Решение № 11155 от 27.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 9779/2015 г.

Решение № 11155 от 27.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 9779/2015 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Милена Славейкова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Инфохелп" ЕООД, гр. Пловдив, срещу решение № 7981 от 30.06.2015 г. по адм. д. № 5163 по описа за 2014 г. на Върховен административен съд, Трето отделение, с което е отхвърлена жалбата му срещу акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 57 от 12.12.2013 г. на Комисията за регулиране на съобщения (КРС), с който на дружеството е определена дължима таксата по чл. 143, ал. 1 от ЗЕС във връзка с чл. 1, чл. 8, ал. 1, т. 8 от Тарифа за таксите, които се събират от КРС по Закона за електронните съобщения (ЗЕС) /наричана Тарифата/ в общ размер на 7562.50 лв. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради неправилно приложение на закона и необоснованост - отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът посочва, че първоинстанционният съд немотивирано не е разгледал твърденията му за невъзможност за експлоатация на предоставения ограничен ресурс по вина на КРС, с което възражение обосновава недължимостта на такса за издаване на разрешение за ползване на индивидуално определен ограничен ресурс по чл. 143, ал. 1 ЗЕС по смисъла на чл. 13 от Директива 2002/20/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно разрешението на електронните съобщителни мрежи и услуги. Цитира съдебна практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) за категорична зависимост между таксите, събирани в контекста на чл. 13 от Директивата и икономическата стойност на предоставения за експлоатация индивидуален ресурс, респ. задължение за редуциране на таксата за периода, през който операторът не е бил в състояние по независещи от него причини да експлоатира разрешението (дело Т-475/04). Претендира съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение на ВАС, Трето отделение и да реши спора по същество като отмени оспорения административен акт. Претендира разноски. Ответната страна по касационната жалба КРС оспорва жалбата в писмен отговор от 31.08.2015 г. Поддържа, че КРС не е нарушила чл. 61, ал. 1, вр. чл. 258, ал. 7 ЗЕС и е предприела всички допустими от закона действия за разрешаване на поставените от "Инфохелп" проблеми. Посочва, че с факта на предоставяне на ограничения ресурс същият вече е зает и не може да се ползва от друго лице, което предполага упражняване на правата и спазване на задължения по разрешението, вкл. заплащане на такси. Като допълнителен аргумент сочи липса на искане за прекратяване на разрешението по чл. 117 ЗЕС. Поддържа неотносимост на цитираната от касатора практика на СЕС. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания, с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна по чл. 210 от АПК, а разгледана по същество е неоснователна. Предмет на контрол пред първоинстанционния съд е бил АУПДВ № 57 от 12.12.2013 г. на КРС, с който на дружеството е определена дължима таксата по чл. 143, ал. 1 от ЗЕС във връзка с чл. 1, чл. 8, ал. 1, т. 8 от Тарифа за таксите, които се събират от КРС по ЗЕС в общ размер на 7562.50 лв. Административният орган е приел, че на лицето е издадено Разрешение за ползване на индивидуално определен ограничен ресурс - номера, за осъществяване на обществени електронни съобщения чрез обществена електронна съобщителна мрежа и предоставяне на фиксирана телефонна услуга № 01662 от 21.10.2010 г., изменено с № 01662-4 от 26.04.2013 г. - разрешение за ползване на индивидуално определен ограничен ресурс - номера за осъществяване на обществени електронни съобщения, отнето с решение № 477 от 4.07.2013 г. След отнемане на разрешението останали непогасени публични задължения за годишна такса за ползване на индивидуално определен ограничен ресурс - номера. За да отхвърли оспорването, тричленният състав на ВАС, трето отделение е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в установената форма и при спазване на процесуалните и материалноправни норми по издаването му. Решаващият съд е приел, че дължимостта на годишните такси по чл. 143 ЗЕС за ползване на индивидуално определен ограничен ресурс - номера, не е предпоставена от обстоятелствата по реалното извършване или не на разрешените дейности, тъй като предоставеният ограничен ресурс е индивидуално определен и е зает за срока на действие на разрешението. Като неотносими към спора са приети обстоятелствата, свързани с водена кореспонденция и претенции към КРС да му окаже съдействие пред трети лица за предоставянето на данни, както и воденото производство пред КЗЛД. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. В мотивите на обжалваното решение е обсъдена фактическата обстановка по делото и са формулирани основните спорни моменти, на които е даден отговор при правилно приложение на закона. Годишната такса по чл. 140, т. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЕС е предвидена за предоставен за ползване ограничен ресурс от радиочестотен спектър, който не може да бъде предоставен за ползване на друг правен субект за срока на разрешението. След като този индивидуално определен ресурс е зает, за него се дължи годишна такса и е без значение дали съответният правен субект реално го използва през част или целия период на разрешението. Разрешението за ползване на обществено благо, представляващо ограничен ресурс, дава възможност на неговия притежател да реализира значителни икономически печалби и му предоставя предимства в сравнение с други оператори, които също желаят да използват и експлоатират този ресурс, което обосновава налагането на такса, отразяваща по-специално стойността на използването на разглеждания ограничен ресурс. Ако не желае да осъществява дейността, правният субект следва да сезира Комисията за регулиране на съобщенията с искане за прекратяване на разрешението, с което ще отпадне и задължението за заплащане на такси. Ако това не е сторено, какъвто е процесният случай, таксите, съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЕС са дължими. В специалния закон не се съдържат разпоредби, които предвиждат недължимост на таксите в случаите на неизползване реално на предоставения ограничен ресурс. След отнемане на предоставеното разрешение са установени ликвидни и изискуеми публични задължения по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК - за годишна такса за ползване, редът за установяването на които съобразно чл. 166, ал. 2 ДОПК е чрез издаване на АУПДЗ от компетентния административен орган, в случая от КРС. Касаторът поддържа нарушение на чл. 13 от Директива 2002/20/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 7 март 2002 г. относно разрешението на електронните съобщителни мрежи и услуги ("Директива за разрешение"), във връзка с чл. 8 от Директива 2002/21/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 г. относно общата регулаторна рамка за електронните съобщителни мрежи и услуги (Рамкова директива). Посочва, че регулаторът КРС не е упражнил контролните си правомощия по ЗЕС и чл. 7 от Директива 2002/21/ЕО да отстрани пречките пред оператора в желанието му до доставя съобщителни услуги, поради което правото на ползване реално не било предоставено и не било ползвано не по вина на оператора, а по вина на КРС. Съгласно чл. 13 от Директива 2002/20/ЕО Държавите-членки могат да разрешат на съответните компетентни органи да налагат такси за правата за ползване на радиочестоти или номера или правата за изграждане на инфраструктура в случаите на обществена или частна собственост, които отразяват потребността от гарантиране на оптималното използване на тези ресурси. Държавите-членки гарантират, че такива такси са обективно обосновани, прозрачни, недискриминационни и пропорционални на предназначената им цел, като вземат предвид целите, посочени в чл. 8 от Директива 2002/21/ЕО - да допринасят за развитието на вътрешния пазар чрез отстраняване на останалите пречки пред доставката на електронни съобщителни мрежи, свързани съоръжения и услуги. За да обоснове нарушение на визираните разпоредби касаторът посочва, че КРС не е изпълнила правомощията си по чл. 61, ал. 1 ЗЕС, тъй като не е разрешила възникнал спор за нарушение на чл. 258, ал. 7 ЗЕС, както и правомощията си по чл. 160 ЗЕС да издаде акт за налагане на задължения на други оператори. Разпоредбите на Глава Четвърта, Раздел VIII от ЗЕС уреждат процедура за решаване на спорове между предприятия, респ. правомощия на Комисията да оказва съдействие и да дава задължителни указания в случай на спор. В същата процедура съгласно чл. 61, ал. 1 ЗЕС в срок до 4 месеца от постъпване на искането по чл. 54 комисията с мотивирано решение дава задължителни указания по направеното искане или го отхвърля. В конкретния случай лицето претендира, че с писмо от 1.02.2012 г. е поискало от КРС да констатира неизпълнение на задълженията на предприятията "Мобилтел" АД, "БТК" АД и "Космо България Мобайл" ЕАД по чл. 158 ЗЕС и да постанови решение по чл. 160, ал. 1 и ал. 2 ЗЕС. Съгласно чл. 158 ЗЕС предприятие, предоставящо обществени електронни съобщителни мрежи, има право, а когато е налице искане от друго предприятие - и задължение, да договаря взаимно свързване на мрежите си за предоставяне на обществени електронни съобщителни услуги и осигуряване на оперативна съвместимост между услугите. Нормата на чл. 160, ал. 1 ЗЕС урежда правомощие на КРС да налага на предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, задължения за достъп и/или взаимно свързване. Във връзка с постъпилото писмо от 1.02.2012 г. Комисията е изискала информация от тримата оператори, които са предоставили отговори през м. март 2012 г. С писмо от 27.04.2012 г. дружеството-касатор е поискало копия от становищата на заинтересованите страни по чл. 57, ал. 2 ЗЕС, а с писма от 1.06.2012 г. и от 4.07.2012 г. е поискало сведение за движението на преписката. Видно от отговор от 31.07.2012 г. комисията е счела, че не е стартирана процедура по реда на Глава Четвърта, Раздел VIII от ЗЕС, тъй като не е подадено заявление във формата по чл. 54, ал. 2 ЗЕС и не е заплатена дължимата държавна такса от 900 лв. При липса на редовно сезиране комисията не дължи провеждане на производство по Глава Четвърта, Раздел VIII от ЗЕС. По отношение на визираното в писмото от 1.02.2012 г. нарушение на чл. 158, ал. 1 ЗЕС комисията е посочила, че пречка пред предоставянето на базата данни на другите оператори е липсата на изрично съгласие от абонатите за предоставяне на лични данни. Във връзка с поставения от "Инфохелп" ООД въпрос КРС е отправила запитване до Комисията за защита на личните данни с писмо от 26.11.2012 г. (л. 186 от делото). КЗЛД е дала становище № п-5091/28.01.2013 г., че липсва основание за отмяна на предходно становище рег. № 10055/2010 г. относно приложението на разпоредбата на чл. 258, ал. 7 ЗЕС в смисъл, че е необходимо изрично допълнително съгласие на абонатите да фигурират в указател за телефонни справки. Това становище на КЗЛД е променено с последващо становище от 5.08.2013 г. в смисъл, че не е необходимо такова последващо съгласие. Разрешението на касатора за ползване на индивидуално определен ограничен ресурс е било отнето преди това, с решение на КРС от 4.07.2013 г. От посочената кореспонденция между страните във връзка с жалбата-искане от 1.02.2012 г. не може да се направи извод, че спорната годишна такса за ползване е необоснована, непрозрачна, дискриминационна или непропорционална на целите по чл. 8 от Рамковата директива. Касаторът е поискал съдействие от Комисията по повод неизпълнение на задължения от други оператори по чл. 158 и чл. 258, ал. 7 ЗЕС. Комисията е изискала становища от "Мобилтел" АД, "БТК" АД и "Космо България Мобайл" ЕАД и е предоставила отговор на "Инфохелп" ООД от 31.07.2012 г., че не е налице визираното нарушение, тъй като трите оператора са влезли в контакт с "Инфохелп" ООД във връзка с исканията му от м. ноември 2010 г. Становището на КЗЛД за необходимост от даване на изрично съгласие от абонатите за предоставяне на данните им на "Инфохелп" ООД е препятствало установяване на нарушение на чл. 258, ал. 7 ЗЕС към момента на отговора от КРС, поради което комисията не е постановила акт по чл. 160 ЗЕС. Поведението на административния орган по повод сезирането му от касатора с данни за евентуални нарушения на ЗЕС от други оператори не може да обоснове незаконосъобразност на задължението за заплащане на такса. По изложените съображения визираните от касатора в неговите писма до КРС евентуални нарушения на разпоредби на ЗЕС не води до материална незаконосъобразност на задължението за заплащане на годишна такса за ползване поради нарушение на чл. 13 от Директива 2002/20/ЕО. Съгласно чл. 13 от Директивата за разрешение на държавите членки се разрешава, в допълнение към таксите, чиято цел е да се покрият административните разходи, да въведат такса за правото на ползване на радиочестотите, насочена към осигуряване на оптимално използване на тези ресурси (т. 42 от решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-375/11). Директивата за разрешение не предопределя целта, за която се събират такива такси. Според посочения чл. 13 и по съображение 32 от Директивата за разрешение, таксите, налагани на операторите на телекомуникационни услуги за ползване на ресурси, трябва да имат за цел осигуряването на оптимално използване на тези ресурси и да не затрудняват развитието на иновационни услуги и конкуренцията на пазара. Според същото решение на СЕС членове 12 и 13 от Директивата за разрешение допускат национално законодателство, което предвижда въвеждането на такса с цел да се стимулира оптималното използване на честотите, дори ако тя е в допълнение към друга годишна такса, също така частично предназначена за същата цел, при условие че съвкупността от тези такси отговаря на условията, изброени в точки 46 и 47 от настоящото решение а именно: таксите за ползване на радиочестотите да бъдат обективно обосновани, прозрачни, недискриминационни и пропорционални на своето предназначение и да бъдат съобразени с целите, между които са и насърчаването на конкуренцията и ефективното използване на радиочестотите, определени в чл. 8 от Рамковата директива. Според СЕС членове 12 и 13 от Директивата за разрешение трябва да се тълкуват в смисъл, че те допускат държавите членки да въвеждат за операторите на мобилна телефония, които са титуляри на право за ползване на радиочестотите, при условие че тези такси са реално насочени към осигуряването на оптимално използване на ресурсите, каквито са тези радиочестоти, че те са обективно обосновани, прозрачни, недискриминационни и пропорционални на своето предназначение и са съобразени с целите, определени в чл. 8 от Рамковата директива. Наложената на касатора годишна такса за ползване отговаря на посочените изисквания по чл. 13 от Директивата за разрешение. Таксата надлежно отразява потребността от гарантиране на оптималното използване на ресурсите. Таксата е определена по ясен и разбираем начин с акт, чийто текст е достъпен. Размерът на таксата е подходящ и недискриминационен. Не се касае за наложени други такси и налози освен предвидените в Директива 2002/20/ЕО (т. 40 от решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-375/11). Като е достигнал до идентични правни изводи решаващият състав на първоинстанционния съд е постановил обжалваното решение при правилно приложение на закона - без да са допуснати касационни основания по чл. 209 АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК настоящият съдебен състав намира, че оспореното съдебно решение като правилно, обосновано и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила. Цитираната от касатора практиката на СЕС по Решение от 12.07.2012 г. по съединени дела C-55/11, C-57/11 и C-58/11 е неотносима, тъй като предмет на преюдициалното запитване е съвместимостта на такса за ползването на имот, публична общинска собственост, която трябва да заплащат не само операторите, собственици на разположени на този имот телефонни мрежи, но и операторите, които са носители на права на ползване, на достъп и на взаимосвързаност с посочените мрежи, какъвто не е настоящият случай. По идентичен начин е неотносимо Решението на СЕС по дело Дело T-475/04, тъй като касае държавни помощи. Искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС във връзка с тълкуването на чл. 13 от Директива 2002/20/ЕО в хипотеза на невиновно неизползване на предоставения индивидуален ресурс е неоснователно. Смисълът на разпоредбата е ясен. Характерът на таксите по чл. 13 от Директива 2002/20/ЕО е изяснен в практиката на СЕС, вкл. по цитираното дело С-375/11. При този изход на спора ответникът по касационната жалба има право на сторените в производството разноски, включително юрисконсултско възнаграждение в размер от 300 лв. съгласно чл. 9, ал. 1, вр. § 1 от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия,