Решение № 10222 от 14.11.2022 г. на ВАС, IV о.

Производството се развива по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по жалба на Г. Кръйжановский, гражданин на Руската Федерация срещу решение 280 от 02.03.2022 година по административно дело 9/2022 година на Административен съд Бургас. В жалбата се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и немотивирано. С оглед основание за придобиване на статут на постоянно пребиваващ, не било налице ограничение в периода за пребиваване на територията на страната. Създаването и прекъсването на връзки в страната също не било част от изискванията за придобиване на отнетото право на лицето. Изискването за необходимо престой било въведено две години след получаване на разрешението за постоянно пребиваване. До [дата] година лицето било непълнолетно, а след навършване на пълнолетие продължил образованието и и пребивавал на територията на държава от Европейския съюз. При съобразяване на срока на обявено в страната извънредно положение от 13.03 до 13.05.2020 година, следвало да се приеме, че не са изминали 6 години от последното му влизане на територията на Р България за отнемане на правото на пребиваване на основание чл. 40 ал. 4 от ЗЧРБ. Иска се отмяна на оспореното решение, отмяна на заповедта за отнемане на пребиваването на жалбоподателя и задължаване на службите за контрол на чужденците да издадат търсеното разрешение за постоянно пребиваване. Ответника Директор на ОДМВР Бургас е депозирал становище, в която мотивирано твърди, че жалбата е неоснователна. Представителят на Върховна административна прокуратура намира жалбата за допустима, но неоснователна по същество. Излага подробни доводи в подкрепа на становището си. Производството пред Административен съд Бургас е образувано по жалба на Г. Кръйжановский, гражданин на Руската федерация, роден на [дата]година, срещу заповед за отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България с 251з-5436/03.12.2021г. на директора на ОДМВР Бургас, с която на основание чл.40 ал.4 от ЗЧРБ, е отнето правото му на пребиваване на и му е даден 30 дневен срок да изпълни доброволно задължението за връщане. С оспореното пред настоящата инстанция решение, жалбата е оставена без уважение. За да се произнесе, първоинстанционният съдебен състав е събрал и обсъдил представените от страните и служебно събраните доказателства и въз основа на същите е приел за установено от фактическа страна следното: Административното производство е образувано по предложение рег. 5382р-6311/01.12.2021г., изготвено от началник сектор Миграция при ОДМВР Бургас, в което са изложени факти, свързани с момента на предоставяне на лицето на статут на постоянно пребиваващ в Р България на основание чл.25 ал.1 т.3 от ЗЧРБ, като дете, член на семейство на постоянно пребиваващ в страната чужденец, а именно 03.10.2012г. с решение с 230734 от същата дата. При извършена служебна справка в АИС е установено, че Кръйжановский има регистрирано излизане от страната на 02.08.2015г. и последващо влизане в страната на 22.09.2021г., т.е. отсъствието от страната е продължило повече от шест години. Последното напускане на пределите на страната е регистрирано на 28.09.2021г. В предложението е формулиран извод, че жалбоподателя не попада в категорията уязвими лица, не е в производство по предоставяне на международна закрила, няма висящо производство по подновяване разрешението за пребиваване, не е женен. От събраните по делото доказателства е установено, че с право на постоянно пребиваване е бащата на жалбоподателя, като същото му е предоставено с решение 59436/15.04.2008г., на основание чл.25 ал.1 т.6 от ЗЧРБ. Събрани са данни за пътуванията на двете лица заедно и поотделно извън страната, както следва: от м.октомври 2012г. до 2015г. имат престой в страната, съответно 20 дни за 2013г., 30 дни за 2014г., 22 дни за 2015г., до излизането си на 02.08.2015г. Бащата В.К. за 2016г. няма влизане в страната, има 19 дни за 2017г., 27 дни за 2018г. и 31 дни за 2021г. Съдът е взел предвид и твърденията на жалбоподателя, че през периода 2017 - 2020 година, се е намирал на територията на други държави членки на Европейския съюз. При така установените факти е прието, че при издаване на акта не са допуснати нарушения на приложимите материално и процесуалноправни норми, което води до извод за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена от участник в първоинстанционното производство, срещу подлежащ на оспорване, неблагоприятен за него акт, поради което е процесуално допустима. По същество е неоснователна по следните съображения: За да се произнесе, първоинстанционният съдебен състав е събрал, обсъдил и взел предвид