Решение № 781 от 16.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7176/2012 г.

Решение № 781 от 16.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7176/2012 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Сава Колев Каров, гр. Бургас, ул. "Пиротска" № 26, офис 2 срещу решение № 8 от 04.01.2012 г. на Административен съд, гр. Бургас, постановено по административно дело № 883/2011 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Каров срещу наложената му на 28.03.2011 г. от старши специалист в отдел "Общ функционален контрол" в община Бургас, на основание чл. 171, т. 5, б. "б" от Закона за движение по пътищата, принудителна административна мярка преместване на паркирано превозно средство без знанието на неговия собственик.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Абсолютно необоснован счита извода на съда, че за нарушението е съставен акт и издадено наказателно постановление, тъй като същите, с решение на Бургаския районен съд, постановено по наказателно административен характер дело № 1678/2011 г., влязло в сила на 07.12.2011 г., са отменени. В нарушение на правото на защита съдът отказал на касатора изискването на депозираното от него пред административния орган възражение по акта. От това възражение съдът би установил, че подаването на жалбата срещу наложената мярка е в срок. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което отмени наложената принудителна административна мярка. Претендира направените по делото разноски.

Ответниците по касационната жалба - община Бургас и старши специалист в отдел "Общ функционален контрол" в община Бургас, не вземат становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно, постановено при изяснена фактическа обстановка, правилно приложение на материалния закон и обосновано.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 208 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 28.03.2011 г. Каров паркирал управлявания от него лек автомобил марка "Деу леганза", с регистрационен № А 15 88 КК, на ул. "Любен Каравелов" № 10 след знак В-28 "Забранено паркирането".

1. С устна заповед на старши специалист в отдел "Общ функционален контрол" в община Бургас - Станислав Иванов Попов, издадена на основание чл. 171, т. 5, б. "б" от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), на Каров била наложена принудителна административна мярка - принудително преместване на превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач.

1. За нарушението на Каров бил съставен акт за установяване на административно нарушение и издадено наказателно постановление № НП-3204 от 01.04.2011 г., с което за извършено нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП му било наложено административно наказание.

1. Със заповед № 1547 от 13-6.2008 г. на кмета на община Бургас на служителите от дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност", заемащи длъжностите началник на отдел, главен специалист, старши специалист и младши специалист било възложено съставянето на актове за установяване на административни нарушения, издаването на фишове и налагането на принудителни административни мерки.

1. По силата на сключен на 30.03.2004 г. трудов договор № 490 Станислав Иванов Попов заемал, към 28.03.2011 г., длъжността "старши специалист" в отдел "Общофункционален контрол" на дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност" в община Бургас. В длъжностната характеристика на Попов е вписано - т. 5.1., задължението му да налага принудителни административни мерки - преместване на паркирало пътно превозно средство без знанието на неговия собственик. Длъжностната характеристика е подписана от Попов на 01.04.2010 г.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че предмет на жалбата е само твърдението за нищожност на наложената принудителна мярка. Приел, че мярката е издадена в исканата от закона форма и от компетентно лице. Налице е нарочена заповед на органа по чл. 168, ал. 1 ЗДвП, която определя лицата, компетентни да налагат мерките. А лицето, издало заповедта, е заемало към датата на налагане на мярката именно такава длъжност. Въз основа на това съдът направил извод, че оспорената мярка е наложена от длъжностно лице с доказана материална компетентност, в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на процесуалните и материалноправни предпоставки, които да водят до нейната нищожност, поради което отхвърлил жалбата.

Този извод на съда е правилен.

Предмет на съдебното първоинстанционно производство е единствено валидността на оспорената от касатора принудителна административна мярка. Съдът установил прецизно релевантните за предмета на спора факти и касационната инстанция ги приема за пълно и точно доказани така, както са изложени по-горе. Страните не спорят по тях.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно като сочи два довода в подкрепа на това си твърдение - съдът не отчел, че издаденото му наказателно постановление е отменено и не изискал възражението му срещу наложената принудителна мярка.

По въпроса за относимостта на отмененото наказателно постановление към законосъобразността на наложената принудителна административна мярка касаторът вече е получил подробно мотивирано становище на съда в производството по отмяна на определение № 12569 от 06.10.2011 г. по административно дело № 11925/2011 г. на Върховния административен съд, с което е оставено в сила определението на Бургаския административен съд за прекратяване на съдебното производство в частта досежно оспорването на незаконосъобразността на наложената мярка поради просрочие на жалбата. В решение № 7511 от 29.05.2012 г., постановено в производството по чл. 239 АПК, Върховният административен съд аргументирано и обстойно изложил мотиви за това каква е разликата между наказателното постановление и принудителната административна мярка и защо отмяната на единия акт не влияе на законосъобразността на другия. Настоящата инстанция няма какво да добави към изложеното от съда. Само с оглед твърденията на касатора следва още веднъж да се посочи, че с наказателното постановление се реализира административнонаказателната отговорност на лицето, за което се твърди, че е извършило административно нарушение. С принудителната административна мярка се цели предотвратяване, преустановяване и отстраняване на вредните последици от административното нарушение. Макар и с двете да се реализира държавна принуда, мярката и наказването се осъществяват при различни правопораждащи факти, поради което отмяната на единия акт не означава, че автоматично следва да се считат невъзникнали и правопораждащите другия акт факти.

Поради изложеното доводът на касатора за отмененото наказателно постановление е неотносим въобще към законосъобразността на наложената принудителна мярка още по-малко към въпроса за нищожността на същата. Валидността на наложената мярка зависи от това дали органа, който я е наложил има материална компетентност да стори това. Видно от изложеното по-горе относно установените по делото факти първоинстанционният съд направил обоснован извод, че лицето, наложило процесната мярка, е надлежно оправомощено да я наложи, поради което тя е валидна. Безспорно от доказателствата по делото е, че лицето, наложило мярката, е, първо, лице в трудови правоотношения с органа по чл. 168, ал. 1 ЗДвП, който единствен е компетентен да определя лицата, които могат да налагат мярката; второ, заема длъжност, която изрично е посочена от органа по чл. 168, ал. 1 ЗДвП в заповедта му за оправомощаване, и трето, в длъжностната му характеристика изрично е вписано задължението за налагане на мярката. Следователно твърдението за нищожност, както правилно приел съдът, е неоснователно.

Вторият довод на касатора - неизискването от съда на възражението му по мярката е също неотносим към спора за нейната валидност. Никой не оспорва факта, че в деня, следващ налагането на мярката, Каров подал възражение до компетентния орган. Този факт по никакъв начин не може да рефлектира върху компетентността на издалия я орган, още по-малко неизискването му може да се приеме за каквото и да било нарушение на съдопроизводствените правила. Няма каквато и да било връзка между валидността на мярката и подаването на възражение срещу нея, поради което съдът правилно не събирал неотносими към предмета на спора доказателства.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното решение са неоснователни. Съдът правилно установил релевантните за предмета на спора факти, въз основа на тях направил обосновани правни изводи и правилно приложил материалния закон. Поради това решението му е правилно. При извършената служебна проверка на основание чл. 218, ал. 2 АПК съдът констатира, че решението е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от делото съдът следва да остави без уважение искането на касатора за присъждане на разноски. Ответниците не са направили искане за присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 АПК Върховният административен съд