Решение № 2162 от 26.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 15530/2014 г.

Решение № 2162 от 26.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 15530/2014 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 2098 от 16.10.2014 г., постановено по адм. д. № 266/14 г. Административен съд - гр. Пловдив, ХVI-ти състав, е отхвърлил като неоснователна жалбата на "РСП" - ООД - гр. Пловдив, представлявано от управителя Иван Рангелов Пунгеров, срещу РА № 161302797/10.10.2013 г., потвърден с решение № 1312/18.12.2013 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив. С решението съдът е осъдил "РСП" - ООД - да заплати на Д "ОДОП" - гр. Пловдив сумата 1 325,39 лв. юрисконсулско възнаграждение. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от "РСП" - ООД - гр. Пловдив, представлявано от управителя Иван Рангелов Пунгеров, чрез пълномощника му адв. Иван Йовчев. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - гр. Пловдив е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Пловдивския административен съд. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението", сега дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив чрез своя процесуален представител взема становище, че подадената касационна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационна жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд - гр. Пловдив е отхвърлил като неоснователна жалбата на "РСП" - ООД - гр. Пловдив, представлявано от управителя Иван Рангелов Пунгеров, срещу РА № 161302797/10.10.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с решение № 1312/18.12.2013 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, с който на "РСП" - ООД е отказано право на данъчен кредит в размер общо на 18 082,16 лв. и са начислени лихви за забава в размер на 8 431,06 лв. по фактури издадени от "Маримекс 2001" - ЕООД. След описание на фактическата обстановка и констатациите на органа по приходите за наличие на хипотеза по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС по процесните фактури, както и възпроизвеждане на заключението на вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза, първоинстанционният съд е приел, че основният спор между страните се свежда до това налице ли са реални доставки по процесните фактури. За да отговори на спорния въпрос на първо място съдът е възпроизвел съдържанието на съответните разпоредби от ЗДДС относно значението на реалността на доставката като условие за възникване на право на данъчен кредит, След това, предвид предмета на доставките - дизелово гориво, са възпроизведени изискванията на отделни разпоредби на Наредбата за изискванията за качество на течните горива, условията, реда и начина за техния контрол, които разпоредби определят какви точно документи следва да придружават всяка доставка на гориво. На база на въпросната нормативна уредба решаващият съд е направил анализ на конкретните доказателства по делото, при който е прието следното: доставките на горива са придружени от копия на декларации за съответствие, в които не са вписани количествата гориво, както и датата и номера на документа за експедиция; в приемо-предавателните протоколи и във фактурите не са вписани номерът и датата на документа за съответствие, не са представени регистрационни талони на МПС, с които е превозено горивото, пътни листове, товарителници, фактури за транспорт, сертификати за съответствие с изискванията на ADR по Наредба № 40 за извършване на превоз на опасни товари; правилен е изводът на приходните органи, че не може да се приеме за установено прехвърлянето на правото на собственост върху стоките от прекия доставчик на жалбоподателя, което съставлява доставка на стока по смисъла на чл. 6, ал. 1 от ЗДДС, като за установяването на това обстоятелство е изискано предоставяне на информация относно произхода и местонахождението на горивото, начин на индивидуализиране или предаване на същото, транспортиране, натоварване и разтоварване, посочване на лицата, извършили тези действия. Изградена е и констатация, че по делото не са ангажирани доказателства, които да дават възможност да се приеме, че на съответните дати, посочени във фактурите, се е стигнало до индивидуализиране на родово определени вещи по смисъла на чл. 24, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД. Маркирано е, че в тежест на задълженото лице е да докаже реалността на доставките, като само формалното документално отразяване не е достатъчно за признаване на право на данъчен кредит. По отношение на заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза е отбелязано, че то е изградило изводите си въз основа на доказателствата, събрани в хода на ревизията, и също не е проверило редовността на счетоводството на "Маримекс 2001" - ЕООД, поради което също не опровергава констатациите на РА. Направен е краен извод за законосъобразност на РА и неоснователност на жалбата. Решението на Административен съд - гр. Пловдив е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания, развити в касационната жалба, са за допуснати нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Навеждат се доводи, че административният съд неправилно е прехвърлил отговорността върху дружеството за действията на неговите доставчици, като тези констатации са изградени в противоречие на събраните доказателства по делото, в това число заключението на съдебно-счетоводната експертиза и с тълкуването на материалния закон, изразено в решенията на Съда на Европейския съюз, и по-специално на това по съединени дела № С 80/11 - С 142/11. По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното: От данните по делото е видно, че първоинстанционният съд е обсъдил всички приложени по делото доказателства и е изложил обстойни мотиви защо намира, че е налице хипотеза по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. Последните са логически обосновани и при съвкупна преценка на всички относими факти и обстоятелства по делото. При съобразяване на предмета на доставката /дизелово гориво/ административният съд правилно е посочил кои факти и обстоятелства следва да бъдат установени от ревизираното лице, за да бъде доказано наличието на фактическия състав на чл. 6, ал. 1 от ЗДДС за наличие на реална доставка на родово определена вещ. От мотивите на съдебния акт се установява, че решаващият съд е положил усилия и старание да установи фактическата обстановка по спора, в това число е обсъдил и заключението на вещото лице по назначената счетоводна експертиза. Обстоятелството, че той е възприел констатации на органа по приходите и не е възприел възраженията на задълженото лице, не означава, че неговите изводи са неправилни и необосновани на фактите по делото. Правилно е прието, че ангажираните от жалбоподателя доказателства не установяват съществени обстоятелства, свързани с реалността на доставките - къде, кога, как са били предадени посочените количества гориво от продавача на получателя. В по-голямата си част изложеното в жалбата е свързано с позоваване на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. В тази насока следва да бъде отбелязано, че първоинстанционният съд правилно е приел, че заключението на експерта също не установява реалното предаване на стоката по фактурите, тъй като и вещото лице не е могло да извърши проверка в счетоводството на доставчика, респективно, извършило е анализ на същите писмени доказателства, които са събрани в хода на ревизията и са послужили като основание за изграждане на констатациите на ревизиращия екип за наличие на хипотеза по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС поради липса на реални доставки. Правото на данъчен кредит по въпросните фактури не е признато поради това, че не е доказано прехвърлянето на собствеността върху горивото предвид неточности и непълноти в документите, които следва да съпровождат подобен род доставки съгласно изискванията на законовата им уредба. В тази насока административният съд правилно е отбелязал, че само притежаването на фактура не е достатъчно, за да се приеме, че са налице реална доставка. Оплакванията в жалбата, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на закона и е приложил същия в противоречие с тълкуването на същия, дадено в решенията на Съда на Европейския съюз, е неоснователно. В съдебната практика /решение 11813 от 08.10.2014 г. по адм. д. № 2867/2014 г. на настоящия съдебен състав на ВАС, първо отделение, /се приема, че с Решение на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11, с което не се отрича необходимостта националният съдия да изследва реалното осъществяване на пряката доставка, нито се отменя задължението му да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за установеността или неустановеността на този правно релевантен факт. Това е отново подчертано от СЕС в Решението от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". Като е стигнал до краен извод, че от събраните по делото доказателства не се установяват реалното предаване на фактурираното количество дизелово гориво по процесните фактури и данък по тях се явява неправомерно начислен, поради което е налице хипотеза по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, даваща основание за непризнаване на право на данъчен кредит, Административен съд Пловдив е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдени в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. На ответната по касация дирекция е присъдено юрисконсулско възнаграждение в първата инстанция и не й се следва такова за настоящата съгласно установената съдебна практика, че юрисконсулското възнаграждение се присъжда в рамките на цялото производство. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,