Решение № 17315 от 17.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7933/2018 г.

Решение № 17315 от 17.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7933/2018 г., V о., докладчик председателят Галина Карагьозова Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна и частна жалби, подадени от Община С., чрез пълномощника й адв. Р. Р., против решение № 362 от 29.03.2018 г., постановено по адм. дело № 1041/2017 г. на Административен съд - С.-област (АССО) и определение № 603 от 30.04.2017 г., постановеното по същото дело. С оспореното решение е уважен искът на С. П., предявен на основание чл. 122, ал. 3 от Закона за държавния служител (ЗДСл), за присъждане на обезщетение за периода от 12.04.2016 г. до 12.09.2017 г., в който период не е допусната да изпълнява длъжността си по служебно правоотношение, като ответната община е осъдена да заплати сумата от 17 635 лева, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. С решението е отхвърлен искът до пълния предявен размер от 26180 лева, както и са присъдени разноски на страните с оглед уважената и отхвърлената част от иска. (Решението в отхвърлителната част не е оспорено и е влязло в сила.) С оспореното определение, в производство по чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), приложим на основание чл. 144 от АПК, съдът е изменил решението си в частта за разноските, като е увеличил размера на присъдените на С. П. разноски от 875.73 лева на 1077.82 лева. В касационната жалба са развити доводи за недопустимост на постановеното решение, като произнесено по недопустима искова молба и се иска неговото обезсилване и прекратяване на производството, алтернативно отмяната му като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Претендира се присъждане на разноски за производството. В частната жалба са развити съображения за недопустимост на оспореното определение и се иска обезсилването му, алтернативно отмяната му поради допуснати нарушения на закона. Представени са подробни писмени бележки относно касационната и частна жалби. Ответницата по касация - С. П., чрез пълномощника си адв. В. Т., в писмени отговори на касационната и на частната жалби, изразява становище за неоснователност на същите. Претендира разноски за производството. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като счита че съдебното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на пето отделение след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Касационната и частната жалби са подадени от надлежна страна в рамките на преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, при отсъствие на процесуални пречки за тяхното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество на основанията посочени в тях и след проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК са неоснователни. С оспореното решение, Административен съд - С.-област (АССО) е осъдил Община С. да заплати на С. П., от [населено място] сумата от 17 635 лева, представляваща обезщетение за вреди на основание чл. 122, ал. 3 от ЗДСл поради недопускането й да изпълнява заеманата преди уволнението длъжност за периода 12.04.2016 г. – 12.09.2017 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Присъдил е разноски. Съдът е събрал релевантните за спора доказателства и вярно и точно е установил фактите по спора. Приел е за установено, че със заповед № 2 от 09.01.2012 г. на кмета на община С. служебното правоотношение на ищцата е прекратено на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител поради съкращаване на щата. С решение № 410 от 14.05.2012 г., постановено по адм. дело № 86/2012 г. на АССО заповедта е отменена. Съдебното решение е влязло в сила - оставено в сила с решение № 6107/07.05.2013 г., постановено по адм. дело № 8721/2012 г. на Върховния административен съд. Със заявление от 20.05.2013 г. до кмета на община С., Панайотова е заявила желанието си да се върне на заеманата от нея преди уволнението длъжност. Със заповед № 148 от 20.05.2013 г. на кмета на община С. служебното правоотношение с ищцата за длъжността "директор на дирекция община" е възстановено. Със заповед № 23 от 23.05.2013 г. на кмета на община С. служебното правоотношение с ищцата отново е прекратено, на основание съкращение в щата. С решение № 1261 от 13.12.2013 г. по адм. дело № 645/2013 г. по описа на АССО заповед № 23 от 23.05.2013 г. на кмета на община С. е отменена като незаконосъобразна. Решението на АССО е оставено в сила с решение № 13030 от 03.11.2014 г. по адм. дело № 1731/2014 г. на Върховния административен съд. Със заявление вх. № 0700-3013 от 12.11.2014 г. до кмета на общината, Панайотова е изразила желанието си отново да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност - директор на Дирекция общински приходи, бюджет и счетоводство. С уведомително писмо с изх. № 0700-3040 от 14.11.2014 г. кметът на общината е уведомил ищцата, че длъжността, на която иска да бъде възстановена, не съществува предвид одобрената нова структура на администрацията, съгласно която "Дирекция общински приходи, бюджет и счетоводство" не е предвидена. Съдът е изслушал и заключение на съдебно–счетоводна експертиза, от което е установил, че към 09.01.2012 г. основната заплата на ищцата е била 798 лв. Към основната заплата в размер на 798 лв. е прибавено допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 239. 40 лв., като 01.07.2012 г. основната заплата на Панайотова би била равна на получаваната към 09.01.2012 г. брутна работна заплата с постоянен характер в размер на 1037. 40 лв. Със заповед № 148/20.05.2013 г. на кмета на община С. е определена основна заплата 1037. 40 лв. при възстановяването на ищцата на работа. С този размер на основната заплата е прекратено повторно служебното правоотношение със заповед № 23 от 23.05.2013 г. на кмета на община С.. От представеното заверено копие на "Служебната книжка" на ищцата, съдът е установил, че от 23.05.2013 г. същата не е полагала труд по служебно правоотношение и за исковия период не е получавала други възнаграждения. Въз основа на така установените факти, съдът от правна страна е приел, че предявения иск е основателен, тъй като е изпълнен фактическия състав на чл. 122, ал. 3 от ЗДСл - ищцата е възстановена на работа по реда на ал. 1, явила се е в съответната администрация в посочения в закона двуседмичен срок, за да заеме длъжността си, но не е допусната да я изпълнява, поради което има право на обезщетение в размер на основната заплата от деня на явяването на работа до действителното допускане да изпълнява служебните си задължения. В случая фактът на недопускане до работа е безспорно установен, тъй като след влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за уволнение, ищцата се е явила на работа и е подала заявление до кмета на община да бъде възстановена на длъжността, но е уведомена писмено, че същата не съществува. Отмяната на заповедта за уволнение има за последица възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, като за органа по назначението възниква задължението да осигури на възстановения служител възможност да изпълнява служебните си функции. При неизпълнение на това задължение, ищцата има право на обезщетение за посочения в исковата молба период. В този смисъл са мотивите на Тълкувателно постановление № 2/19.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2004 г. на ОСГК и І и ІІ колегия на ВАС. П. отношение размера, съдът е съобразил, че обезщетението следва да бъде определено на базата на размера на основната заплата на служителя, към момента на признаването на уволнението за незаконно и явяването да заеме службата, която в случая възлиза на 1037, 40 лв., съответно размерът на обезщетението за исковия период от 17 месеца е в размер на 17 635. 80 лева. В тази връзка съдът не е кредитирал заключението на неоспорена от страните счетоводна експертиза, определила размерът на заплатата по други критерии в два варианта. По отношение претендираната лихва за забава върху размера на обезщетението, съдът е посочил, че съгласно общите правила на гражданското законодателство, ако длъжникът не изпълни навреме задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата, в размер на законната лихва от деня на забавата. Началният момент на забавата е посочен в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 3/2004 г., т. 4 от същото, съгласно което в случая лихвата се дължи от момента на влизане в сила на решението, с което е отменена като незаконосъобразна заповедта за уволнение - 03.11.2014 г. Нормата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е обща и е неотносима към специалния закон какъвто е ЗДСл, в който липсва изрично уреждане на дължимостта на мораторна лихва. Независимо, че се касае до изрично плащане, правопораждащият факт за неговото наличие е решението, с което е отменена заповедта за незаконно уволнение, но ищцата претендира присъждане на законна лихва от един по-късен момент - от датата на предявяване на исковата молба, която се явява последваща датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е отменена заповедта за уволнение. Поради това законна лихва до окончателно изплащане на главницата, следва да бъде определена с начален момент от 27.10.2017 г. Съдът е присъдил и разноски, съобразно уважената и отхвърлената част от иска, които по-късно е изменил с оспореното определение постановено по реда на чл. 248 от ГПК. По касационната жалба. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, съответно правилно е и определението, с което е изменено решението в частта за разноските. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че постановеното решение е недопустимо, като постановено по недопустим иск. Възражението се обосновава с твърдение, че уведомителното писмо с изх. № 0700-3040 от 14.11.2014 г. на кмета на община С. има характер на индивидуален административен акт, с които ищцата не е допусната до работа, който подлежи на самостоятелно обжалване и тъй като не е обжалван е влязъл в сила, съответно предявеният иск е недопустим, тъй като не е налице процесуалната предпоставка - отмяна на административния акт по предвидения ред. Възражението не намира опора в нормативната уредба и в съдебната практика. С постановяването на съдебното решение, с което уволнението е отменено като незаконосъобразно възстановяването на държавния служител е настъпило при сбъдване на условието същият да се яви във визирания в закона четиринадесетдневен срок и да заяви желание да заеме длъжността си, заемана преди уволнението. В случая това условие е настъпило, като не е необходимо да бъде издаден акт от органа по назначаване, за да настъпи възстановяването. Отмяната на уволнението заличава с обратна сила последиците му, съответно уведомителното писмо на кмета на община С. не представлява самостоятелен административен акт, още по-малко такъв, който има роля при възстановяването. С отмяната на уволнението за органа е възникнало задължение да осигури изпълнение на служебните задължения на възстановения по силата на съдебното решение служител, като неизпълнението на това задължение влече като последица възникване на право за претендиране на обезщетение за вреди по чл. 122, ал. 3 от ЗДСл. По правило, административните органи издават заповеди за възстановяване на служителите след отмяна на незаконно уволнение, но същите нямат конститутивен ефект, а само уточняват параметрите на служебното правоотношение. Конститутивният ефект е настъпил по силата на самото съдебно решение, като служебното правоотношение е възстановено. Оспореното решение е постановено по допустима искова молба и е валидно и допустимо. Неоснователно е и възражението за неправилност на съдебното решение - поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. Правилно съдът е приел, че в случая е изпълнен фактическия състав на чл. 122, ал. 3 от ЗДСЛ, като всички елементи са категорично установени - отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение с ищцата, явяване на служителката в съответната администрация в двуседмичен срок от влизането в сила на съдебното решение и недопускането й да изпълнява съответната длъжност. Искът е доказан по основание - налице е право на обезщетение в размер на основната заплата от деня на явяването на работа до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения. В случая, с влязло в сила съдебно решение по адм. дело № 375/2017 г. на АССО, оставено в сила с решение № 10279 от 03.07.2019 г., по адм. дело № 15542/2018 г. на ВАС, шесто отделение, вече е присъдено обезщетение за период от 12.11.2014 г. - 12.04.2016 г., през който период лицето не е допуснато до работа. В настоящото производство обезщетението се претендира от 12.04.2016 г., тъй като недопускането до работа продължава. Размерът на обезщетението също правилно е определен, като съдът е подложил на критична оценка заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, като е отчел относимия размер на основната заплата за длъжността, на която е възстановена служителката. Ирелевантни за дължимостта на претендираното обезщетение са последващите промени в щатното разписание на длъжностите, техните наименования и др., поради което правилно съдът не ги е обсъждал и не ги е взел предвид, като с посоченото не е допуснато нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Изпълнението на съдебното решение по възстановяване на държавен служител на заеманата от него преди уволнението длъжност се реализира като служителят се възстанови на посочената от съда длъжност. Това е задължение за органа по назначението, който следва да изпълни съдебното решение. В този смисъл е постоянната практиката на ВАС, в това число и решение № 10279 от 03.07.2019 г., по адм. дело № 15542/2018 г. на ВАС, шесто отделение, с което съдът се е произнесъл по предходната претенция на ищцата, с което е прието, че утвърдените промени в длъжностното разписание на органа, преди влизане в сила на решението за отмяна на незаконосъобразна заповед за уволнение са ирелевантни към задължението на органа по назначението да изпълни задълженията си по чл. 122, ал. 1 от ЗДСл. във връзка със съответното влязло в сила съдебно решение. Цитираното в касационната жалба решение на съда на ЕС от 20.06.2013 г. по дело С-7/12 е неотносимо към настоящия случай, тъй като касае различен трудово правен спор относно ползван отпуск. По частната жалба. Постановеното определение, с което съдът по реда на чл. 248 от ГПК е изменил решението, в частта за присъдените разноски, като е присъдил допълнително сума, с оглед заплатена от ищцата за назначената съдебно-счетоводна експертиза сума от 300 лева е допустимо и правилно. Разноските са претендирани от ищцата още с исковата молба. Претендирани са и в с. з. по същество, като е представен и списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Неговото наличие прави искането по чл. 248 от ГПК, процесуално допустимо, като същото, с оглед категоричните доказателства за направените разноски правилно е прието от съда и за основателно. При тези съображения, настоящата инстанция приема, че постановеното решение и определение по чл. 248 от ГПК, не страдат от сочените в касационната и частна жалби пороци и като допустими и правилни следва да бъдат оставени в сила. С оглед изхода на делото е основателна претенцията на ответницата по касация за присъждане на направените разноски за касационното производство, възлизащи на 1300 лева, заплатен адвокатски хонорар за един адвокат, действително внесен, видно от представения договор за правна помощ от 14.05.2018 г. и разписка. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,