Решение № 7001 от 13.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13180/2015 г.

Решение № 7001 от 13.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13180/2015 г., VI о., докладчик съдията Тодор Тодоров Производство по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. Г., от [населено място] против решение № 1876/24.09.2015 г. по адм. дело № 1146/2015 г. на Административен съд - [населено място]. Поддържат се оплаквания за неправилност и незаконосъобразност, като се излагат следните съображения; неправилно със закона се изисква заплащане на осигурителни вноски върху доход, който не е реализиран и дължимостта се определя върху нормативно установен размер за който нито съдът нито гражданите знаят как е бил изчислен. Твърди се, че с задължаване на гражданите да заплащат осигурителни вноски над размера на реализирания им месечен доход се нарушава принципа на социална справедливост на държавата. Излагат се доводи, че Законът за бюджета на държавното обществено осигуряване няма задължителен характер доколкото е изготвен и приет изцяло върху прогнозирани приходи и разходи. Цитира се правната разпоредба на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД, като се извеждат изводи, че кредиторът в лицето на държавата, поставя в невъзможност длъжникът да изпълни добросъвестно задълженията си. Моли съдът да сезира Конституционния съд с искане за обявяване на противоконституционността на чл. 6, ал. 2, т. 3 от КСО, чл. 6, ал. 3 от КСО и чл. 40, ал. 1, б. "б" от ЗЗО. В условията на евентуалност се иска съдът да отмени решението и да постанови решение с което изцяло да уважи жалбата. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Обжалване и данъчноосигурителна практика - В. " при ЦУ на НАП - В. изразява становище за неоснователност на същата. Постъпил е подробен отговор от старши юрисконсулт Г. Е.. Претендират се разноски за настоящата инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Посочва, че при анализа на събраните в административното и съдебно производство, гласни и писмени доказателства първоинстанционният съд е приел, че през ревизирания период жалбоподателката е упражнявала свободна професия - адвокат и като такава е била самоосигуряващо се лице, дължащо вноски за ДОО, ЗО и ДЗПО. Установените с Ревизионния акт задължения са правилно изчислени съобразно минималния месечен осигурителен доход и размера на вноската, съгласно приложимите към периода разпоредби, така, както са посочени в таблиците на акта. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК е неоснователна. С решение № 1876/24.09.2015 г. по адм. дело № 1146/2015 г. Административен съд - [населено място] е отхвърлил жалбата на Г. И. Г., от [населено място] срещу Ревизионен акт /РА/ № 1400012/19.12.2014 г. на орган по приходите при ТД на НАП - В., потвърден с Решение № 29/13.03.2015 г. на директора на Дирекция "ОДОП" - В. Присъдил е разноски. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената форма, след спазване на административнопроизводствените правила, при точно прилагане на материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона. По делото е установено, че на Г. И. Г. е възложена ревизия със ЗВР № 1400012/22.10.2014 г. за срок до 3 месеца, считано от датата на връчването й - 03.11.2014 г. и е обхващала задълженията за вноски ДОО, ЗО и ДЗПО за периода 01.01.2009 г. - 31.12.2013 г. В хода на административното производство се е изяснило, че в РУСО жалбоподателката е подала заявление, че не упражнява дейност, считано от 25.01.2002 г., а през ревизирания период осъществява дейност като адвокат от 17.01.2006 г. без прекъсвания и възобновявания. Подала е декларация за регистрация като самоосигуряващо се лице в ТД на НАП - В. с начало на дейност и осигуряване - 17.01.2006 г., за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. Установено е, че за ревизирания период от името на ревизираното лице няма подадена информация за осигурителен доход и стаж. С искане № 1142/10.11.2014 г. от "Архив" административния орган е изискал документи и декларации подадени от ревизираното лице и класирани в данъчното му досие. От тях е станало ясно е, че за периодите 01.01.2010 г. - 31.12.2013 г. ревизираното лице е подавало ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, като са декларирани доходи по Приложение № 3 от упражняване на свободна професия - адвокат. Съгласно чл. 6, ал. 2 КСО, осигурителните вноски се начисляват върху осигурителния доход, който включва всички възнаграждения и други доходи от трудова дейност. Начисляването на осигурителните вноски върху целия осигурителен доход, представляващ общия доход на осигуреното лице, отговаря на конституционните принципи за равенство и справедливост, отразени в абзац четвърти на преамбюла на Конституцията. В противен случай би се стигнало до нарушение на тези конституционни принципи, тъй като получаващият по-голям доход ще прави по-малки осигурителните вноски от този, който реализира по-малък доход. В тази връзка е решение № 5 от 29.06.2000 г. по конст. д. № 4/2000 г. на Конституционния съд. В гореизложените разпоредби на КСО се дава определение на основно понятие в осигурителното право, а именно "осигурителен доход". Текстовете на чл. 6, ал. 2 КСО дават дефиниция на осигурителен доход, която е приложима към всички групи задължително осигурени лица. В основата на осигурителния доход е трудовата дейност на осигуреното лице, независимо от правоотношението, в изпълнение на което е извършена. Целта на законодателя е да се сумират всички доходи, с които се е увеличил патримониума на лицето, в резултат на положения от него труд. Конкретният размер на задължението за осигуряване е функция от финансовите резултати от доходоносната трудова дейност. Свързването на осигурителния доход с трудовата дейност отговаря на същността на задължителното обществено осигуряване и на принципа на равнопоставеност на осигурените лица, прокламиран в чл. 3, т. 3 КСО. В случая касаторката е самоосигуряващо се лице по смисъла на чл. 5, ал. 2 КСО. Съгласно чл. 6, ал. 7 от КСО осигурителните вноски за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово: върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година. Съгласно ал. 8 на чл. 6 КСО окончателният размер на месечния осигурителен доход на тези лица се определя за периода, през който е упражнявана трудовата