Решение № 2566 от 14.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2177/2003 г.

Решение № 2566 от 14.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2177/2003 г., IV г. о., ГК Производството е по чл. 218а, б. "б" ГПК във връзка с чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. Г. Н. Ф., С. Б. Ф., С. Г. Ф. и Е. Г. Ф. са подали касационна жалба срещу решение от 26.03.2003 г. на СГС, второ "г" отделение, по гр. д. № 658/2002 г., с което е оставено в сила решение от 4.10.2001 г., СРС, 48 състав по гр. д. 12850 от 2000 г. и е уважен искът по чл. 108 ЗС за апартамент с площ от 72,85 кв. м, състоящ се от две стаи, кухня, входно антре и клозет, заедно с три избени помещения, заедно с 2/6 идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от дворното място, цялото с площ от 329,50 кв. м., съставляващо имот пл. № 3 в кв. 530 по плана на м. "Ц.", гр. С., ул. "Д" № 48. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението, които се дължат на съществени процесуални нарушения, субсумирани в хипотезата на чл. 188, ал. 1 ГПК, и за неправилно приложение на материалният закон при преценката на придобитото от тях право на собственост. Ответникът В. В. Н. е оспорил доводите, наведени с жалбата, а ответникът В. В. Н. не е взел становище. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като прецени доводите на страните и данните по делото приема следното: Решението е валидно и допустимо. СГС е уважил предявения от В. В. Н., В. В. Н. срещу Г. Н. Ф., С. Б. Ф., С. Г. Ф. и Е. Г. Ф. ревандикационен иск за апартамент с площ от 72,85 кв. м, състоящ се от две стаи, кухня, входно антре и клозет, заедно с три избени помещения, заедно с 2/6 идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от дворното място, цялото с площ от 329,50 кв. м, съставляващо пл. № 3 в кв. 530 по плана на м. "Ц.", гр. С., ул. "Д" № 48, защото е намерил, че ищците се легитимират като собственици на 1/2 идеална част от него на деривативно основание по силата на наследствено правоприемство - транслативна сукцесия от М. Н. Н., починала на 3.10.1993 г. (удостоверение за наследници № 864 от 1993 г.), която е съпруга на първия и майка на втория ищец. СГС е намерил за нищожна и сключената съдебна спогодба от 18.06.1990 г. по гр. д. № 1679 от 1990 г. на V РС, защото е подписана в нарушение на чл. 75, ал. 2 ЗН във връзка с чл. 34, ал. 2 ЗС - в делбата не е участвала С. Ф., въпреки че съсобствената част от апартамента на Г. Ф., неин съпруг, е получена по спогодба, сключена през време на техния брак от 29.04.1979 г. по гр. д. № 3225/1979 г. на СРС с уравнение на дяловете, поради което е имуществена общност. Отхвърлено е и правопогасителното възражение на касатора, че е придобил имота на оригинерно основание - давност, защото е прието, че не е осъществявано явно, несъмнено и неоспорвано владение, което да е демонстрирано пред другите съсобственици. Решението е правилно. При извършване на касационната проверка не беше установено въззивният съд да е допуснал нарушение на процесуалните правила, регламентирани с разпоредбата на чл. 188, ал. 1 ГПК, защото направените фактически изводи се изведени след съпоставяне на приобщения доказателствен материал с наведените от страните твърдения, правоизключващите възражения на ответниците - касатори и съдебният състав се е произнесъл по вътрешно убеждение. Правилно е приложен материалния закон. Правилно съдилищата са намерили, че за основателността на предявения петиторен иск е необходимо кумулативното проявление на трите юридически факта, при чиято наличност се осъществява успешното провеждане на защитата на абсолютното право на съсобственост, а именно ищците да са собственици, ответниците да упражняват фактическа власт върху имота и това държане или владение да е без правно основание. Съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК върху ответниците е възложена доказателствената тежест за установяване на правното основание, по силата на което осъществяват фактическата власт върху имота, в случая върху 1/2 идеална част от него. Безпротиворечиво по делото се доказва, че към 1990 г., когато е извършена и съдебната делба между М. и Г. Ф., всеки от тях е бил собственик на по 1/2 идеална част от апартамента. Съдилищата са проследили транслативните сделки и относно този факт в хода на съдебното дирене не са съществували противоречия. Няма спор, че частта на Г. Ф. е придобита през време на брака му със С. Ф. - 1979 г., както и че в делбения протокол е уредено, че същият дължи суми за уравнение на дяловете. Изводът на съдилищата за създаването на имуществена общност върху тази идеална част в полза на съпрузите Ф. е основателен. От този релевантен факт следва и изводът за нищожност на съдебната спогодба за делба, осъществена между М. и Г. Ф., като правната аргументация на съдилищата се споделя и от настоящия състав. По делото е представено удостоверение от ТДД, гр. С., изх. № 371 от 19.03.2002 г., доказващо, че касаторът е изплащал данъчните задължения за апартамента от 1990 г., когато е прехвърлил данъчната партида на свое име, вместо на името на съсобствениците, както е съществувала до този момент. В самата искова молба, а и в хода на съдебното производство, е съществувало съгласие между страните, че фактическата власт върху имота се осъществява от касаторите и затова наличието на правен интерес от провеждането на петиторната защита е бил безспорен. Въпреки тези данни обаче, правилно въззивният съд е намерил, че касаторите не са придобили идеалната част на М. Н. Н. на оригинерно основание - нито като добросъвестни владелци, нито на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. Исковата молба е заведена на 30.07.1999 г., а спогодбата е била подписана на 18.06.1990 г., т. е. до завеждането на исковата молба не е изтекъл десетгодишният давностен срок, защото съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД давността е прекъсната. В полза на касатора не е текла и кратката петгодишна давност, защото не са налице условията да се счита за добросъвестен владелец, нищожната спогодба не представлява правно основание, което е годно да направи владелеца собственик, поради което касаторът не е добросъвестен владелец - чл. 70, ал. 1 ЗС, и не може да придобие собствеността след изтичането само на пет години. На последно място С. Г. Ф. и Е. Г. Ф. не са станали собственици по силата на нот. акт № 19, т. 210, д. № 4166/1997 г. на спорната, идеална част от апартамента, защото техните праводатели не са били собственици. Решението, с което е важен искът за ревандикация, е правилно. Касационната жалба е неоснователна и следва да се отхвърли.