Решение № 38 от 14.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3780/2015 г.

Решение № 38 от 14.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3780/2015 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] срещу решение № 75 от 20.02.2015 г. по гр. д. № 709/2014 г. на Софийския окръжен съд.

Жалбоподателят счита за неправилен решаващия извод на въззивния съд, че процесният имот - масивна търговска административна сграда, бивш градски универсален магазин [населено място], не е бил включен в капитала на дружеството [фирма], непряк праводател на жалбоподателя. Този извод влизал в противоречие с неоспорения констативен нотариален акт № **, т. ІІ, рег. 3538, дело № 290/2006 г. на нотариус Т. Ф., както и неоспорените решения № 38-А от 26.10.1994 г. на ОбС Б. за образуване на [фирма] и за включване на имота в капитала му; решение № 230/14.09.2006 г. на ОбС Б., с което е дадено разрешение този имот да бъде продаден от [фирма] /в ликвидация/ на [фирма], праводател на жалбоподателя, както и от отбелязването в А. № 2/04.04.1997 г. Приемайки, че апорт на имота в капитала на [фирма] не е установен, при липса на оспорване на това обстоятелство и при наличие на документи, установяващи апорта, съдът нарушил правото на защита на жалбоподателя. На следващо място жалбоподателят счита, че въззивният съд е следвало да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност на акта на областния управител за обезщетяване на ищците по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ и като съобрази разпоредбата на § 6, ал. 6 ПЗР на ЗППДОбП (отм.); да приеме, че не са били налице предпоставките за обезщетяване чрез съсобственост върху процесния имот и че искът за делбата му следва да бъде отхвърлен.

Ответниците в производството Л. К., П. Н., Г. Т., Е. А. и З. Т. оспорват жалбата. Считат, че въззивното решение е правилно. При апорта на непарична вноска в [фирма] били нарушени чл. 72 и чл. 73 ТЗ, но независимо от това е налице съсобственост между страните. Развиват и доводи по прилагането на § 6, ал. 6 ПЗР на ЗППДОбП.

С определение № 552 от 10.11.2015 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. За доказателствената сила на нотариалния акт, издаден по реда на 587 ГПК и длъжно ли е ползващото се от акта лице да доказва фактите и обстоятелствата, на които се основават констатациите на акта, при липсата на оспорване от другата страна и при положение, че първоинстанционният съд не му е вменил доказателствена тежест за това и 2. За правомощието на гражданския съд да преценява по пътя на косвения съдебен контрол материалната законосъобразност на реституционния акт по ЗОСОИ и съобразяването му с § 6, ал. 6 ПЗР на ЗППДОП (отм.);.

По поставените въпроси настоящият състав приема следното:

В ТР № 11/21.03.2012 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че констативният нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК, се ползва с обвързваща доказателствена сила досежно удостовереното право на собственост. Той обаче може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Тежестта на доказване е на оспорващата страна.

По настоящото дело е представен констативен нотариален акт № ***, т. ІІ, рег. 3538, дело № 290/2006 г. на нотариус Т. Ф., който удостоверява правото на собственост на "Търговия ЕАД /в ликвидация/ върху процесния имот, като последващи приобретатели на имота са [фирма], а впоследствие – [фирма], който е ответник по предявения иск за делба. Този акт не е бил оспорен от насрещната страна в неговата цялост. Оспорването е само по отношение на противопоставимите права на ищците – физически лица за 7, 768 % ид. части от имота. Именно защото не са оспорили нотариалния акт за останалите 92, 232 %, ищците са поискали да се допусне и извърши делба между тях и [фирма]. Въпреки липсата на оспорване, въззивният съд с решението си е подложил на съмнение констатациите в нотариалния акт и като се е позовал на липсата на данни за спазването на чл. 72 и чл. 73 ТЗ относно изискванията за апорт на имота в капитала на [фирма] е приел, че имотът не е бил включен в капитала на дружеството.

Настоящият състав на ВКС приема, че по делото следва да намери приложение разрешението, дадено с ТР № 11/21.03.2012 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Съдът няма правомощието служебно да проверява констатациите в нотариален акт по чл. 587 ГПК, в случай, че той не е бил оспорен от някоя от страните и когато няма други доказателства по делото, които да оборват констатациите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост на означеното в акта лице.

По втория въпрос в действителност липсва противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и той следва да бъде отклонен на основание чл. 291, т. 3 ГПК. Обжалваното решение не противоречи на посочената от жалбоподателя практика на ВКС - решение № 417 от 19.05.09 г. по гр. д. № 307/2008 г. на III ГО, решение № 741/07.01.2011 г. по гр. д. № 1971/09 г. на ВКС, IV ГО и решение № 1235 от 05.01.09 г. по гр. д. № 5235/07 г. на V ГО, според които гражданският съд извършва косвен съдебен контрол върху административни актове, които са от значение за правоотношението, предмет на исковото производство.

По съществото на касационната жалба:

С обжалваното решение състав на Софийския окръжен съд е отменил отхвърлителното решение № 100 от 25.04.2014 г. по гр. д. № 1433/13 г. на Ботевградския районен съд и е допуснал делба на масивна търговска административна сграда – градски универсален магазин [населено място], между съсобственици и при квоти: 92, 232 % ид. части за [фирма] София; 2, 126 % идеални части за Л. К.; 2, 126 % идеални части за П. Н.; 1, 390 % идеални части за Г. Т.; 1, 063% ид. части за Е. А. и 1, 063 % идеални части за З. Т. [фирма] София е осъдено да заплаща на останалите съделители суми по чл. 344, ал. 2 ГПК.

За да допусне делбата въззивният съд е приел, че съделителите – физически лица имат права върху 7, 768 % идеални части от процесната сграда, произтичащи от акт на областния управител за обезщетяване по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ. Прието е, че този акт не нарушава § 6, ал. 6 ПЗР на ЗППДОП (отм.);. Областният управител е могъл да вземе решение за обезщетяване на физическите лица със съсобственост в процесната сграда, построена върху мястото на техния наследодател, тъй като към момента на вземане на това решение сградата не е била включена в активите на общинско предприятие. Няма данни по делото тя да е била апортирана в общинското дружество [фирма], непряк праводател на [фирма]. При учредителен апорт правото на собственост върху вноската се придобива от момента на възникване на дружеството - чл. 73, ал. 4 ТЗ, а съгласно чл. 73, ал. 1 ТЗ вноската на правото, за учредяването или прехвърлянето на което се изисква нотариална форма, се извършва с дружествения договор. За да произведе действие, апортът трябва да е отразен в дружествения договор. По настоящото дело не е представен дружествен договор на [фирма] и следователно апортът не е доказан. Само решението на общинския съвет за апорт не е достатъчно да породи правно действие. Липсват и данни за вписване на такъв апорт в търговския регистър, а вписването има конститутивен ефект.

Основателно е оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е нарушил правото на защита на жалбоподателя, като е въвел с решението си спор, какъвто не е съществувал между страните по делото.

Искът за делба, предявен от физическите лица, се основава на следните обстоятелства:

• че процесният имот е бил апортиран в капитала на общинското дружество [фирма] въз основа на решение № 38-А от 26.10.1994 г. на ОбС Б.;

• че с решение № 447 от 21.12.1998 г. и решение № 336 от 13.10.1999 г. на Областния управител ищците са били обезщетени на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ със съсобственост в размер на 7, 768 % ид. части от сградата;

• че с нотариален акт № ***, т. ІІ, рег. № 3554, дело № 292/2006 г. на нотариус Т. Ф. имотът е продаден от [фирма] /в ликвидация/ на [фирма];

• че [фирма] е апортирало имота в капитала на ответника [фирма], което се установява от представения по делото устав.

Именно защото не оспорват апорта на имота в капитала на [фирма], ищците са поискали делбата му да се извърши между тях и ответното дружество.

От значение е и обстоятелството, че преди да бъде образувано производството за делба по настоящото дело, същите ищци са искали делба на същия имот, като са посочили за ответник [община]. Тази делба е била допусната и извършена. Правния си интерес от втория иск за делба, предявен срещу [фирма], ищците обосновават с виждането, че при първата делба не е участвал действителният им съсобственик – [фирма], който е правоприемник на [фирма].

С исковата си молба ищците са представили констативния нотариален акт № ***, т. ІІ, рег. 3538, дело № 290/2006 г. на нотариус Т. Ф., който удостоверява правото на собственост на [фирма] /в ликвидация/ върху процесния обект. Становището им по него е било, че актът не удостоверява действителни права на дружеството върху собствените им 7, 768 % ид. части от имота, които те притежават по силата на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ. За разликата от 92, 232% ид. части от сградата те не са оспорили нотариалния акт.

До приключване на делото във въззивната инстанция страните не са имали спор помежду си, че процесният имот е бил включен в капитала на [фирма], а и данни за това включване се съдържат в посочените по-горе доказателства - неоспорените решения № 38-А от 26.10.1994 г. на ОбС Б. за образуване на [фирма] и за включване на имота в капитала му; решение № 230/14.09.2006 г. на ОбС Б., с което е дадено разрешение този имот да бъде продаден от [фирма] /в ликвидация/ на [фирма], праводател на жалбоподателя, както и от отбелязването в А. № 2/04.04.1997 г.

С въззивното решение съдът въвежда спор, който не е съществувал между страните: че няма данни за спазването на чл. 72 и чл. 73 ЗС, тъй като по делото не е представен дружествен договор, от който да се установи апорта на непарична вноска в капитала на [фирма] и че няма данни за вписване на дружествения договор. Съдът не зачита и нотариалния акт № ***, т. ІІ, рег. 3538, дело № 290/2006 г. на нотариус Т. Ф., който не е бил оспорен от ищците, освен за 7, 768 % ид. части, които те считат за своя собственост. По този начин въззивният съд действа в противоречие с ТР № 11/21.03.2012 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 213/29.06.2012 г. по гр. д. № 1240/11 г. на ВКС, ІІІ ГО, с което, в производство по чл. 290 ГПК е прието, че въззивният съд не може да въвежда като спорно обстоятелство, което е било прието в доклада на първата инстанция като безспорно. Приемайки, че процесният имот не е бил включен в капитала на [фирма], въззивният съд достига до извод, че не е била налице пречката на § 6, ал. 6 ПЗР на ЗППДОбП (отм.); за издаване на решение по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ за обезщетяване на ищците със съсобственост върху спорния имот. Същевременно с решението си съдът допуска делба на имота и определя квота на [фирма] в размер на 92, 232 % и по този начин мълчаливо зачита правоприемството на ответника с [фирма], което води до вътрешно противоречие на решението.

Като краен резултат обаче въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Решаващ за изхода на делото е въпросът дали областният управител е имал правото да обезщетява ищците по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ със съсобственост върху процесната сграда. Съобразно установената практика на ВКС по прилагането на § 6, ал. 6 ЗППДОбП, материалноправните предпоставки по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ, вр. § 6, ал. 6 ЗППДОбП (отм.); , се преценяват към датата на подаване на заявлението за реално обезщетяване – в този смисъл решение № 870/20.07.2006 г. по гр. д. № 677/2005 г. на ВКС, ІV-А ГО; решение № 907 от 18.08.2010 г. по гр. д. № 2379/2008 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 189 от 29.10.2015 г. по гр. д. № 2462/15 г. на ВКС, І ГО. В настоящия случай заявлението за обезщетяване е подадено на 29.09.1998 г. /в решението на областния управител погрешно е записано 1989 г. / и към тази дата, съобразно действащата към този момент редакция на § 6, ал. 6 ЗППДОбП (отм.); , пречка за обезщетяване по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ би била само сключена приватизационна сделка или взето решение за приватизация на [фирма], каквито в настоящия случай няма. Затова областният управител е имал правото да извърши обезщетяване с реална съсобственост в спорния имот. По силата на това обезщетяване ищците се легитимират като съсобственици общо на 7, 768% от спорната сграда.

Правилни са изводите на въззивния съд по възражението на [фирма] за изтекла в негова полза придобивна давност върху идеалната част на ищците. Дружеството е добросъвестен владелец по отношение на тези идеални части, тъй като при закупуването на имота от неговия праводател [фирма] на 19.10.2006 г. не е имало знание за притежаваните от ищците права. С предявяване на иска за делба на 31.08.2011 г. обаче придобивната давност е прекъсната преди изтичане на петгодишния срок по чл. 79, ал. 2 ЗС. За периода преди 19.10.2006 г. по делото има данни, че [фирма] не е осъществявало фактическа власт върху процесния имот и не може да има присъединяване на владение.

По изложените съображения обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,