Решение № 18 от 25.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2849/2008 г.

Решение № 18 от 25.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2849/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по чл. 235 вр. с чл. 218а и сл. ГПК (отм.) и с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. С решение № 248 от 22.07.2008 г. по гр. д. № 528/07 г. петчленен състав на ВКС е отменил решение № 605 от 6.06.2007 г. по гр. д. № 794/06 г. на ВКС I ГО, поради противоречие с приетото в решение № 845 от 31.12.2003 г. по гр. д. № 28/03 г. ВКС II ГО. Предвид приетото в отменителното решение, настоящият състав е сезиран да разгледа жалбата на М. Ц. Р. и Ц. И. Р. срещу въззивно решение № 109 от 21.04.2006 г. по гр. д. № 425/05 г. на Окръжен съд гр. Л. С решение № 421 от 14.10.2005 г. по гр. д. № 300/04 г. Районен съд гр. Т. е уважил иска на И. Е. М. и Р. Е. М., представлявани от своя баща Е, срещу М. Р. и Ц. Р., за собственост на *** ид. ч. от първи жилищен етаж, състоящ се от две стаи, коридор и маза, заедно с 1/3 ид. ч. от половината таванско помещение. М. и Ц. Р. са осъдени да заплатят на И. и Р. М. 1 500 лв. обезщетение за ползуване на имота за периода от 1.06.1999 г. до 31.05.2004 г., като е отхвърлен иска в останалата му част до предявения размер от 3 000 лв. Прогласена е нищожността и е обезсилен нот. акт № 58/98 г. С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение. Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното: За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел че договорът обективиран в нот. акт № 58/98 г., с който М. и Ц. Р. са закупили процесния имот е нищожен поради невъзможен предмет. Имотът не отговаря на критериите за жилище визирани в Наредба № 5 за строителните правила и норми. Поради нищожността на сделката, прехвърлителката И. Е. останала собственик на имота и след смъртта и ищците са придобили собствеността по наследство. Тъй като ответниците владеят имота, за претендирания период ищците били лишени от възможността да го ползуват, затова им се дължи обезщетение. В касационната жалба се твърди, че договорът не е нищожен, а от тук и исковете за собственост и за заплащане на обезщетение неоснователно са уважени от съда. Доводите в жалбата са неоснователни. С нот. акт № 58/98 г. Иванка Ц. продала на брат си М. Р. собствените си *** ид. ч. от първи жилищен етаж на 2/4 етажна жилищна сграда построена в УПИ *Х-2287 в кв. 162, състоящ се от две стаи и коридор с площ 45 кв. м. и мазанско помещение на същия етаж с площ 15 кв. м., заедно с 1/3 ид. ч. от половината на таванско помещение и съответните общи части от сградата и от правото на строеж, срещу гледане и издръжка. Договорът има невъзможен предмет тогава, когато липсва вещ като обект на правоотношението. Съгласно чл. 93, ал. 2 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство от 17.05.1995 г., обн. в ДВ бр. 48/95 г., жилището трябва да съдържа най-малко по едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс, баня-тоалетна и най-малко едно складово помещение във или извън жилището. Според заключението на техническата експертиза по делото, към момента на сключване на договора процесният първия етаж се състоял от две стаи и мазе, изградено с отклонения от проекта. Етажът не представлявал самостоятелно жилище, тъй като не отговарял на изискванията на ЗТСУ и Наредба № 5 за строителните правила и норми. Помещенията нямали нужната височина и сервизни помещения, за да бъдат обособени като жилище. Можели да се ползуват самостоятелно тъй като имали отделен вход, но не и като жилищен имот. Като е съобразил тези факти законосъобразно въззивният съд е приел че договорът има невъзможен предмет, затова искът по чл. 26, ал. 1 ЗЗД е основателен и доказан. Предвид нищожността на договора, касаторите не са придобили собствеността на имота и го владеят без правно основание. Собственици са ищците, които са наследници на И. Е., затова законосъобразно са уважени и обективно съединените искове за собственост и за обезщетение. По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното, ВКС