Решение № 7407 от 2.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4912/2014 г.

Решение № 7407 от 2.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4912/2014 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 237 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане на Йордан Любенов Илиев, гр. София, кв. "Христо Ботев", ул. "520-та" № 37 за отмяна на влязло в сила съдебно решение № 3497 от 13.03.2013 г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело № 14919/2012 г., в частта, с което е оставено в сила решение № 5683 от 29.10.2012 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 6602/2011 г. Искателят иска съдът да отмени, на основание чл. 239, т. 1 АПК, решение № 3497 от 13.03.2013 г. на Върховния административен съд, тъй като при постановяването му съдът не взел предвид факти и обстоятелства от съществено значение за делото, които при решаване на делото не са му били известни. Сочи, че такива факти и обстоятелства са незаконосъобразното, неправилно и постановено в нарушение на материалния закон решение № 3497. Върховният административен съд не уважил предявената жалба и не отменил заповед № ДК-02-ЮЗР-229 от 22.06.2011 г. на началника на Регионална дирекция "Национален строителен контрол" - Югозападен район, като незаконосъобразна. Върховният административен съд незаконосъобразно не отменил първоинстанционното решение, като не се съобразил със заключението на вещото лице, което установило, че процесният строеж отговаря на изискванията на § 16 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Съдът не отчел, че съществува процедура по узаконяване на строежа, както и факта, че в годините многократно са правени постъпки за узаконяването му, като през целия период са плащани местни данъци и такси за имота. Съдът неправилно кредитирал твърденията на заинтересованото лице за наличие на незаконно застрояване на чужд имот, като не отчел, че е налице заплащане на имота и предварителен договор за покупко-продажба преди 1970 г. Сочи, че от всички приложени по делото документи и доказателства е видно, че се касае за търпим строеж. Сочи също, че за съдебно решение № 3479 научил на 15.12.2013 г., когато получил покана за доброволно изпълнение на заповед № ДК-02-ЮЗР-229 от 22.06.2011 г. Моли съда да отмени решение № 3497 от 13.03.2013 г. на Върховния административен съд. Искателят се представлява от адв. Веселин Спасов, Софийска адвокатска колегия. Ответникът по искането - началникът на Регионалната дирекция "Национален строителен контрол" - Югозападен район, не взема становище. Върховният административен съд счита искането за недопустимо. Подадено е от надлежна страна и срещу влязло в сила съдебно решение, но не съдържа нито едно от визираните в чл. 239 АПК основания. Отмяната на влязло в сила съдебно решение е самостоятелно съдебно производство, което се развива след като съдебното решение влезе в сила. Влязлото в сила съдебно решение установява по задължителен за страните начин преустановяване на правния спор и приемане на установеното с него правно положение, т. е. влязлото в сила съдебно решение е постигнало целта на правораздаването - да се преустанови правния спор. Удовлетвореността от постигнатото разрешение на правния спор не е релевантен факт за влизането на решението в сила и следователно за настъпване на неговите правни последици. Независимо от това законодателят е допуснал, установеният по задължителен начин правен спор да бъде отново разгледан. Това обаче е възможно само при точно определените в закона факти и обстоятелства - чл. 239 АПК. Безспорно е, че съгласно чл. 239, т. 1 АПК отмяната на влязло в сила съдебно решение е допустима, когато след влизане на съдебното решение в сила се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната. Искателят твърди, че в случая тази хипотеза на чл. 239 АПК е налице. Но искането му не съдържа нито едно ново обстоятелство или ново писмено доказателство от съществено значение за делото. Искането е мотивирано с оценката на искателя на съдебното решение, чиято отмяна се иска, и в частност с оценката на искателя на направената от съда преценка на доказателствата по делото. Направената от искателя преценка на съдебното решение и в частност неговото несъгласие с постановения краен резултат не е ново доказателство или ново писмено доказателства по смисъла на чл. 239, т. 1 АПК. Следва изрично да се посочи, че изискването на чл. 241 АПК за посочване на точно и мотивирано изложение на основанието за отмяна не означава посочване на правното основание по смисъла на чл. 239 АПК, а посочване на конкретните факти, които се квалифицират като основание за отмяна. Тоест само по себе си посочването на правното основание без посочване на конкретните факти и обстоятелства, с които искателят обосновава искането си за отмяна, не е редовно сезиране на съда с искане за отмяна. Посочването на конкретните нови обстоятелства или нови писмени доказателства е необходимо не само за да се прецени редовността и основателността на искането, а и за да се прецени неговата допустимост от гледна точка на срока, тъй като съгласно чл. 240, ал. 1 и 2 АПК правото на отмяна е ограничено със срок. Срокът е една година от постановяване на съдебното решение, който в случая е спазен, тъй като съдебното решение е постановено на 13.03.2013 г., а искането е подадено на 17.12.2013 г., но не по-късно от три месеца от узнаването за основанието за отмяна. В случая липсата на отменително основание не дава възможност на съда да извърши проверка за спазване на срока по чл. 240, ал. 2 АПК. Фактът, че искателят научил за съдебното решение на 15.12.2013 г. и подал искането на 17.03.2014 г., което е в тримесечния срок, с оглед на изчисляването на срока по чл. 60, ал. 6 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, не означава спазване на срока, тъй като не е налице ново доказателство или ново обстоятелство, което да е станало известно на искателя на 15.12.2013 г. и което да е от съществено значение за предмета на делото. Липсата на основание за отмяна, по смисъла на чл. 239, т. 1 АПК, е абсолютна процесуална пречка за допустимост на съдебното производство, тъй като прави искането за отмяна нередовно по смисъла на чл. 241 АПК. Съдът, съгласно чл. 127, ал. 1 АПК е длъжен да разгледа всяко подадено до него искане, но само на това искане, което съответства на законовите изисквания, той дължи разрешение. Нередовното сезиране на съда е основание за даване на указания за отстраняване на нередовността. Такива указания бяха дадени по делото на искателя. Независимо от дадените му указания, в съдебно заседание, пълномощникът на искателя, в негово присъствие, потвърди, че именно изложените в искането обстоятелства са новите доказателства по смисъла на чл. 239, т. 1 АПК. С оглед на така твърдяните нови обстоятелства и нови писмени доказателства - несъгласие с изводите на съда досежно фактите, съдът не е надлежно сезиран с искане за отмяна по смисъла на чл. 239, т. 1 АПК. Налице е едно нередовно искане поради липса на твърдяно отменително основание по смисъла на чл. 239, ал. 1 АПК. На нередовното искане съдът не дължи произнасяне по същество. Поради изложеното съдът следва да отмени определението си за даване ход на делото по същество, да остави без разглеждане искането за отмяна и да прекрати съдебното производство. Водим от горното и на основание чл. 253 ГПК във вр. с чл. 158, ал. 3 във вр. с чл. 249 АПК Върховният административен съд