Решение № 154 от 7.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13667/2017 г.

Решение № 154 от 7.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13667/2017 г., IV о., докладчик съдията Светослав Славов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Г. Д. от [населено място] срещу решение № 113 от 18.10.2017 г., постановено по адм. дело № 222/2017 г. на Административен съд - Г.. С него съдът е отхвърлил предявеното от настоящия касатор оспорване на бездействие на изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" по задължение за извършване на плащане по мярка 10 по Заявление с УИН07.17.0615/39427 за кампания 2015 година и Заявление с УИН 07.23.0616/42159 за кампания 2016 година. С касационната жалба се твърди недопустимост на обжалваното решение в частта, касаеща произнасяне по Заявление с УИН 07.23.0616/42159 за кампания 2016 година. Излага доводи, че с разпореждане от 01.08.2017 година по адм. дело № 222/2017 г., първоинстанционният съд е отделил производството по оспорване на бездействие на ДФ "Земеделие" по задължение за извършване на плащане по мярка 10 по Заявление с УИН 07.23.0616/42159 за кампания 2016 година за разглеждане в производство по друго дело. В частта, касаеща оспорване на бездействие на изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" по задължение за извършване на плащане по мярка 10 по Заявление с УИН07.17.0615/39427 за кампания 2015 твърди неправилност на обжалваното решение като постановено при нарушение на материалния закон, и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът – изпълнителният директор на Д. фонд "Земеделие", чрез процесуален представител в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира присъждане на разноски - юрисконсултско възнаграждение. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за частична основателност на подадената касационна жалба. Върховен административен съд, четвърто отделение, след като прецени данните по делото, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна по следните съображения: С обжалваното решение съдът в производство по реда чл. 145 и сл. във връзка с чл. 257 от АПК е отхвърлил предявеното от Г. Д. оспорване на бездействие на изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" по задължение за извършване на плащане по мярка 10 по Заявление с УИН07.17.0615/39427 за кампания 2015 година и Заявление с УИН 07.23.0616/42159 за кампания 2016 г. За да постанови този резултат съдът е обсъдил, че ищецът е подал Заявление с УИН07.17.0615/39427 за кампания 2015 година и Заявление с УИН 07.23.0616/42159 за кампания 2016 г., като е заявил площи по направления и дейности от мярка 10 "Агроекология и климат" ПРСР 2014-2020 година - "Възстановяване и поддържане на затревени площи с висока природна стойност" и "Контрол на почвената ерозия". Обсъдил е и Заповед № РД-09-1166/20.12.2006 г. на Министъра на земеделието и горите, че Д. фонд "Земеделие" (ДФЗ) е акредитиран за единствена разплащателна агенция за Р. Б. за прилагане на Общата селскостопанска политика на Европейския съюз. Акредитацията е възстановена със Заповед № РД-09-863/25.11.2008 г. на Министъра на земеделието и храните, публикувана в Неофициалния раздел на ДВ бр. 108/19.12.2008 г. Обсъдил е условията и редът за прилагане на насочената към опазването на околната среда и климата мярка 10 "Агроекология и климат" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 – 2020 г. /ПРСР 2014 – 2020 г. /, финансирана от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, уредени в Наредба № 7 от 24.02.2015 г. за прилагане на мярка 10 "Агроекология и климат" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 – 2020 г. издадена от министъра на земеделието и храните, както и цитираният от жалбоподателя чл. 75, параграф 1 от Регламент /ЕС/ № 1306/2013 на Е. П. и на Съвета от 17 декември 2013 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти /ЕИО/ № 352/78, /ЕО/ № 165/94, /ЕО/ № 2799/98, /ЕО/ № 814/2000, /ЕО/ № 1290/2005 и /ЕО/ № 485/2008 на Съвета. За да отхвърли иска съдът е приел, че разпоредбата не следва да се разглежда и тълкува изолирано, тъй като в следващите изречения на параграф 1 и следващите параграфи на чл. 75 са уредени редица хипотези, при които плащането се извършва след проверки на условията за допустимост и/или административни проверки. Направен е извод, че изплащането на финансово подпомагане представлява регламентирана дейност на законово ниво, която е свързана с определени дейности и едва след тяхното изпълнение може да последва изплащане. Неизплащането на претендираните суми не представлява бездействие на административния орган, произтичащо пряко от закон нито на основание чл. 257, нито на основание чл. 256 от АПК. С тези съображения е постановен оспорения пред настоящата инстанция резултат. Решението в частта, в която съдът се е произнесъл по Заявление с УИН 07.23.0616/42159 за кампания 2016 година е недопустимо и следва да бъде обезсилено. С разпореждане № 550/01.08.2017 година съдът е отделил производството по оспорване на бездействие на ДФ "Земеделие" по задължение за извършване на плащане по мярка 10 по Заявление с УИН 07.23.0616/42159 за кампания 2016 г. за разглеждане в друго дело. След извършена служебна справка, настоящата инстанция констатира, че по горепосоченото дело е било образувано адм. дело № 231/2017 година. С решение № 184 от 12.01.2018 г., постановено по адм. дело № 231/2017 г. Административен съд – Г. е отхвърлил предявеното от настоящия касатор оспорване на бездействие на изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" по задължение за извършване на плащане по мярка 10 и Заявление с УИН 07.23.0616/42159 за кампания 2016 г. и го е осъдил да заплати разноски. С решение № 9008/02.07.2018 г., постановено по адм. дело 5446/2018 г. по описа на Върховен административен съд е оставено в сила решение № 184 от 12.01.2018 г., постановено по адм. дело № 231/2017 г. Административен съд – Г.. Ето защо настоящата инстанция намира, че след като с обжалваното в настоящото производство решение по адм. дело № 222/2017 г., АС-Г. се е произнесъл по оспорване на бездействие на изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" по задължение за извършване на плащане по мярка 10 и Заявление с УИН 07.23.0616/42159 за кампания 2016 г. е постановил недопустимо решение, което в тази част следва да бъде обезсилено. Решението в частта, в която се оспорва бездействие на изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" по задължение за извършване на плащане по мярка 10 по Заявление с УИН07.17.0615/39427 за кампания 2015 е правилно. Първоинстанционният съд подробно е изследвал и изяснил фактическата обстановка по делото, обсъдил е доказателствата, възраженията и относимата правна уредба и правилно е констатирал, че за изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" не е налице задължение да изплати на оспорващия сума за кампания 2015 г. по силата на закона. Правилно е мотивирал извод, че предявеното оспорване на Г. Д., с което по реда на чл. 257 от АПК се обжалва бездействие на изпълнителен директор на Д. фонд "Земеделие" за извършване на плащане по мярка 10 и Заявление с УИН07.17.0615/39427 за кампания 2015 е неоснователно и следва да се отхвърли. При прегледа на правомощията на изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие относно заявленията за подпомагане по заявената мярка – относимата наредба (Наредба № 7 от 24.02.2015 г. за прилагане на мярка 10 "Агроекология и климат" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 – 2020) и цитираната от жалбоподателя разпоредба на чл. 75, параграф 1 от Регламент /ЕС/ № 1306/2013, съдът е направил правилен извод, че задължението за плащанията по схемите за подпомагане следва да се разглежда заедно с останалите хипотези на чл. 75. Следва да бъде посочено, че предмет на защитата по чл. 257 от АПК е задължението на административния орган да извърши дължими по закон действия, т. е. действия по изпълнение на своите законни правомощия. Производството по чл. 257, ал. 1 от АПК дава процесуална възможност за защита на гражданите и организациите срещу бездействието на администрацията, в хипотезата, когато органите са задължени да извършат предписани от закона или подзаконов нормативен акт действия. В този случай на задължението на административния орган, произтичащо пряко от нормативен акт, следва да съответства регламентирано от същия нормативен акт субективно право на гражданин или организация, като двата елемента съставят регламентирано от този нормативен акт административно правоотношение. Следователно е необходимо наличие на такова административно правоотношение, при което да е налице защитимо от закона субективно право, което да може да бъде реализирано директно по силата на правна норма чрез съответстващо му действие от страна на административни орган, без да е необходимо издаване на индивидуален административен акт. Това са основните предпоставки за основателност на претенцията по чл. 257, ал. 1 АПК, който извод се налага от анализа на тази норма в съвкупност с разпоредбата на чл. 256 от АПК. Съществен аргумент в тази насока е и чл. 257, ал. 2 АПК, тъй като чрез осъждане на органа да извърши действието целеният правен резултат следва да възникне директно в правната сфера на гражданина като субект в правоотношението. Изплащането на финансово подпомагане представлява регламентирана дейност на законово ниво, която е свързана с определени дейности и едва след тяхното изпълнение може да последва изплащане. Неизплащането на претендираните суми не представлява бездействие на административния орган, произтичащо пряко от закон нито на основание чл. 256 или чл. 257 АПК. На основание чл. 221, ал. 2 от АПК, настоящата инстанция препраща към мотивите на първоинстанцинния съд в останалата част. Предвид изложеното оспореното решение на Административен съд – Г. в частта касаеща оспорване на бездействие на ДФ "Земеделие" по задължение за извършване на плащане по мярка 10 по Заявление с УИН 07.23.0616/42159 за кампания 2016 г. следва да се обезсили като недопустимо. В останалата част решението е правилно, постановено е при спазване на материалния и процесуалния закон, обосновано е и не страда от изложените с касационната жалба пороци, поради което следва да се остави в сила. Предвид изхода от спора, основателно се явява искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер на 100 лв., съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 24 от НЗПП във връзка с чл. 144 от АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,