Решение № 8008 от 18.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4446/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция Обжалване и данъчно осигурителна практика , град Пловдив, чрез юрк. Г. Димитрова против решение 654/13.03.2025 г. на Административен съд Кърджали, постановено по адм. дело 613/2024 г., с което е отменен ревизионен акт Р-16000924000091-091-001/ 27.08.2024 г. на органи по приходите при ТД на НАП Пловдив за установени задължения по чл. 37 и чл. 38, ал. 5 и 11 от Закон за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ на Д. К. за 2022 г. в размер на 2 432.00 лева. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението. Касаторът оспорва изводите на съда, че ревизираното физическо лице е местно лице за Р. България по чл. 4 от ЗДДФЛ и чл. 4, ал. 1 от СИДДО, сключена с Р. Гърция. Твърди, че съдът не е обсъдил всички доказателства по делото. Излага подробни съображения, че центърът на жизнени интереси на ревизираното физическо лице не се намира на територията на Р. България, поради което същото има статут на чуждестранно физическо лице и доходите му следва да се облагат с окончателен данък по чл. 37 ЗДДФЛ. Искането е за отмяна на решението. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Ответникът Д. К. чрез адвокат Ю. Мичева оспорва касационната жалба и моли да се остави в сила първоинстанционното решение по съображения, изложени в представени по делото писмен отговор от адвокат М. Райков и адвокат Н. Нешева и писмени бележки. Претендира разноски съгласно представен списък. Заключението на прокурора от Върховна касационна прокуратура е за основателност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Предмет на оспорване пред Административен съд Кърджали, е бил ревизионен акт, с който на Д. К. за 2022 г. са установени задължения за окончателен данък по чл. 37 и чл. 38, ал. 5 и ал. 11 ЗДДФЛ в размер на 2 432,00 лева. За да достигне до извод за основателност на оспорването, административният съд е приел следното от фактическа и правна страна: Ревизираното физическо лице е гръцки гражданин и за процесния период е подало годишна данъчна декларация (ГДД) по чл. 50 ЗДДФЛ като местно лице, с декларирани доходи от правоотношения по договори за управление и контрол и с членовете на управителни и контролни органи на предприятия, приравнени на доходи от трудови правоотношения съгласно § 1, т. 26, б. з от ДР на ЗДДФЛ. Лицето е подало и приложение 8 и приложение 10 с ползвано данъчно облекчение допълнително доброволно осигуряване по чл. 19 ЗДДФЛ. С коригираща ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ от 12.09.2023 г. е отразено отпадане на посочени в първата декларация осигурителни вноски в чужбина в приложение 1. Във връзка с подадената ГДД за 2022г. и декларирания надвнесен данък в размер на 2 432.00лева на Д. К. е извършена проверка по прихващане и/или възстановяване. Издаден е Акт за прихващане или възстановяване ПО-16000923061656-004-001 от 11.12.2023г., с който е отказано възстановяването на декларирания данък за възстановяване в размер на 2 432.00лева с мотивите, че декларираните от лицето данни не пораждат основание за ползване на данъчно облекчение по чл.19 ЗДДФЛ. При издаването на оспорения ревизионен акт органите по приходите са приложили разпоредбата на чл. 4, ал. 1, б. б от Спогодбата между Р. България и Р.Гърция за избягване на двойното данъчно облагане на доходите и имуществото /СИДДО/ във връзка с чл. 75 ЗДДФЛ, според която по отношение на България, терминът местно лице на едната договаряща държава означава всяко физическо лице, което е гражданин на България и което не е местно лице на трета държава и са приели, че ревизираното лице няма българско гражданство, поради което не е местно лице на страната, както по заложените критерии в националното законодателство, така и съгласно СИДДО. Прието е, че е чуждестранно лице за данъчни цели на Р. България по смисъла на чл. 5 ЗДДФЛ и получените от него доходи подлежат на облагане с окончателен данък по чл. 37, ал.1, т. 9 ЗДДФЛ. С обжалваното решение, съдът е отменил ревизионния акт, поради противоречие с материалния закон. За да постанови този резултат е приел, че органите по приходите са приложили терминът местно лице въз основа на отменена разпоредба на чл. 4, ал.1, б. а и б на СИДДО сключена между Р. България и Р.Гърция, поради което незаконосъобразно са определили, че ревизираното лице не е местно лице на Р България с оглед на гражданството му. Посочил е, че приложима по време е разпоредбата на чл. 4, ал.1 от СИДДО сключена между Р. България и Р.Гърция, ратифицирана със закон, приет от 38-о Народно събрание на 20.12.2000 г. - ДВ, бр. 108 от 29.12.2000 г., издадена от Министерството на икономиката, обн. и изм., ДВ, бр. 33 от 02.04.2002 г., в сила от 22.01.2002 г., според която, за целите на спогодбата терминът местно лице на едната договаряща държава означава всяко лице, което съгласно законодателството на тази държава подлежи на данъчно облагане в нея поради неговото местожителство, местопребиваване, място на управление, място на учредяване или друг критерий от подобно естество. Според съда изводите на органите по приходите, че ревизираното лице не е доказало пребиваване на територията на Р. България повече от 183 дни, както и че не се установява центърът на жизнените му интереси да е в Р. България, са в противоречие с доказателствата по делото. Приел е за установено, че лицето осъществява дейност по управление и контрол на Имерис Минералс България АД, притежава апартамент в Р. Гърция и живее със съпругата си в апартамент в гр.Кърджали, [улица], за който е сключен договор за наем. Съобразявайки коментара към Базовия модел на СИДДО относно наличието на постоянно жилище , първоинстанционният съд е приел, че по безспорен начин се доказва, че центърът на жизнените интереси на лицето е в Р. България, местно лице за Р. България, поради което незаконосъобразно е обложен като чуждестранно лице с данък при източника. Според съда представеното Удостоверение А 1 за приложимото осигурително законодателство, издадено от Р. Гърция на основание Регламент 987/2009на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) 883/2004 за координация на системите за социална сигурност не променя горните изводи. В тази връзка е посочил, че документът регулира обществени отношения от различна правна сфера, а именно - социална сигурност, като данъчното законодателство въвежда независими критерии при преценката дали дадено физическо лице е местно за данъчни цели на една държава. По тези съображения, съдът е обосновал краен извод за незаконосъобразност на ревизионния акт. Решението е правилно постановено. Не са налице посочените в касационната жалба основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съгласно чл. 3, т. 1 ЗДДФЛ данъчно задължени лица по този закон са местните и чуждестранните физически лица, които са носители на задължението за данъци по този закон. Нормата на чл. 4, ал. 1 ЗДДФЛ определя като местно физическо лице, без оглед на гражданството, лицето, което има постоянен адрес в България /т. 1/, или което пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период /т. 2/, или което е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство /т. 3/, или чийто център на жизнени интереси се намира в България /т. 4/. Предвидените в закона условия се прилагат алтернативно, което означава, че наличието дори само на едно от тях, е достатъчно лицето да се счита за местно. Съгласно чл. 75 ЗДДФЛ когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Република България, обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, прилагат се разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор. Поради това правилно съдът е приложил чл. 4, ал. 1 и ал. 2, б. а от СИДДО сключена между Р. България и Р.Гърция, в редакцията, изменена с Протокол между Р. България и Р. Гърция за изменение и допълнение на СИДДО, обн., ДВ, бр. 33 от 2.04.2002 г., в сила от 22.01.2002 г. и коментирани и от първоинстанционния съд. Според тази разпоредба гражданството не е сред критерии за определяне на местно лице на едната договоряща държава за целите на облагането с данък върху доходите. Съгласно чл. 4, ал. 1 от СИДДО за целите на тази спогодба терминът местно лице на едната договаряща държава означава всяко лице, което съгласно законодателството на тази държава подлежи на данъчно облагане в нея поради неговото местожителство, местопребиваване, място на управление, място на учредяване или друг критерий от подобно естество. Ако в съответствие с посочената разпоредба едно физическо лице е местно лице и на двете договарящи държави, то се счита за местно лице само на тази държава, в която разполага с постоянно жилище; ако то разполага с постоянно жилище в двете държави, то се счита за местно лице само на тази държава, с която има най-тесни лични и икономически връзки - център на жизнени интереси - чл. 4, ал. 2, б. а от СИДДО. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че центърът на жизнените интереси на ревизираното лице не се намира в Р. България. В чл. 4, ал. 4 ЗДДФЛ е предвидено, че центърът на жизнените интереси се намира в Р. България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При тяхното определяне могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си. Обстоятелствата, въз основа на които органите по приходите определят, че центърът на жизнените интереси на ревизираното лице не е в Р. България, поддържани и в касационната жалба, са следните: лицето няма постоянен адрес в Р. България, не притежава недвижим имот, не предоставя информация за престоя си на територията на страната, за извършваната от него дейност по управление и контрол на Имерис Минералс България АД не са установени декларирани трудови договори, респ. не са удържани вноски по реда на КСО и ЗЗО, издадено му е удостоверение А1 от Р. Гърция за приложимото осигурително законодателство, в което е посочен адрес в Гърция, няма данни интересите му да са тясно свързани със страната. Правилно и въз основа на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е преценил, че в разглеждания случай се установяват тесни лични и икономически връзки на ревизираното лице с Р. България през ревизирания период по смисъла на чл. 4, ал. 2 б. а СИДДО, респ. чл. 4, ал. 4 ЗДДФЛ. По делото е представен договор за наем на апартамент от 02.01.2022 г., сключен за срок от една година, по силата на който Д. К. е ползвател на апартамент в гр. Кърджали. Ползва услуги на доставчик на мобилни услуги в България. Установено е, че лицето осъществява трудовата си дейност в страната съгласно писмените обяснения на Имерис Минералс България АД и приложените към тях служебна бележка за доходи от трудови правоотношения, споразумение за временно назначение от 17.12.2019 г. със срок до 31.12.2022 г. и фактури за преначислени възнаграждения. Данни, че получените доходи от осъществяваната от лицето дейност са декларирани за целия срок на договора се съдържат и в изготвената на 05.01.2024 г. работна карта за физическото лице, присъединена като доказателство в хода на ревизията. В подкрепа на изводите, че центърът на жизнените интереси на ревизираното лице е в Р. България, са и представените по делото удостоверения за местно лице по смисъла на СИДДО през 2020 г. и 2021 г., издадени от НАП. В хода на ревизията не са установени промени в обстоятелствата, въз основа на които са издадени тези удостоверения. При тези доказателства законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че Д. К. е местно лице за данъчни цели на Р. България съгласно чл. 4, ал. 2, б. а от СИДДО, поради което не са налице основания за облагането му с данък при източника на основание чл. 37, ал.1, т. 9 ЗДДФЛ. Решението, с което ревизионният акт е отменен е постановено в съответствие с материалния закон и следва да се остави в сила. При този изход на спора, разноски за касационното производство следва да се присъдят на ответника по касация за осъществената адвокатска защита на основание чл. 161, ал.1 ДОПК. Основателно е възражението на касационния жалбоподател за прекомерност на платеното от страната адвокатско възнаграждение в размер на 5 867.49 лева. Съгласно решението на Съда на ЕС по дело С-438/22 възнаграждението следва да се определи в размер на 500 лева с оглед фактическата и правна сложност на делото, обжалвания материален интерес и осъществената адвокатска защита по делото . Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,