Решение № 18 от 4.01.2023 г. на ВАС по адм. д. № 8470/2021 г.

Решение № 18 от 4.01.2023 г. на ВАС по адм. д. № 8470/2021 г., II о., докладчик председателят Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. К. против решение № 1049 от 21.05.2021 г., постановено по адм. д. № 981/2020 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – кметът на Община Асеновград, в писмено становище, оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Ответниците – Ю. Р., Р. И., Д. А., Р. И., Р. К. и П. Р. не изразяват становище по касационната жалба. Ответниците – Е. К., Ф. К. и Р. К., чрез назначения от съда особен представител – адв. Пенев, оспорват касационната жалба и молят решението на административния съд да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Пловдив отхвърля жалбата на Р. К. против разрешение № 30 от 10.09.2019 г., издадено от кмета на Община Асеновград, с което на основание чл. 56 от ЗУТ и одобрена схема, е разрешено на Р. И. да постави преместваем обект - "Дървен склад" в УПИ ХХІХ-2572, кв. 249 по плана на гр. Асеновград (ПИ с идентификатор 00702.521.80 по КК на гр. Асеновград) и жалбоподателят Р. К. е осъден да заплати разноски по делото на Община Асеновград в размер на 100 лв. и на Р. И. в размер на 600 лв. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорения административен акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същият е в съответствие с материалния закон, поради което прави извод за неоснователност на жалбата. Приема за неоснователно възражението на жалбоподателя, че не е спазено изискването на чл. 56, ал. 5 ЗУТ, тъй като намира, че същата е относима за чужди поземлени имоти, какъвто настоящия не е. Констатира, че лицето в чиято полза е издадено разрешението за поставяне е съсобственик в имота, поради което прави извод, че не се касае за чужд имот. Обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон. Неправилен е изводът на съда за материална законосъобразност на оспореното разрешение за поставяне. От приложения по делото договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот от 1996 г. (л. 5-6) е видно, че касационния жалбоподател получава в дял при равни права по 1/4 ид. част от собствеността върху дворно място, съставляващо 1/2 ид. ч. от парцел ХХІХ-2752 в кв. 249 по плана на гр. Асеновград. При тези данни неправилен е изводът на съда за неприложимост на разпоредбата на чл. 56, ал. 5 ЗУТ. Съгласно посочената норма в чужди поземлени имоти разрешение за поставяне на преместваеми търговски обекти се издава въз основа на изрично писмено съгласие на собственика на поземления имот или писмен договор за наем на заетата от преместваемия обект площ. Това изискване е приложимо и в случаите когато имотът е съсобствен, тъй като част от същия се явява чужд за заявителя, съответно в тези случай е необходимо изрично писмено съгласие от останалите съсобственици в имота за издаване на разрешение за поставяне на преместваем обект. След като се установява, че ПИ с идентификатор 00702.521.80 по КК на гр. Асеновград, УПИ ХХІХ-2572, кв. 249 по плана на гр. Асеновград, не е изключителна собственост на адресата на акта Р. И., а права в него притежават и други лица, то тяхното съгласие или сключен договор за наем е необходимо за издаване на исканото разрешение. (В този смисъл е и константната практика на Върховния административен съд, решение по адм. д. № 4385/2020; 4384/2020; 4738/2022 г. и др.) Съгласие в писмена декларация (л. 27) е дадено от шест от съсобствениците, но по делото е безспорно установено, че липсва изрично писмено съгласие от съсобственика на имота и настоящ касатор Р. К., както няма и сключен договор за наем за поставяне на преместваемия обект (който, съгласно констатациите и заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е масивна постройка), поради което е налице нарушение на изискванията на чл. 56, ал. 5 ЗУТ, което е съществено и обосновава материалната незаконосъобразност на обжалвания административен акт. Ето защо като прави извод в обратния смисъл първоинстанционният съд постановява решение в нарушение на материалния закон, което следва да се отмени като се постанови друго решение по съществото на спора, с което оспореното разрешение № 30 от 10.09.2019 г. на кмета на Община Асеновград да се отмени. Предвид изхода на делото, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и приложените доказателства, че същите са заплатени следва да се осъди Община Асеновград да запрати на Р. К. сумата 1070 лв., представляваща направени по делото разноски в настоящото производство, от които 70 лв. заплатена държавна такса и 1000 лв. заплатено възнаграждение за назначения особен представител. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,