Решение № 1449 от 31.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8942/2016 г.

Решение № 1449 от 31.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8942/2016 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби, подадени от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД "ИН"), чрез упълномощен юрисконсулт и от В. Г. Т., чрез адв. Р. П. срещу Решение № 1063 от 02.06.2016 г., постановено по адм. д. № 1980 по описа на Административен съд - Б. (АС - Б.) за 2015 г. С обжалваното съдебно решение, на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), ГД "ИН" е осъдена да заплати на Т. обезщетение в размер общо на 1200,00 лв. за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органи и длъжностни лица от ГД "ИН" при или по повод на изпълнение на административна дейност, изразяващи се в умишлено поставяне на Т. в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, а именно: лишаване от достатъчно жилищна площ, неосигуряване на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, лоши битови и санитарно - хигиенни условия в килиите, на медицинско и здравно обслужване, на условия за поддържане и съхраняване на семейните връзки и контакти с външния свят - свиждания, в периода на изтърпяване на наложеното му наказание "лишаване от свобода" в Затвора - Б. за времето от 27.11.2012 г. до 27.05.2013 г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба - 16.10.2015 г. до окончателното изплащане, като искът на Т. в останалата му част за размера над 1200,00 лв. до пълния предявен такъв от 12000,00 лв. е отхвърлен като неоснователен. Наред с това, ГД "ИН" е осъдена да заплати на Т. сумата от 101,00 лв. за разноски по делото. С касационната жалба на ГД "ИН" съдебното решение, предмет на контрол се обжалва в частта, с която ГД "ИН" е осъдена да заплати на Т. сума в размер на 1200,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта, с която ГД "ИН" е осъдена да му заплати сумата от 101,00 лв. за разноски по делото. Твърди се, че в посочената част то е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосноваността му - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според този касационен жалбоподател, съдът не е преценил правилно тежестта на събраните по делото доказателства, това, че Т. не е доказал реално претърпени вреди в резултат на действия/бездействия на служители на Затвора - Б., както и наличието на причинно - следствена връзка между претендираните вреди и твърдяното бездействие. Такива не били установени и от събраните гласни доказателства. По отношение изводите на съда във връзка с неосигуряване на нормална жилищна свободна площ, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода касационният жалбоподател се позовава на отлагателните срокове по § 13 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) и § 6 (сега § 9) от ПЗР на Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ППЗИНЗС) и твърди, че не е налице незаконосъобразно бездействие. Оспорва изводите на съда за допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенция/та). Твърди, че не е налице нарушение на посочената разпоредба, както и на чл. 3, ал. 2, т. 2 и ал. 3 ЗИНЗС. Изразява недоволство и от размера на присъденото обезщетение. Същото не е определено по критериите на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), а при отсъствие на мотиви за това. По подробно изложените в жалбата съображения иска отмяната на решението, предмет на проверка в обжалваната от ГД "ИН" част и оставяне в сила на същото в частта, която се обжалва от Т.. При условията на евентуалност моли намаляване размера на присъденото обезщетение. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Касационният жалбоподател ГД "ИН" се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд от упълномощен юрисконсулт, който от негово име поддържа жалбата. По същество моли да бъде уважена. Оспорва касационната жалба, подадена от Т.. Ответникът по тази касационна жалба не представя писмен отговор и не изразява становище по нея. С касационната жалба на Т. съдебното решение, предмет на контрол, се обжалва в частта, с която искът му е отхвърлен за сумата над присъденото обезщетение в размер на 1200,00 лв. до претендирания размер от 12000,00 лв., както и в частта за разноските за разликата над присъдения размер от 101,00 лв. до претендирания размер от 1000,00 лв. за адвокатското възнаграждение. Твърди се, че решението в обжалваната му част е необосновано - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се подробни съображения по същество на спора. Иска се присъждането на справедлив размер на обезщетението, съответен на претърпените от Т. неимуществени вреди. По отношение на присъдените разноски, този касационен жалбоподател твърди, че съдът необосновано и в нарушение на закона е занижил техния размер, като е присъдил възнаграждение в размер по - нисък от минимално установените размери в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Иска отмяната на решението в обжалваната част, присъждане на претендираната като обезщетение сума над 1200,00 лв. до претендирания размер от 12000,00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, присъждане на разноските по делото, а в осъдителната ГД "ИН" част моли решението да остане в сила. Касационният жалбоподател Т. не се явява и не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд и не представя писмен отговор на касационната жалба на ГД "ИН". Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, за които обжалваното решение е неблагоприятно в съответните обжалвани части и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, предвид което следва да бъдат разгледани досежно тяхната основателност. По основателността на касационните жалби настоящият състав намира следното: Първоинстанционният съд е приел за разглеждане предявения от Т. иск срещу ГД "ИН" за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12000,00 лв. от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органи и длъжностни лица на ответника за периода 27.11.2012 г. - 27.05.2013 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба - 16.10.2015 г. до окончателното изплащане на исковата сума. Въз основа на приобщените по делото писмени доказателства съдът е приел за установено, че в изпълнение на присъда по нохд № 60/2012 г. по описа на Районен съд - Тополовград, на 27.11.2012 г. Т. е постъпил в Затвора - Б. О. бил на 27.05.2013 г. Съобразено е от съда, че на официалната интернет - страница на Министерство на правосъдието (МП) са публикувани докладите до българското правителство при визитите в Р. Б., извършени от Европейския комитет за превенция на изтезанията и нехуманното и деградиращо отношения или наказания (КПИ) от 4 до 10 май 2012 г., където в параграфи от 22 до 25 е направено подробно описание на материалните условия в Затвора - Б. В. са предвид заключенията на КПИ по установеното на място, както и извършената преценка, че "само по себе си това възмутително равнище на пренаселване може да се разглежда като нечовешко и унизително от физическа гледна точка", а също така че "материалните условия в Бургаския затвор са напълно неприемливи и следва да се считат за нечовешки и унизителни, което може да се смята за нехуманно и деградиращо". Въз основа на събраните доказателства съдът е приел за установено, че материалните условия в помещенията, в които е бил настаняван Т., както и в общата тоалетна и баня на етажа, на който е пребивавал, са били изключително лоши, в това число мястото за свиждане. Приел е конкретно, че в периода от 27.11.2012 г. до 27.05.2013 г. килиите, в които е пребивавал той са били пренаселени, не е имало как да се получи ефективно проветрение поради твърде многото легла, дрехи и хора вътре, в резултат на което цялата влага и миризма е оставала в килията, както и това, че е имало паразити/насекоми (дървеници и хлебарки), както и гризачи (мишки), а в периода след 20,00 часа до 6,00 часа съответната килия е била заключвана, като лишените от свобода, включително и Т. са удовлетворявали естествените си физиологични нужди в кофи в килията, в същото помещение в което спят, без да са отделени или закрити. Топла вода е пускана от 08,00 часа до 13,00 часа в два дни от седмицата, а в банята е имало само два работещи душа и лишените от свобода са чакали с часове, за да се изкъпят, но поради недостатъчно налягане водата не е достигала до тях. Наред с това, съдът приел за установено, че битовите условия в затвора се отразявали зле на Т., мъчели го и го изнервяли, в резултат на което той се депресирал и се чувствал зле. Т. се лекувал в стационара на затвора, тъй като е бил депресиран. При така установеното, съдът приел, че предвид заявените основания на исковата претенция, въведени са твърдения за нарушение на забраната по чл. 3 КЗПЧОС от страна на администрацията на Затвора - Б. през исковия период. Приел е, че държавата е отговорна за условията, при които лишените от свобода изтърпяват наказанието, тъй като в качеството й на договаряща страна по Конвенцията има задължение да спазва забраната по чл. 3 от нея по отношение на тези лица и да осигури условия за изтърпяване на наказанието, съответстващи на зачитането на човешкото достойнство. В тази насока съдът се е позовал на редица решения, постановени от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), както и на идентични забрани, като установената в чл. 3 КЗПЧОС, които се съдържат в чл. 29 от Конституцията на Р. Б., чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС, чл. 10, т. 1 от Международния пакт за граждански и политически права, ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г., обн. ДВ, бр. 60/1970 г., в сила за Р. Б. от 23.03.1976 г. Приел е също така, че разпоредбите на чл. 43, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ЗИНЗС (в редакцията преди изм. и доп., бр. 13 от 7.02.2017 г., в сила от 7.02.2017 г.) са законови гаранции на националното право за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Като се е позовал на съдебна практика по сходни казуси и събраните по делото неоспорени доказателства, съдът направил извод, че по отношение на исковата претенция за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от лошите битови условия в Затвора - Б., както и липса на необходимото медицинско и здравно обслужване, искът е доказан по заявените от Т. основания. Приел, че са налице незаконосъобразни действия и бездействия от страна на служителите на ответника, тъй като органи и служители, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание лишаване от свобода, не са изпълнили задълженията си в цялост или частично да осигурят на ищеца условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, а именно - нормална обитаема площ, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, възможност за проветряване и вентилация на килията, достатъчно естествена светлина и чист въздух в помещението, условия за поддържане на лична хигиена, препарати за почистване и дезинфекция на спалните помещения, дезинсекция на килията, хигиенизиране на тоалетната и банята. Съдът направил извод, че поставянето на Т. в описаните в решението неблагоприятни битови условия в Затвора - Б. за релевантния период съставлява нечовешко, унизително отношение спрямо него по смисъла на чл. 3 КЗПЧОС, способно да породи у лицето стрес, емоционално и морално страдание от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането. За безспорно установено приел, че непосредствено след освобождаването му от Затвора - Б. Т. бил настанен еднократно за лечение в специализирано медицинско заведение именно поради влошеното му психично здраве. Като е взел предвид предписанието на чл. 52 ЗЗД, характера на деянието, естеството на увреждането, степента на претърпените морални страдания, времето на престой на Т. в затвора, съдът е направил извод, че справедливото обезщетение за целия исков период е в размер на 1200,00 лв., а в останалата част до пълния претендиран размер от 12000,00 лв. искът е приел за неоснователен. Предвид изхода на спора е присъдил разноски на Т. - сумата общо в размер на 101,00 лв., представляваща съответна част от реално заплатеното възнаграждение за един адвокат и държавната такса. Юрисконсултско възнаграждение на ГД "ИН" не е присъдил, като се е позовал на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ. Решението е валидно и допустимо, но частично неправилно. Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател ГД "ИН" във връзка с приетото от съда, че твърдените и приети за установени вреди са в пряка връзка с бездействия на длъжностни лица от ГД "ИН", изразяващи се в поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Не се споделят от настоящия състав и оплакванията на ГД "ИН", че от събраните доказателства не се установява настъпването на твърдените от Т. неимуществени вреди. При съвкупната преценка на всички приобщени по делото доказателства и свидетелските показания, по безспорен начин се установява наличието на незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица от администрацията на ГД "ИН" относно привеждане на затворническите помещения съобразно изискванията на Конвенцията, като част от вътрешното право на държавата. С оглед приетото и установено по делото, следва да се приеме, че страданията, които е бил принуден да търпи Т. във връзка с условията там надвишават неизбежното ниво на страдания, присъщо на задържането и излизат извън прага на строгост по чл. 3 КЗПЧОС, предвид което претърпените от него вреди следва да бъдат репарирани, както правилно е преценил и първоинстанционният съд. Във връзка с оплакванията на касатора ГД "ИН" по приложението на чл. 43, ал. 3 ЗИНЗС (в редакцията преди изм. и доп., бр. 13 от 7.02.2017 г., в сила от 7.02.2017 г.) и чл. 20, ал. 3 ППЗИНЗС, настоящият състав съобрази, че по силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 КЗПЧОС, администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места. Конвенцията е ратифицирана от Р. Б., поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от вътрешното право. Спазването на принципите на чл. 3 КЗПЧОС в исковия период представлява задължение, пряко произтичащо от закон. Неосигуряването на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода в помещенията, на пряк достъп до дневна светлина и възможност за естествено проветрение, както и санитарно - битовите условия, в които е пребивавал Т., са му причинили дискомфорт и неудобства, които могат да бъдат квалифицирани като причиняващи страдание и унижаващи достойнството. В тази насока установените по делото факти, преценени в тяхната съвкупност водят на извод за допуснато спрямо него нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Т. бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, правилно квалифицирани от състава на АС - Б. като унижаващи човешкото достойнство и изтезание по смисъла на КЗПЧОС. Е. защо, правилно е прието от него, че са налице всички елементи на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила вреда от него в пряка връзка с първото. Предявеният иск се основава и на твърдяно неосигуряване на медицинско и здравно обслужване, но по делото не е установено и доказано, че при заявена такава нужда от Т. е отказано предоставянето им. Не са въведени никакви конкретни твърдения, както в исковата молба, така и в уточнителната такава в тази насока. Не се установява от писмените и гласните доказателства, че при Т. е възникнала необходимост от медицинска помощ, която да е заявил, но да му е била отказана или неосигурена. При постъпването му в Затвора - Б. на 27.11.2012 г. е извършен медицински преглед, при който за Т. е отбелязано, че е здрав. За исковия период в картона е отбелязано извършено изследване за Васерман на 16.01.2013 г. Останалите вписвания са направени извън исковия период, като първото от тях е от 08.07.2013 г., когато е вписано, че постъпва за пореден път в затвора. Именно тогава е посочено, че е консултиран в Център за психично здраве - Б.. О. представената епикриза, издадена след хоспитализация за периода от 27.06.2013 г. до 05.07.2013 г. (тоест, след исковия) се установява, че на Т. е поставена диагноза "Смесено тревожно хиподепресивно разтройство при емоционално нестабилна личност", както и че към момента на издаването на документа лицето се намира в "ареста при ОС - Б.". От представената медицинска справка се установява, че Т. бил хоспитализиран по повод повишена тревожност и хиподепресивни оплаквания, появили се след задържането му в ареста на ОС - Б., тоест по повод събитие случило се след исковия период. От доказателствата по делото не се установява в исковия период Т. да е страдал от заболяване, да е търсил във връзка с него медицинска помощ, тя да му е отказана или да е ненавременно осигурена. Казаното от свидетеля В. Х., че Т. е ходил при доктора и са му давани само аналгин и аспирин е лишено от всякаква конкретика и не кореспондира на нито едно друго доказателство по делото. Свидетелят не уточнява причината, по повод която Т. е посетил доктор и не установява той да е търсил медицинска помощ, която да му е отказана или да е ненавременно оказана. То не е в съответствие и с казаното от другия разпитан по делото свидетел Н. Д., който изрично заявява, че не знае дали Т. е ходил в медицинския център на затвора. Наред с това, в исковата молба и последващата уточнителна молба такива твърдения не са направени от Т.. Недоказани е останало по делото, че именно в резултат на престоя в Затвора - Б. в периода 27.11.2012 г. - 27.05.2013 г. същият е заболял с диагноза "Смесено тревожно - хиподепресивно разстройство при емоционално нестабилна личност", доколкото в хода на първоинстанционното производство не са били приобщени специални знания, чрез ангажиране заключение на съдебна експертиза, а съдът не разполага с такива. Освен това, видно от приложената епикриза по делото са налични данни, че Т. преди години е правил два суицидни опита. Поставянето на лицето в неблагоприятни условия, в които е бил настанен по време на изтърпяване на наказанието му в Затвора - Б. надхвърлят неизбежния елемент на страдание и обосновават наличието на претърпени вреди, които както правилно е направил извод съставът на АС - Б., следва да бъдат обезщетени. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, на база критерия за справедливост, приложен спрямо конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането (шест месеца) и при преценката на кумулативното въздействие на установените нарушения конкретно върху личността на Т. при съобразяване казаното от свидетелите и останалите доказателства, съдът намира, че справедливо е обезщетяване на причинените неимуществени вреди със сума в размер на 700,00 лв. При определяне на дължимото обезщетение съдът отчита характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите и определя същите, като изхожда от сочените разпоредби при спазване принципа на справедливост. При тази преценка съдът съобразява всички относими обстоятелства, в това число вида на увреждането, личността на Т. и неговото състояние, така че присъденото обезщетение да е адекватно на необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. Обезщетението за неимуществени вреди е с компенсаторна функция, доколкото компенсира вредите в техен паричен еквивалент. Определянето на по-висок размер на обезщетението не може да бъде самоцел и да го превръща в източник на обогатяване. Преценката на обстоятелствата, имащи значение за правилното определяне на обезщетението при прилагане нормата на чл. 52 ЗЗД налага извод, че вреди в по-голям от посочения размер не са установени и доказани по делото. С оглед гореизложеното обжалваното решение в частта му, с която ГД "ИН" е осъдена да заплати на Т. обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода от 27.11.2012 г. до 27.05.2013 г. в размер над 700,00 лв. до присъдената сума от 1200,00 лв. като неправилно следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго такова по съществото на спора, с което се отхвърли предявения иск и за този размер. В останалата отхвърлителна иска част решението следва да остане в сила. Предвид крайния изход от спора решението следва да бъде отменено и в частта, с която ГД "ИН" е осъдена да заплати на Т. разноски за адвокатско възнаграждение в размер над 58,33 лв. до присъдения размер от 100,00 лв. Оплакванията, развити в касационната жалба във връзка с начина на неговото изчисление са неоснователни доколкото се касае за присъждане съразмерно с уважената част от исковата претенция. Разноски за юрисконсултско възнаграждение не се следват на ГД "ИН" предвид това, че разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ е специална и дерогира правилото на чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс. По изложените съображения, Върховният административен съд, състав на трето отделение