Решение № 680 от 26.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1642/2008 г.

Решение № 680 от 26.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1642/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК (ДВ бр. 59/2007 г.) Образувано е по жалба на К. П. Б., С. П. Б. и Д. К. Б. против въззивно решение № 208/8.02.2008 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по гр.д. № 3064/2007 г. Касаторите излагат съображения за необоснованост и противоречие с чл. 209, ал. 3 ГПК (отм.). Искат отмяна на въззивното решение и уважаване на иска им. Ответниците по касация Ж. Я. Я., Д. Я. Б., М. П. Б., Н. П. Б., Д. Н. Б., К. П. Б., П. Д. Б. и Х. Д. Б. не са възразили по реда на чл. 218г ГПК (отм.), нито по-късно. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок от легитимни страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Предявен е иск с правно основание чл. 209, ал. 3 ГПК (отм.). С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил това на първостепенния Пловдивски районен съд, е отхвърлил иска за прогласяване нищожността на решение от № 1154/20.07.2006 г. на Върховния касационен съд, IVб гражданско отделение, постановено по гр.д. № 1555/2005 г. За да постанови този резултат, съдът е изложил съображения, че в това решение Върховният касационен съд е действал в съответствие с нормата на чл. 206, ал. 2, изр. 1 ГПК (отм.) и правилно е отменил въззивното решение и по отношение на необжалвалите другари на касатора. В заключение е направил извод, че не е налице поддържания порок - произнасяне на съда извън правораздавателната му власт. Решението е правилно като краен резултат, но по други съображения. В исковата молба се твърди, че решение № 1154/20.07.2006 г. на ВКС по гр.д. № 1555/2005 г. е нищожно в частта, с която е отменено решение на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2340/2004 г. и по отношение на необжалвалите го обикновени другари на касаторите - М. Б., Н. Б. и Д. Б. Когато съдът се е произнесъл по нещо различно или в повече от поисканото, то тогава съдебният акт не е нищожен, а недопустим (арг. чл. 209, ал. 1, изр. 3 ГПК, (отм.). Такава е и хипотезата, при която въззивната или касационната инстанция се произнася извън предмета на жалбата (изкл. допустимите изменения в предмета и страните, процесуални правоприемства и встъпване на трети лица-помагачи и установената недопустимост или нищожност на обжалваното решение при обективно съединени искове и за необжалваната част по иска, за който се отнася жалбата - т. 14 ТР № 1/4.01.2001 г ОСГК ВКС и т. 10 ГП № 1/17.07.2001 ОСГК ВКС). Правото на иск и правото на обжалване са процесуални категории от един и същи ранг, поради което порокът на съдебния акт, постановен при липсата им, следва да бъде еднакъв. Ето защо, в исков процес по чл. 209, ал. 3 ГПК (отм.) съдът не може да проверява дали съставът, постановил решението, чиято нищожност се твърди, се е произнесъл без да е бил сезиран или както е в случая - дали решението по част от субективно съединените искове е било влязло в сила и налице ли е била хипотезата на чл. 206, ал. 2 ГПК (отм.), която допуска отмяна и по отношение на необжалвалите другари на жалбоподателя. Като е сторил това, въззивният съд е нарушил чл. 220, ал. 1 ГПК (отм.), но в случая това не се е отразило върху крайния резултат, който е правилен. Недопустимите съдебни решения се ползват с присъщите правни последици на чл. 220, 221 и 224 ГПК (отм.). Отстраняването на подобен порок е възможно само чрез редовния инстанционен контрол, не и със самостоятелен иск, какъвто изрично е предвиден само за нищожните съдебни решения. Законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебното решение, но те са изяснени от съдебната практика - най-общо в т. 8 ППВС № 1/1985 г., както и в решения на състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Вярно е, че като нищожно се определя и решението, което е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда. Това е материалната компетентност на съда, а също така личната и териториална компетентност на българския съд (срв. хипотезите на чл. 8 ГПК, отм.) В случая, спорът е граждански и също така, не е от изключителната компетентност на чужд съд. Следователно, произнасяйки се по него, Върховният касационен съд е не е действал извън правораздавателната власт. Дори и да е постановил решение извън рамките на диспозитивното начало, то както вече бе изяснено, актът му би бил недопустим. Застъпеното с решение № 493 от 13.05.1991 г. по гр. д. № 280/1991 г. на ВС, I г.о. становище, че когато бъде отменено решение и спрямо необжалвали другари, извън условията на чл. 206, ал. 2 ГПК (отм.), ще е налице нищожно решение, няма задължителен характер. То е изолирано, а не се възприема и в последващата практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Напротив, винаги, когато е налице случай на неправомерна отмяна на решение и в необжалваната част, постановеното решение се разглежда като недопустимо, а не като постановено извън правораздавателната власт на съда и поради това нищожно (напр. Р-831-2005-I ГО, Р-831-2004-I ГО, Р-265-1998- 5чл. състав, Р-1158-08-II ГО, Р-316-2006-IV ГО). При тези съображения, следва да се приеме, че посочените основания на иска, не водят до нищожност на едно съдебно решение, поради което и претенцията по чл. 209, ал. 3 ГПК се явява неоснователна. По изложените вече съображения, касационната инстанция няма да обсъжда доводите в касационната жалба, свързани с точното приложение на чл. 206, ал. 2, изр. 1 ГПК (отм.) и в частност вида на другарството между М, Н. Б. и Д. Б. с касаторите по гр.д. № 1555/2005 г. на ВКС IV ГО. В заключение, обжалваното решение на Пловдивския окръжен съд се явява правилно като краен резултат, поради което и следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение