Решение № 215 от 20.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 967/2011 г.

Решение № 215 от 20.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 967/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Лидия Иванова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Я., Р. Кохави, Хана Х., Р. Г., М. Д., Я. Д., Р. С., Х. Ш., Е. Папо и М. Папо - всички граждани на И., подадена чрез процесуалния им представител адвокат Росица Д. от САК срещу въззивното решение на Софийски градски съд, II"г" отделение, постановено на 16.05.2011 г. по гр. дело № 14649/2010 г. С това решение след отмяна на първоинстанционното осъдително решение на Софийски районен съд, 42 състав от 13.07.2010 г. по гр. дело № 20914/2008 г. въззивният съд, решавайки спора по същество, е отхвърлил предявените от ищците-касатори срещу едноличен търговец Д. Д. М. с фирма "Д. -Д. М.", [населено място] обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползуването на недвижим имот-магазин /кафе-сладкарница/, намиращ се в [населено място], [улица] размер общо на сумата 20 531 лева, разпределена съобразно квотите на съсобственост на ищците върху процесния имот. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че в противоречие с данните по делото и нарушавайки разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, като не е взел предвид факта, че се претендира обезщетение само до размера на уговорения наем, въззивният съд е отхвърлил иска по съображения, че ищците не са установили конкретния размер на обезщетението, тъй като по делото липсва съдебно-счетоводна експертиза досежно средния пазарен наем за имота през процесния период, каквато ищците не са поискали. Ответникът по касационната жалба едноличен търговец Д. Д. М. с фирма "Д. -Д. М." от [населено място] изразява становище, че направените оплаквания са неоснователни, а постановеното въззивно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. С определение № 606/6.08.2012 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения материалноправен въпрос относно начина на определяне на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползуване на недвижим имот от бивш наемател след прекратяване на наемния договор и може ли това обезщетение да е по-ниско от уговорения наем. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и провери правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: Видно от данните по делото, с обжалваното решение след отмяна на първоинстанционното осъдително решение въззивният съд е отхвърлил предявените срещу бившия наемател искове по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползуването на процесния недвижим имот след прекратяване на наемните правоотношения. По делото е безспорно установено, че между страните съществуват наемни правоотношения от 2004 г. като последният наемен договор, сключен за срок от една година, считано от 1.01.2007 г. срещу наемна цена от 1500 евро на месец, е бил прекратен с изтичане на уговорения срок. Установено е и не се спори, че ответникът е продължил да ползува имота, включително и през процесния период 1.01.2008 г. - 24.07.2008 г., въпреки противопоставянето на наемодателите. Безспорно е също, че ищците претендират обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД в размер общо на сумата 20 531 лева, осъразмерявайки вредите си с размера на получавания преди прекратяване на договора наем, от който са били лишени по вина на ответника. При тези фактически данни въззивният съд е отхвърлил претенцията за заплащане на обезщетение по съображения, че не е доказан конкретния размер на вредите. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението не следва автоматично да бъде определян на база стойността на уговорената наемна цена, а според средната пазарна цена на наемите за подобен имот и подлежи на доказване от ищеца в процеса, който е следвало да ангажира съответните относими доказателства за причинените му вреди и/или пропуснати ползи, което по делото не е сторено. Направен е извода, че като не е ангажирал доказателства в тази насока чрез поискана съдебно-счетоводна експертиза, искът е останал недоказан, поради което същият се явява неоснователен. При тези фактически данни по поставения материалноправен въпрос съставът на ВКС приема следното: Съгласно константната практика на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако след прекратяване на наемното правоотношение наемателят продължи ползуването на наетата вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение. Конкретният размер на обезщетението, което дължи бившия наемател за ползуването на вещта не може да бъде по-нисък от уговорения наем и същото ще бъде съизмеримо със средната пазарна цена, ако ищецът докаже, че в периода когато е бил лишен от ползуване, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем. В тази връзка размерът на средния пазарен наем на ползуваната вещ подлежи на изследване, когато се претендират вреди над договорения наем по прекратения договор, но това не е необходимо когато заявената претенция за обезщетение е до размера на получаваната наемна цена. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на различни състави на ВКС, както следва: р. № 391/26.05.2010 г. по гр. дело № 765/2009 г. на III г. о.; р. № 422/21.05.2010 г. по гр. дело № 981/2009 г. на III г. о.; р. № 146/1.12.2010 г. по т. дело № 934/2009 г. на II т. о.; р. № 54/11.07.2011 г. по т. дело № 377/2010 г. на II т. о.; р. № 125/11.09.2013 г. по т. дело № 612/2011 г. на II т. о. и др., които съгласно т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС са задължителни за долустоящите съдебни инстанции. Приетото в цитираните решения разрешение на поставения материалноправен въпрос се споделя и от настоящия съдебен състав на ВКС. При така приетият отговор на поставения материалноправен въпрос основателни се явяват оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение. Изводът на въззивния съд за неоснователност на претенцията за обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД по отношение ползуването от ответника-бивш наемател на процесния недвижим имот след прекратяване действието на наемния договор е необоснован и е в противоречие на материалния закон и цитираната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, поради което въззивното решение следва да се отмени. Тъй като в случая, видно от данните по делото, претендираното обезщетение от 20 531 лева за процесния магазин на [улица] [населено място] /ползуван от ответника-едноличен търговец през периода от 1 януари до 27 юли 2008 г. като сладкарница/ по размер съответства на уговорения месечен наем /1500 евро, равняващи се на 2 933 лева на месец, от които ищците са били лишени по вина на ответника/, не се налага извършването на каквито и да било съдопроизводствени действия във връзка с ангажиране на доказателства относно действителния размер на вредите, които следва да се считат за доказани в посочения размер. Неоснователно, с оглед данните по делото, се явява направеното от ответника възражение за прихващане на дължимото обезщетение с негово насрещно вземане за направени разходи по повод извършени ремонти в наетия имот по време действието на наемния договор. Преди всичко тези ремонти са предприети във връзка с дейността на наемателя и ползуването на наетия магазин като кафене, което е наложило съобразяване с изискванията на Х. обектът да отговаря на определени хигиенни норми, както и наличието на отделни санитарни възли за посетителите. В наемния договор страните изрично са договорили, че всички преустройства и подобрения в имота се извършват след писменото им одобрение от наемодателя, каквото в случая липсва. Освен това, съгласно чл. 11.4 от същия, извършените подобрения остават собственост на наемодателя след прекратяването на наемния договор, като наемателят няма право да претендира заплащане на направените за тях разходи. С оглед на всичко изложено до тук, тъй като след отмяната на въззивното решение не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия от въззивния съд, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 ГПК вместо него следва да се постанови друго, с което предявените обективно съединени искове следва да се уважат изцяло, като претендираната сума /възлизаща общо на 20 531 лева/ следва да бъде разпределена между ищците по начина посочен от тях в молбата им от 16.02.2009 г. /лист 63 от първоинстанционното дело/. При този изхода на спора в полза на ищците следва да бъдат присъдени общо 2 661,86 лева, представляващи направените от тях съдебни разноски за всички съдебни инстанции. По изложените съображения съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд