Решение № 345 от 10.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6147/2012 г.

Решение № 345 от 10.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6147/2012 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК.

Образувано е по касационна жалба на Столичната дирекция на вътрешните работи срещу решение № 1461 от 19.03.2012 г. и по частна жалба на Олег Христов Велинов, гр. София, ж. к. "Зона Б-5", бл. 17, вх. "А", ет. 4, ап. 9, срещу определение № 1968 от 20.04.2012 г. на Административен съд, София град, постановени по административно дело № 11072/2011 г.

С обжалваното решение съдът отменил заповед на старши полицай в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи за налагане на принудителна административна мярка на основание чл. 171, т. 5, б. "б" от Закона за движение по пътищата на Олег Велинов; осъдил Столичната дирекция на вътрешните работи да заплати на Олег Велинов обезщетение за имуществени вреди в размер на 31, 00 лева; осъдил дирекцията да заплати на Олег Велинов 10, 00 лева разноски по делото и осъдил Олег Велинов да заплати 10, 00 лева държавна такса по иска за обезщетение.

С обжалваното определение съдът оставил без уважение молбата на Олег Велинов за изменение на решение № 1461 в частта за разноските.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно, в нарушение на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините от вреди (ЗОДОВ), осъдил Столична дирекция на вътрешните работи да заплати имуществени вреди, без да отчете, че сумата е платена на "Център за градска мобилност" ЕООД и именно дружеството, а не дирекцията, се е облагодетелствало от репатрирането на лекия автомобил. Счита също за неправилен извода на съда, че не е налице нарушение на чл. 94, ал. 3 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). Сочи, че от доказателствата по делото е безспорно, че Велинов е паркирал личното си превозно средство по начин, който прави невъзможен преминаването на другите участници в движението, поради което е налице хипотезата на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което отхвърли оспорването и иска. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касаторът се представлява от юрисконсулт Красимира Чакова.

Частният жалбоподател счита обжалваното определение за незаконосъобразно. Съдът не отчел, че още на 14.02.2012 г., след даване ход на устните състезания, жалбоподателят поискал да му бъдат присъдени направените разноски. Същите доказал със списък и приложен договор за правна защита и съдействие от 21.11.2011 г., в който изрично било посочено, че договореното адвокатско възнаграждение е внесено в брой. Моли съда да отмени обжалваното определение и постанови друго, с което му присъди направените разноски. Частният жалбоподател се представлява от адв. Весела Гаврилова, Софийска адвокатска колегия.

Ответникът по касационната жалба - Олег Велинов, счита същата за неоснователна. Обжалваното решение е правилно като изводът на съда, че по делото не е доказано процесният автомобил да е паркиран в нарушение на правилата за движение и да прави невъзможно преминаването на другите участници в движението e обоснован. Правилно съдът осъдил касатора по иска за обезщетение за имуществени вреди, тъй като оспореният акт е издаден от полицейски орган в структурата на Столична дирекция на вътрешните работи. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Весела Гаврилова, Софийска адвокатска колегия.

Ответникът по частната жалба - Столична дирекция на вътрешните работи, не взема становище.

Ответникът по касационната и частната жалба - полицейски орган в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, старши полицай Първан Витанов, не взема становище по жалбите.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Решението е постановено при непълно и превратно възприемане на доказателствата, довело до неправилно приложение на материалния закони и необоснованост. Вследствие на неправилно отменената принудителна мярка е присъдено неправилно и имуществено обезщетение по чл. 203 АПК във вр. с чл. 1 и 4 ЗОДОВ. По отношение на частната жалба дава заключение за неоснователност поради непредставени доказателства за изплатено адвокатско възнаграждение.

Върховният административен съд счита касационната и частната жалба за допустими - подадени са от надлежни лица, в срока по чл. 211 и 230 АПК и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове.

Разгледани по същество касационната жалба е неоснователна, а частната - основателна.

За да постанови обжалваните решение и определение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 17.11.2011 г. в 18, 45 часа лек автомобил марка "Крайслер", с регистрационен № СА 3933 СВ, собственост на Олег Велинов бил паркиран на бул. "Сливница" № 184 по посока на ул. "Поп Богомил", близо до пресечката с ул. "Будапеща".

1. Старши полицай в група "Паркинги и гаражи", отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, Първан Витанов, наложил устно, на основание чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП, принудителна административна мярка - преместване на паркирано превозно средство без знанието на неговия собственик.

1. Фактът на нарушението бил удостоверен със седем броя снимки на автомобила на мястото на паркирането.

1. Мярката била изпълнена като автомобилът бил репатриран чрез специализиран автомобил № 65, удостоверено чрез ежедневен отчет и утвърден часови график, л. 20. С докладна записка от 17.11.2011 г. полицейският орган информирал началника на отдел "Пътна полиция", че превозното средство било паркирано "не успоредно върху тротоара, на необозначено за паркиране място като пречи".

1. За нарушението бил издаден акт - фиш № 0219850 от 17.11.2011 г., с който за нарушение на чл. 94, ал. 3 ЗДвП на основание чл. 186 във вр. с чл. 183, ал. 2, т. 1 ЗДвП на Велинов е наложена глоба. Фишът бил връчен на Велинов на 17.11.2011 г.

1. За разходите по репатрирането на автомобила на Велинов била издадена квитанция № 0410019809 от 17.01.2011 г. и касов бон за стойност 31, 00 лв., л. 9.

1. Със заповед № Iз-275 от 24.02.2006 г. министърът на вътрешните работи определил длъжностните лица - офицери и сержанти от структурните звена "Пътна полиция" и "Пътен контрол" в Столичната дирекция на вътрешните работи, които да преместват и да нареждат да бъдат преметени паркирани пътни превозни средства на отговорно пазене на предварително публично оповестени места без знанието на водача. По делото е приложено удостоверение № Я-9652 от 07.03.2012 г. издадено от началник отдел "Човешки ресурси" на Столичната дирекция на вътрешните работи, с което удостоверява, че към 17.11.2011 г. Първан Витанов е на длъжност старши полицай в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи в група "Паркинги и гаражи" към "Център за градска мобилност" ЕООД.

1. По делото е представено пълномощно, с което Олег Велинов упълномощава адв. Весела Гаврилова да го представлява по образуваното административно дело, както и договор за правна защита и съдействие от 21.11.2011 г. В т. II на договора е посочено, че възнаграждението на адвоката е 500, 00 лв. за първата инстанция, която сума е изплатена в брой при подписване на договора, който служи като разписка за получената сума.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че наложената принудителна административна мярка е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, който е издаден от компетентния административен орган, в устна форма и обстоятелствата по който са удостоверени от приложен по делото снимков материал. Приел, че органът не установил, че пътното превозно средство пречи на движението или създава опасност или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Въз основа на това направил извод за незаконосъобразност на оспорения административен акт и го отменил. С оглед на установената незаконосъобразност на акта присъдил 31, 00 лв. имуществени вреди на Велинов, причинени от отменения акт. По отношение на искането за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение съдът приел, че разходът не е надлежно доказан, тъй като в представеното по делото пълномощно липсват доказателства за договорено и заплатено възнаграждение. Въз основа на това направил извод за неоснователност на искането за присъждане на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение.

Изводът на съда досежно оспорения акт и предявения иск за обезщетение е правилен. Изводът на съда досежно дължимостта на направените разноски за адвокатско възнаграждение е незаконосъобразен.

По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните за предмета на спора факти и касационната инстанция ги приема за правилно, точно и пълно доказани. По делото е безспорно, че на процесната дата и място Велинов паркирал собственият си автомобил не най-вдясно по посока на движението и не успоредно на остта на пътя. С оглед на това спорът по делото е досежно приложението на материалния закон.

Разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП съдържа три различни хипотези, при наличието на които законодателят е дал право на компетентните органи да налагат принудителна административна мярка преместване на пътното превозно средство без знанието на собственика. Първата е когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. Втората, когато превозното средство е паркирано по начин, който създава опасност за другите участници в движението. И третият, когато паркираното средство прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Така установените от законодателя предпоставки, при наличието на които е допустимо принудителното преместване сочат на една изключителна ограниченост на ситуациите, при които е допустима тази пряко въздействаща върху правото на неприкосновеност на личната собственост мярка.

От доказателствата по делото - седем броя снимки, е видно, че процесният автомобил бил паркиран в нарушение на разпоредбата на чл. 94, ал. 3 ЗДвП. За да се наложи обаче принудителната мярка преместване на превозното средство този факт не е достатъчен. Необходимо е да е доказан някой от останалите, визирани в разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. "б" факти. Както обосновано приел в мотивите си съдът от приложения по делото снимков материал не може да се направи извод, че мястото на което е паркиран процесния автомобил е надлежно обозначено с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. В изготвената от органа докладна записка за установеното нарушение е посочено, че превозното средство е паркирано не на обозначените места и "пречи". От снимковия материал по делото е видно, че разположението на процесния автомобил е такова, че заема част от тротоара. Оставащата от тротоара свободна част безспорно би затруднила движението на пешеходците, тъй като ограничава в определена степен тротоарното пространство, но не може да се направи обоснован извод, че по отношение на пешеходците паркираният автомобил създава опасност или прави невъзможно преминаването. От снимката на л. 18 е видно, че разстоянието между застаналия на вътрешната страна на тротоара човек и автомобила е приблизително равно на неговата височина. Т. е. макар и паркиран неправилно, автомобилът не прави опасно или невъзможно преминаването на пешеходците. От снимката на л. 17 е видно, че автомобилът е паркиран изцяло на тротоара и не заема част от пътното платно - паркиран е зад кофата за смет, която е разположена в нарочно уширение. От останалия изключително некачествен снимков доказателствен материал не може да се направи извод, че автомобилът е заемал и част от пътното платно, което би могло, с оглед на факта, че бул. "Сливница" е първостепенна улична мрежа, клас II по смисъла на чл. 77, ал. 1, т. 1 от Закона за устройство на територията и общия устройствен план на гр. София, т. е. улица с изключително интензивно движение на превозни средства, както и че става въпрос за тъмната част на денонощието, да обоснове създаване на опасност за движението на пътните превозни средства.

Видно от изложеното съдът обосновано приел, че от доказателствата по делото не може да се направи извод за наличие на визираните в хипотезата на правната норма юридически факти. Липсата на елемент от фактическия състав прави наложената принудителна мярка незаконосъобразна, тъй като органът приложил диспозицията на нормата към нерелевантни факти. Следва да се посочи, че принудителната административна мярка - преместване на превозното средство без знанието на собственика, е изключително сериозно въздействие върху гарантираното от Конституцията неприкосновено право на частна собственост и тълкуването на нормата не може да бъде разширително, а само stricto juris.

С оглед на горното твърдението на касатора, че съдът неправилно приложил закона е неоснователно. Първо, съдът не е приел, както твърди касатора, че не е налице нарушение на чл. 94, ал. 3 ЗДвП. Напротив. Съдът е посочил в мотивите си, че нарушението е установено, но това не е достатъчно, за да се наложи принудителната мярка, а само да се наложи административно наказание на основание чл. 186 във вр. с чл. 183, ал. 2, т. 1 ЗДвП. И второ, доказателствата не установяват, че паркираното превозно средство прави невъзможно преминаването на другите участници в движението.

Неоснователно е и твърдението на касатора, че не той е легитимиран ответник по предявения иск за имуществени вреди, тъй като средствата са постъпили в "Паркинги и гаражи" ЕООД, което се било обогатило. Съгласно изричната разпоредба на чл. 205 АПК ответник по иска по чл. 203 АПК е юридическото лице, в чиято структура е включена длъжността, при упражняването на правомощията, на която съответното длъжностно лице е издало принудителната мярка. Ирелевантно за процесуалната легитимация на ответника е факта къде са постъпили средствата за репатриране на автомобила. Незаконосъобразният акт е на длъжностно лице от структурата на касатора и с оглед на това именно той е ответник по иска за обезщетение. Що се отнася до размера на постановеното обезщетение то същият е безспорно установен по делото от представената разходна квитанция и касов бон.

По частната жалба:

Съгласно чл. 143, ал. 1 АПК когато съдът отмени обжалвания административен акт разноските по производството и възнаграждението за един адвокат се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт. Безспорно е, с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, че само реално направените разходи подлежат на възстановяване. От доказателствата по делото е видно, че преди приключване на устните състезания по делото Велинов представил договор за правна защита и съдействие и списък на разноските. В договора изрично е посочено, че договореното възнаграждение е в размер на 500, 00 лв. и е реално платено в брой на адвоката, който факт е надлежно удостоверен с подписа на договарящите се страни като договорът служи като разписка за получената сума. С оглед на това съдът счита, че по делото е представен надлежен частен свидетелстващ документ удостоверяващ получаването на съответната сума от кредитор, което е достатъчно доказателство за извършване на твърдения разход. С оглед на това съдът неправилно приел, че не са налице доказателства за извършените от Велинов реални заходи по делото за адвокатска защита, поради което постановеното определение е незаконосъобразно. Съдът следва да го отмени и постанови друго, с което осъди юридическото лице, в чиято структура се намира административния орган, да заплати на Велинов разноските по делото представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 500, 00 лв. Възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК касаторът не е направил, поради което съдът следва да присъди пълния размер на разхода.

С оглед на изхода от делото, направено от ответника по касационната жалба - Олег Велинов, искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК Върховният административен съд следва да осъди Столична дирекция на вътрешните работи - юридическото лице, ответник по иска за обезщетение, да заплати на Олег Велинов направените за настоящата инстанция разноски по делото. Видно от представените по делото доказателства размера на същите е 505, 00 лв. реално платено адвокатско възнаграждение, видно от договор за правна помощ и съдействие от 21.11.2011 г., и 15, 00 лв. държавна такса. Касаторът не е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, поради което съдът следва да присъди пълния размер на платеното адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд