Решение № 15495 от 14.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3678/2018 г.

Решение № 15495 от 14.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3678/2018 г., V о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на управителя на "Водоснабдяване и канализаци" ЕАД – Бургас против решение № 2093 от 6.12.2017 г. по адм. дело № 2577/2017 г. на Административен съд – Бургас. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му. С обжалваното решение Административен съд – Сливен е отменил решение № К-1092-37/11.08.2017 г. на изпълнителния директор на "Водоснабдяване и канализация" ЕАД – гр. Бургас, с което е отказано предоставяне на информация по реда на Закона за достъп до обществена информация по т. 1 от заявление вх. № К-1092-24/9.08.2017 г., подадено от Д. Димитров и върнал административната преписка за разглеждане в тази част. Ответникът по касационната жалба – Д. Димитров, чрез пълномощника си, изразява становище, че обжалваното решение е правилно и не са налице касационни основания за отмяната му. Д. Димитров е подал също частна жалба против определение № 167 от 19.01.2018 г. по адм. дело № 2577/2017 г. на Административен съд – Бургас, в частта, с която е отказано да се допълни решение № 2093 от 6.12.2017 г. в частта за разноските, като му се присъдят такива в размер на 500 лв., представляващи адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Процесуалният представител на касатора е подал писмено възражение срещу частната жалба, в която излага доводи за нейната неоснователност. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и на частната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, приема следното: По касационната жалба: Касационната жалба е подадена в законния срок и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, при следните съображения: Съдът е установил коректно фактическите обстоятелства и при точен анализ на фактите и релевантните нормативни правила е достигнал до правно издържани изводи. Административното производство е започнало по заявление вх. № К-1092-24/9.08.2017 г. на Д. Димитров, за достъп до обществена информация относно: т. 1 - Посочване на изплатените суми на всеки от членовете на Съвета на директорите на "Водоснабдяване и канализация" ЕАД – Бургас като възнаграждения по трудови и по граждански договори за периода 1.09.2009 г. – 31.06.2017 г.; т. 2 - Посочване на изплатените суми на всеки от членовете на Съвета на директорите на "Водоснабдяване и канализация" ЕАД – Бургас като премии и бонуси по трудови и по граждански договори за периода 1.09.2009 г. – 31.06.2017 година. Заявил е като предпочитаната форма за предоставяне на информацията – копия на хартиен носител, в табличен вид. С оспореното пред административния съд решение за достъп до обществена информация № К-1092-37/11.08.2017 г. на изпълнителния директор на дружеството е отговорено на заявителя, че членовете на Съвета на директорите на "Водоснабдяване и канализация" ЕАД – Бургас за периода 1.09.2009 г. – 31.06.2017 г. са получавали възнаграждения по договор, сключен с органа, който упражнява правата на едноличен собственик на капитала на експлоатационното дружество, а именно министъра на регионалното развитие и благоустройството. Съгласно този договор, размерът на дължимите възнаграждения се определя в зависимост от размера на минималната работна заплата за страната, при условията и реда на чл. 33 от Правилник за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала. По отношение на визирания в т. 2 въпрос е отговорено, че за периода 1.09.2009 г. – 31.06.2017 г. членовете на Съвета на директорите на "Водоснабдяване и канализация" ЕАД не са получавали премии и бонуси. Съдът правилно е приел, че решението на изпълнителния директор на "Водоснабдяване и канализация" ЕАД – Бургас, в обжалваната част по т. 1, е незаконосъобразно. В съответствие с приложимата нормативната уредба е извел извод, че търсената информация е обществена по определението на чл. 2, ал. 1 ЗДОИ, а касационният жалбоподател е задължен субект по смисъла на ЗДОИ - публичноправна организация в хипотезата на § 1, т. 4, б. "в" от ДР на ЗДОИ. Аргументирано съдът е посочил, че исканата информация по т. 1 от заявлението е относно разходването на публични средства и е свързана с работата на публичноправна организация, поради което има характер на "служебна" по смисъла на чл. 11 ЗДОИ. В оспореното решение по Закона за достъп до обществена информация органът не е посочил конкретна сума, а е насочил жалбоподателя, сега ответник по касация, към методиката на формиране на възнагражденията, регламентирана в разпоредбата на чл. 33 от Правилник за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала, с което по същество не е предоставил търсената информация на заявителя. Съдът правилно е отбелязал, че препратката на органа към нормативния акт не дава исканата