпоредбата на чл. 29, ал. 3 ГПК компетентен да определи размера и възнаграждението за особен представител е съдът, като първоначално разноските са за сметка на представлявания или представителя, а по правилото на чл. 78 ГПК във вр. чл. 144 АПК във вр. чл. 143 АПК – при уважаване на жалбата, същите следва да се възложат на ответната страна. Предвид изложеното и с оглед разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се осъди Община Варна да заплати на адв. П. Митев от Адвокатска колегия гр. Варна сумата 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационното производство. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,