всички необходими за произнасянето му, представени от страните доказателства. Между страните не съществува спор относно обстоятелството, че Г. Кръйжановский не е влизал и пребивавал на територията на Р България за срок по дълъг от 6 години. Обстоятелството, че от 2017 до 2020 година е провеждал обучението си, като е пребивавал в държави членки на Европейския съюз, не води до извод за изпълнение на изискванията на чл. 40 ал.4 от ЗЧРБ. Неоспорвани са обстоятелствата, че акта е издаден от компетентен орган при спазване на изискуемата писмена форма. Към решението са приобщени както предложението за издаване на акта, така и свързани и събрани от изготвилия го орган доказателства за описаните в него факти и обстоятелства, което води до извод за наличието на изискуемата по закон мотивираност. Правилен и обоснован е и извода за липса на допуснати нарушения на относимите към конкретното производство материалноправни норми. Съдът е констатирал, че според описаната като основание за издаване на акта разпоредба на чл.40 ал.4 от ЗЧРБ, във всички случаи след 6-годишно отсъствие от територията на Република България се отнема предоставеното право на дългосрочно или постоянно пребиваване, с изключение на случаите по чл. 25г. Неоспорена от жалбоподателя е констатацията на съда, че в качеството си на чужденец, на когото е предоставено право на постоянно пребиваване, Г. е отсъствал от страната за период повече от шест години, което е дало повод на компетентните органи да започнат производството по издаване на оспорената пред съда заповед. В хода на административната проверка, а и в хода на съдебното дирене пред първоинстанционния съдебен състав не са установени данни за наличието на изключенията, визирани в чл. 25г от ЗЧРБ, т.е. лицето не е член на семейството на български гражданин или гражданин на държава членка на ЕС. Неоснователно е становището за необходимост от изключване на определения от законодателя в чл. 40 ал. 4 от ЗЧРБ 6 годишен срок, на период, в който страната е била в извънредно положение поради разпространението на болестта Ковид-19, обявено със Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците. При запознаване с разпоредбите на този нормативен акт се установява, че с §11 от ПЗР на същия, законодателят изрично е приел изменения в ЗЧРБ, касаещи продължаване, съответно изчисляване на 12-месечни срокове за постоянно и непрекъснато пребиваване на чужди граждани на територията на Р България /чл. 40 ал.1 т.6 ЗЧРБ/, във връзка с обявеното в страната извънредно положение и свързаната с това временна невъзможност и затруднения по предвижване в рамките и извън Европейския съюз, влизане или напускане на пределите на страната и др. Липсва извънредно уреждане на отношенията, свързани с периода на пребиваване на лица, имащи право на постоянно такова на територията на Р България. В хипотезата, приложена от административния орган чл. 40 ал. 4 от ЗЧРБ е изрично описано, че във всички случаи след 6-годишно отсъствие от територията на Република България се отнема предоставеното право на дългосрочно или постоянно пребиваване, с изключение на случаите по чл. 25г. Използвания от законодателя термин във всички случаи изключва възможността от интерпретация на така определения срок, дори и във връзка с настъпването на извънредно положение. Така определеният времеви период е достатъчно продължителен, че да даде възможност за епизодично, дори и краткосрочно влизане в страната на лицето, получило право на постоянно пребиваване, какъвто е статута на Г. Кръйжановски, поради което въвеждането на извънредно положение за няколко месеца не е от съществено значение и не води до възможност за неговото удължаване. Обстоятелството, че касационният жалбоподател е пребивавал на територията на държава членка на Европейския съюз е неотносимо и без значение за настоящото производство. Следва да бъде споделено и становището на първоинстанционният съдебен състав относно липсата на данни за нарушаване на права лицето, заложени в Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Както по горе беше описано, с разпоредбата на чл. 40 ал. 4 от ЗЧРБ е регламентирано отнемане на право на постоянно пребиваване на чужденци които не са живели в страната за продължителен период, поради което са прекъснали релевантните за производството връзки с Р България. Предвид горното и поради липсата на твърдяните в жалбата касационни основания, водещи до незаконосъобразност на оспореното съдебно решение, настоящият съдебен състав намира същата за неоснователна и като такава следва да се остави без уважение. Поради горното и на основание чл. 221 ал.2 предл. 1 от АПК, Върховен административен съд, четвърто отделение