обществена информация, поради невъзможност лицето да знае измеренията (стойностите) на показателите по наредбата, въз основа на които се формира възнаграждението и в този смисъл правилно е приел, че е налице постановен отказ. Съдът е обсъдил възраженията на задължения субект, свързани с правата на третите лица и правилно е посочил, че в тази хипотеза е следвало да бъде поискано изрично тяхното писмено съгласие по реда на чл. 31, ал. 1 и 2 ЗДОИ. В този контекст, дадените изрични декларации, в които членовете на Съвета на директорите изразяват несъгласие да бъде предоставена търсената информация, приложени към касационната жалба, не налагат различни правни изводи, същите не са били приобщени по делото пред първоинстанционния съд, а с оглед забраната по чл. 220 АПК за нови фактически установявания, не подлежат на обсъждане в касационната инстанция. Наличието на надделяващ обществен интерес по смисъла на § 1, т. 6 ДР на ЗДОИ е релевантен факт, който също е останал встрани от съдържанието на оспорения акт, както точно е посочил съдът. Предвид изложеното, съдът правилно е приел, че обжалваният отказ е незаконосъобразен, като издаден в нарушение на процесуалните и материално правни разпоредби и отменил същия. Неоснователни са доводите в касационната жалба, свързана с периода, за който се търси информация и произтичащите затруднения в тази връзка. Заявителят няма и задължение да посочва имената на лицата, които са заемали тази длъжност през визираното време и не е налице пропуск или неяснота в заявлението по този пункт. Оплакванията, свързани с вида на договорите и тяхната достъпност в Търговския регистър са били наведени пред административния съд и правилно не са възприети като основателни. Поради това, решението не страда от касационни пороци, обуславящи отмяната му и следва да се остави в сила. По частната жалба: С определение № 167 от 19.01.2018 г. по адм. дело № 2577/2017 г., Административен съд – Бургас е допълнил решение № 2093/06.12.2017 г. по адм. дело № 2577/2017 г. в частта относно разноските, като е осъдил "Водоснабдяване и канализация" ЕАД - Бургас да заплати на Д. Димитров сумата 10 лв. разноски за държавна такса и е оставил без уважени молбата му за присъждане на разноски в размер на 500 лв., представляващи адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Първоинстанционният съд, в производство по чл. 248 ГПК вр. чл. 144 АПК е изложил съображения, че в случая е налице недобросъвестно упражняване на процесуални права в пълен разрез с изискванията на чл. 3 ГПК. За да направи този извод, съдът се е позовал на представените по делото от ответника заявления за достъп до обществена информация с идентично или сходно съдържание, подадени от няколко лица, включително и жалбоподателя Д. Димитров и пълномощника му адвокат М. Маринов, както и изготвена справка от НБД "Население" за роднинските връзки между тях. Върховният административен съд, настоящият съдебен състав, намира, че частната жалба е основателна, по следните съображения: Съдебната практика приема, че отговорността за разноски по делото по своето правно естество представлява облигационно отношение между страните в процеса. Тя е обективна, безвиновна и е ограничена, т. к. включва само внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат. Общата правна уредба на разноските се съдържа в Гражданския процесуален кодекс, а в Административнопроцесуалния кодекс е уредена отговорността за разноски в съдебно административното производство. Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 - ал. 4 от АПК, изисква да бъдат заплатени разноските на страната, в чиято полза е постановеният съдебен акт, от страната, за която оспорването е приключило неблагоприятно - с отмяна на обжалвания административен акт, респективно на отказа такъв да бъде издаден, при прекратяване на делото поради оттеглянето на акта, съответно при отхвърляне на оспорването или оттеглянето на жалбата. Задължението за разноски за страната произтича от неоснователно предизвикания правен спор и не зависи от качеството й в процеса - на жалбоподател или ответник - в т. см. вж. Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на ВАС и Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ВКС, ОСГК. Следователно, предпоставките за присъждане на разноски по делото са три: 1. неоснователно предизвикан правен спор; 2. разноски, причинени по делото по повод на този спор и 3. съдебно решение, което потвърждава правното твърдение на претендиращия за разноски и отхвърля правното твърдение на отговарящия за разноски. По отношение на частния жалбоподател тези три изисквания са били налице: той е доказал незаконосъобразността на оспорения административен акт, направил е своевременно искане за разноски и съдът е постановил решение, с което неговата жалба е уважена, като оспореният административен акт е отменен. При това положение, по