дейност през предходната година, въз основа на доходите, декларирани в годишната данъчна декларация по ЗДДФЛ и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход. Според разпоредбата на чл. 7, ал. 4 от КСО осигурителните вноски за самоосигуряващите се лица се внасят лично или чрез осигурителни каси до 25-о число на месеца, следващ месеца, за който се дължат. Окончателната осигурителна вноска се дължи върху годишния осигурителен доход, определен като разлика между декларирания доход и сбора от доходите, върху които са внасяни авансово осигурителни вноски. Тази нормативна уредба има за цел да обезпечи регулярно погасяване на задълженията към ДОО и равномерно разпределение на осигурителната тежест. При съобразяване на целта и духа на закона ежемесечните осигурителни вноски на самоосигуряващите се лица могат да се третират само като авансово внесени, защото по смисъла на чл. 6, ал. 2 КСО вноски се дължат върху целия осигурителен доход, получен за съответния период от календарната година. Касаторката е подавала декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ, като са декларирани доходи по Приложение № 3 от упражняване на свободна професия - адвокат., но не е плащала задължителните осигурителни вноски в предвидения в КСО срок. Не намира нормативна опора и възражението на касаторката, което е в смисъл, че след като е получавала доход под минималната работна заплата за страната, не е била длъжна да внася социални осигуровки. Г. Г. е упражнявала свободна професия като адвокат и като такава се счита за осигурено лице по чл. 4, ал. 3, т. 1 КСО. Съгласно чл. 6, ал. 7, т. 1 КСО за тези лица осигурителните вноски не могат да бъдат по-малки от минималния месечен размер на дохода, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година. Несигурността и неяснотата, която съпровожда работата на лицата със свободни професии, не освобождава държавата от задължението да им обезпечава прогласеното конституционно право на гражданите на обществено осигуряване и социално подпомагане. Присъщата характеристика на упражняваната напълно независима, автономна и изцяло на собствен риск и своя сметка трудова дейност на самоосигуряващите се лица не може да бъде основание за въвеждане на диференцираното им и привилегировано третиране от осигурителното законодателство. Задължението за плащане на социални и здравни осигурителни вноски произтича пряко от закона и в частност от нормите на чл. 3, т. 1 и чл. 4 КСО, чл. 1, ал. 3, чл. 5 и чл. 33 ЗЗО. Първоинстанционният съд е изяснил изчерпателно принципът за всеобщност на осигуряването и правилно е посочил, че изброените разпоредби не са противоконституционни, а са нормативна база за гарантиране на основните конституционни права на гражданите по чл. 51, ал. 1 и чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Р. Б.. Жалбоподателката в своята касационна жалба поставя въпроса за правната природа на осигурителните вноски, пояснявайки, че съгласно чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Р. Б., българските граждани са длъжни да заплащат данъци и такси, установени със закон съобразно техните доходи и имущество. Извежда се доводът, че осигурителните вноски не са данъци или такси но трябва да бъдат съобразени с дохода на гражданите. Осигурителните вноски са специфично понятие на осигурителното право. Те са парични вноски и тяхното предназначение е да осигурят парични средства по осигурителните фондове, от които се изплащат осигурителните обезпечения. Дължими по силата на закона, осигурителните вноски напомнят на данъчните задължения, но се различават от тях по своето основание, правна природа и правен режим. Правната природа на таксите е коренно различна. Осигурителното правоотношение по натрупване на средства по осигурителните фондове е основна предпоставка за реализация на конституционно закрепеното субективно публично право на социално осигуряване, като събраните средства имат точно определено целево предназначение. Задълженията за задължителни осигурителни вноски са публични и имат характера на публични държавни вземания. Осигурителните задължения са функция от доходите на физическите лица в случая на самоосигуряващото се лице, с оглед на което гореизложените твърдения са неоснователни. Относно позоваването на касационната жалбоподателка на правната норма на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която, ако изпълнението на длъжникът се дължи на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да освободи длъжникът от отговорност, следва да се поясни, че правният режим на публичните вземания се съдържа в специални нормативни актове (КСО, ДОПК и др) и общите гражданскоправни институти по ЗЗД са неприложими. В касационната жалба се прави искане на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията на РБ за спиране на административното производство и сезиране на Конституционния съд с молба да се обявят за противоконституционни разпоредбите на чл. 6, ал. 2, т. 2 и чл. 6, ал. 3 от КСО и чл. 40, ал. 1, б "б" от ЗЗО. На основание гореизложените мотиви искането се явява неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение. Настоящият състав на Върховния административен съд споделя изцяло мотивите на Административен съд - [населено място], изложени досежно дължимостта на невнесените осигурителни вноски за процесния период. По изложените съображения атакуваното съдебно решение се явява законосъобразно и обосновано и следва да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд споделя изводите на Административен съд - [населено място] досежно присъдените разноски. Като пряка последица от изхода на делото същите са точно съобразени с обжалвания материален интерес. О. изхода на спора, първоинстанционният съд е разпределил законосъобразно тежестта за разноските съгласно изискванията на чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, чл. 8 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на Общото събрание на Върховния административен съд, поради което такива не са дължими за настоящата инстанция. Няма основание за приложение по аналогия на разпоредбите относно възлагането на разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция. След като вече е присъдено възнаграждение с първоинстанционното решение в дължимия размер, няма основание за присъждане на второ юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение