Решение № 500 от 27.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 151/2009 г.

Решение № 500 от 27.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 151/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 295 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Й. Ч. срещу решение № 668 от 19.06.08 г. по гр. д. № 1437/07 г. на Варненския окръжен съд. Жалбоподателят поддържа, че съдът не е обсъдил всички доказателства по делото; не е преценил законосъобразността на постановлението от 3.02.1999 г. на прокурор при ВОП за налагане на възбрана върху имотите на брат му И. Ч., поради което неправилно е определил и момента, от който тези имоти са могли да бъдат възбранени като обезпечение на конфискацията по бъдещо обвинение срещу него по чл. 302а от НК. Оттук неправилно било прието, че разпореждането на И. Ч. в полза на жалбоподателя със собствената му 1/4 ид. част от процесните имоти е извършено при действието на валидно наложена възбрана и е непротивопоставимо на държавата, която се позовава на права по влязла в сила присъда срещу И. Ч., с която е постановена конфискация на имуществото му. С определение № 491 от 10.06.2009 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса дали е налице правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост на целия имот, при положение че спорът между страните засяга само 1/4 ид. част от него, както и за допустимостта на въззивното решение за другата 1/4 ид. част от имота. За да се произнесе по този въпрос и по съществото на касационната жалба, съдът взе предвид следното: С обжалваното решение състав на Варненския окръжен съд е отменил решението от 24.06.05 г. по гр. д. № 5100/04 г. на Варненския районен съд и е отхвърлил предявения от Д. Й. Ч. отрицателен установителен иск - че държавата не е собственик на дворно място в гр. Бяла, В. област, представляващо УПИ II-1034 в кв. 87, ведно с построената в него жилищна сграда, стопански постройки и клозет, както и на място с площ 542 кв. м., находящо се в гр. Бяла, представляващо УПИ I-1341, кв. 125 по плана на града. Въззивният съд е приел, че собствеността върху описаните по-горе имоти е била дарена в равни части на ищеца Д. Ч. и на брат му И. Ч. от техните родители с нот. акт № 92/96 г. и № 93/96 г. С прокурорско постановление от 3.02.99 г. по сл. д. № 41/98 г. на ВОП е разпоредено да бъде наложена възбрана върху имотите, собственост на И. Ч.. Възбраната е вписана от С. по вписванията в гр. Варна на същата дата. На следващия ден - 4.02.99 г. И. Ч. е дарил на брат си Д. Ч. своята 1/4 ид. част от процесните имоти с нот. акт № 6/99 г. и № 7/99 г. На 23.02.99 г. И. Ч. е бил привлечен като обвиняем по сл. д. № 41/98 г. по описа на РСлС Д. за престъпления по чл. 339, ал. 1 от НК, чл. 302а , вр. чл. 302, т. 1, вр. чл. 301, ал. 1 от НК. С присъда от 21.07.99 г. по НОХД № 219/99 г. на ОС Варна, влязла в сила на 18.01.01 г., И. Й. Ч. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 302а, вр. чл. 302, т. 1, вр. чл. 301, ал. 1 от НК, наложено му е наказание лишаване от свобода и конфискация на собствените недвижими имоти, сред които и спорните в настоящия процес. При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че по силата на постановената конфискация държавата е станала собственик на процесните имоти, като разпоредителните сделки на И. Ч., извършени с тях след вписване на възбраната са непротивопоставими на държавата. По процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав намира следното: Когато правният спор между две лица засяга идеална част от един имот, само тази част би могла да бъде предмет на установителен иск за собственост - бил той положителен или отрицателен, когато последният е допустим. За останалата част от имота, която не е спорна, липсва правен интерес от предявяване на иск и ако съдът все пак се произнесе по такъв иск, постановеното решение е недопустимо. Съгласно т. 14 на ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд следи служебно за допустимостта на първоинстанционното решение и той може да приложи правомощията си по чл. 209 от ГПК (отм.) и без да е сезиран с оплакване за недопустимост във въззивната жалба. В конкретния случай въззивният съд не се е съобразил с това ТР на ОСГК на ВКС и е постановил недопустимо решение по отношение на 1/4 ид. част от процесните имоти, която не е била спорна по делото, тъй като не е била предмет на конфискация по НК и държавата не предявява претенции за нея, видно и от заповед № 302 от 8.12.2004 г. на зам. изп. директор на АДЗ, с която се нарежда публична продан само на 1/4 ид. част от дворно място, къща и стопански постройки в гр. Бяла, ул. "Капитан П. В. " № 16 и на 1/4 ид. част от имот пл. № I-1341 от кв. 125 по плана на гр. Бяла - толкова, колкото осъденият И. Ч. е притежавал по силата на нот. акт № 92/96 г. и № 93/96 г. и което е конфискувано от него. По този начин, отхвърляйки отрицателния установителен иск - че държавата не е собственик на целите имоти, съдът е признал собствеността и не само на спорната 1/4 ид. част, получена по силата на конфискацията, но и на останалата 1/4 ид. част, която принадлежи на ищеца и която не е спорна по делото. В тази част въззивното решение е недопустимо, следва да се обезсили и производството по предявения установителен иск за тази част да се прекрати. По съществото на правния спор: По отношение на 1/4 ид. част от процесните имоти въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че ищецът И. Ч. е бил собственик на 1/4 ид. част от тези имоти, че се е разпоредил с тази част в полза на своя брат Д. Ч., но това разпореждане е непротивопоставимо на държавата, тъй като е извършено при условията на вписана възбрана, като обезпечителна мярка за едно бъдещо наказание по НК, предвиждащо конфискация на имуществото на И. Ч. в полза на държавата. Тезата на жалбоподателя се свежда до това, че преди да бъде повдигнато обвинение срещу брат му за престъпление по НК, той не е имал качеството на обвиняем и не може да се налага възбрана на имуществото му. В конкретния случай на И. Ч. е повдигнато обвинение едва на 23.02.1999 г., към този момент той вече се е разпоредил със своята собственост в полза на ищеца Д. Ч. /нот. акт № 6 и № 7/4.02.99 г./ и това разпореждане е противопоставимо на държавата, тъй като вписаната с прокурорско постановление възбрана от 3.02.1999 г. не произвежда действие, след като постановлението е издадено преди И. Ч. да има качеството на обвиняем. Тази теза не може да бъде споделена. От значение за изхода на правния спор е фактът, че възбраната върху спорната 1/4 ид. част от процесните имоти, собственост на И. Ч., е наложена преди той да се разпореди с тях в полза на брат си Д. Ч. Оттук произтичат и вещноправните последици на незачитане на разпореждането и съответно - правилен се явява изводът, че при конфискацията, наложена с влязла в сила присъда срещу И. Ч., той е бил собственик на 1/4 ид. част от процесните имоти и по силата на конфискацията тази 1/4 ид. част е станала държавна собственост. Налице са били предпоставките на чл. 156, ал. 3 от НПК (отм.), в редакцията му към 3.02.99 г. за допускане на обезпечение на бъдещата конфискация. Алинея 4 на чл. 156 от НПК (отм.) препраща към реда на ГПК при допускане на обезпечение на конфискацията. Приложен съответно в наказателния процес, текстът на чл. 309 от ГПК (отм.) следва да се разбира в смисъл, че може да се допусне обезпечителна мярка и по обвинение, което предстои да бъде повдигнато, както е в случая. При висящо следствено дело и предстоящо повдигане на обвинение за престъпление, за което е предвидена конфискация на имуществото, е налице обезпечителна нужда и съответно - правомощие на органите по чл. 156, ал. 3 от НПК (отм.) да наложат възбрана върху имуществото на лицето, което предстои да бъде привлечено към наказателна отговорност. На следващо място - в прокурорското постановление за допускане на възбраната имотите са индивидуализирани в степен, която позволява да бъде преценено по несъмнен начин, че става въпрос именно за тези имоти, които са собственост на И. Й. Ч., а тяхната пълна индивидуализация може да се извлече от притежаваните от него титули за собственост. Затова е неоснователен доводът на касатора за нищожност на постановлението за налагане на обезпечителна мярка. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,