правилото на чл. 143, ал. 1 АПК, следва да се ангажира отговорността на ответното дружество да заплати на оспорващия направените разноски по делото. В контекста на изложеното, спорният въпрос по делото е разполага ли съдът с правомощието в производството по оспорване на административен акт да прецени има ли злоупотреба с право от оспорващия и при положителен отговор - дължат ли му се разноски от ответната страна. Върховният административен съд, в настоящия касационен състав, намира, че в съдебното административно производство по оспорване на административни актове съдът няма правомощия да се произнася по въпроса за злоупотреба с правото на разноски. Всеки правен субект разполага със свободна преценка дали и кога да упражни признати и гарантирани му от закона материални и процесуални права, като се презумира, че упражняването им е правомерно. Ето защо, самото упражняване на правото на достъп до обществена информация и процесуалното право на оспорване на съответния административен акт на задължения субект от страната, за която същият е неблагоприятен, с произтичащото акцесорно право на разноски при успешен изход на делото, не представлява злоупотреба с право. Злоупотребата с право е налице когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други, или в противоречие с интересите на обществото, т. е. не в защита на признати от закона права и интереси на оспорващия, а за постигане на неправомерни цели, което от своя страна е основание за ангажиране на отговорността на злоупотребилия спрямо насрещната страна за вредите, които е претърпяла от това действие. Злоупотребата с право може да се разглежда в два аспекта –с недобросъвестно упражняване правото на оспорване с цел да причини вреда, да предизвика неблагоприятни правни последици или да извлече някаква облага, полза от превратното упражняване на права. Отговорността за вреди от злоупотреба с правото на иск по правното си естество е деликтна. При установена злоупотреба с право по см. на чл. 3 ГПК вр. чл. 144 АПК, по общите правила на деликтната отговорност дължимото обезщетение обхваща всички преки и непосредствени имуществени (претърпени загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди, за разлика от ограничената, обективна, безвиновна отговорност за разноски по чл. 143 АПК, респ. за неуредените случаи - чл. 78 ГПК вр. чл. 144 АПК. Когато страната счита, че е увредена от недобросъвестно поведение на другата страна, тя следва да докаже в исков процес тези настъпили вреди и наличието на недобросъвестност. Поради това, въпросът дали е налице недобросъвестно упражняване на материално право на достъп до обществена информация и процесуално право на оспорване на административните актове на задължения субект с цел да се увредят интересите на ответното дружество под формата на водене на еднотипни съдебни производства с цел присъждане на разноски в полза на съответния жалбоподател, както и какви вреди е претърпяло от това поведение на страните по тези дела, подлежи на изследване в отделен процес, в който пострадалото лице следва да установи тези релевантни обстоятелства. Установяването на злоупотреба с право обаче е извън предмета на административно правния спор по реда на Административнопроцесуалния кодекс. В този смисъл решение № 778/18.01.2019 г. по административно дело № 5957/2018 г. на ВАС, V о., определение № 424 от 1.07.2019 г. по т. д. № 3026/2018 г. на ВКС, II т. о., определение № 386 от 24.04.2019 г. по гр. д. № 4195/2018 г. на ВКС, IV г. о., ГК, определение № 142 от 1.04.2019 г. по ч. гр. д. № 951/2019 г. на ВКС, III г. о., ГК, решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г. на ВКС, IV г. о., ГК. Предвид изложеното, обжалваното определение е неправилно. С оглед изхода на спора пред административния съд, съдът неправилно е отказал да присъди направените разноски за един адвокат при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА, по съображения, че е налице злоупотреба с право по см. на чл. 3 ГПК вр. 144 АПК. Поради това, определението следва да се отмени и вместо него се постанови друго, с което да се присъдят разноските в полза на пълномощника на касационния жалбоподател - адвокат М. Маринов, за първата инстанция в размер на 500 лв., на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 вр. ал. 2 ЗА. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, "Водоснабдяване и канализация" ЕАД - Бургас следва да заплати на адвокат М. Маринов на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, в качеството му на пълномощник на ответника по касация сумата 500 лв. за адвокатско възнаграждение. Претенцията за заплащане на разноски в размер на 500 лв., направена с частната жалба е неоснователна. В производството по чл. 248, ал. 3 ГПК вр. чл. 144 АПК разноски не се дължат, по аргумент от чл. 81 ГПК. Водим от горното, Върховният административен съд, пето отделение,