Решение № 10656 от 30.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7668/2025 г.

Производството се развива по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационнa жалба на Г. Г. К., чрез адв. И.Тодорова, срещу решение 19751 от 09.06.2025г., постановено по адм. дело 3580/2024г. на Административен съд София-град. В жалбата са изложени съображения за неправилност на оспореното съдебно решение, като постановено в нарушение на материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. При изложени съображения за неправилност на съдебното решение прави искане същото да бъде отменено, като се постанови ново, с което да бъде отменена заповедта на областния управител на София област. Претендира присъждане на направените разноски по делото. Ответникът - Областният управител на област София, в писмен отговор на касационната жалба, изразява становище за нейната неоснователност. В съдебно заседание процесуалния представител е заявил, че оспорва касационната жалба и потвърждава писмения отговор. Прави искане жалбата да бъде отхвърлена, а обжалваният съдебен акт като правилен и законосъобразен да бъде потвърден. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна. При изложени съображения предлага първоинстанционното решение да бъде оставено в сила, тъй като същото не страда от пороците, визирани в чл. 209 от АПК. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, след като прецени данните по делото и изложените доводи в касационната жалба, в съответствие с чл. 218 и чл. 220 от АПК приема, че жалбата е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд София град е образувано по жалба на Г. Г. К. срещу заповед ДС-20-11/29.03.2024г. на областния управител на област София, с която на основание чл. 80 от Закона за държавната собственост е наредено да се изземе от Г.К. недвижим имот- частна държавна собственост: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.409.171.7.97 по Кадастралната карта и кадастралните регистри, представляващ апартамент 22 със застроена площ 57.57 кв.м., намиращ се в гр. София на [адрес], заедно с прилежащото мазе 16 с площ 6.89 кв.м. и 3.577% идеални масти от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, за който обект е съставен Акт за частна държавна собственост 09065 от 28.03.2016г., с предоставени права за управление на Национална библиотека Св. Св. Кирил и Методи . С оспореното решение, съдът е приел, че жалбата е неоснователна и я е отхвърлил изцяло. За да достигне до този извод, е приел за установено, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона писмена форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, водещи до незаконосъобразност на акта, при правилно приложение на материалния закон. В подкрепа на тези изводи, съдът е изложил мотиви, че недвижимия имот предмет на заповедта е частна държавна собственост, както и че след влизане заповед РД20-529 ОТ 29.08.2016г. на директора на Националната библиотека, с която е прекратено трудовото правоотношение с Г. К., е отпаднало правното основание, на което К. е държала процесният имот, в съответствие с чл. 24, ал.1 от ЗДС, където е предвидено, че наемните правоотношения се прекратяван при условията предвидени в договора и по реда на ЗЗД. В случая основанията за прекратяване между наемателя и наемодателя са уредени в чл. 15 от договора, където съобразно т. 15.3 е посочено, че основание е прекратяването на трудово правоотношение, каквото безспорно е налице. Съдът е приел, че дори да се приеме, че договора за наем е продължен за неопределен срок на основание чл. 236, ал.1 от ЗЗД, то отправената поканата от областния управител на 20.11.2023г., следва да се приеме като едномесечно предизвестие по чл. 238 от ЗЗД. На следващо място съдът е приел, че е налице и последната предпоставка на чл. 80, ал.1 от ЗДС, а именно че административното производство е било инициирано от директора на Националната библиотека. На последно място съдът е посочил, че предмет на производството не е спор за собственост. Изрично е посочил, че споровете относно принадлежността на правото на собственост, владение и придобивна давност по чл. 79 от ЗС са вещноправни и могат да бъдат разрешени по общия исков ред. Решението е правилно. При правилно установена и ясно описана фактическа обстановка, спрямо релевантните за спора факти, първоинстанционният съд е развил обосновани правни изводи за кумулативното наличие на материалноправните предпоставки, предвидени в чл. 80, ал. 1 от ЗДС за издаване на заповед за изземване на имота частна държавна собственост. Спрямо установените и релевантни факти съдът правилно е приложил материалния закон, като изводът му за липса на отменително основание по отношение на обжалваната заповед е законосъобразен. Не се констатират съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът е разгледал фактическите и правни основания, свързани с издадения административен акт. Анализирал е представените и относими по делото писмени доказателства. В оспорената пред него заповед се съдържат изискуемите по закон мотиви, като са описани и относими към производството факти и обстоятелства. Установено е, че административния орган правилно е определил правното основание за издаването й - чл. 80, ал. 1 от ЗДС. Решаващият съд е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи, които се споделят от настоящия съдебен състав. С разпоредбата на чл. 80, ал. 1 от ЗДС, законодателят е предвидил ред за защита на държавната недвижима собственост, чрез нейното изземване от лица, които я владеят или държат без правно основание. В настоящия случай е законосъобразен и правилен изводът на Административен съд София-град за наличието на кумулативно дадените предпоставки на чл. 80, ал. 1 от ЗДС. Видно от доказателствата по делото, изземването на имот, който безспорно е частна държавна собственост се владее или държи от касатора без основание, тъй като съществуващите наемни правоотношения са прекратени. Това е така, тъй като е налице заповед РД-20-529 от 29.08.2016г. на директор на Национална библиотека Св.Св. Кирил и Методи за прекратяване на трудовото правоотношение, а от договор за наем 30 от 05.07.2013г. от една страна е видно, че срокът на договора е до прекратяване на трудовото правоотношение, а от друга страна че в раздел V, т. 15.3 изрично е договорно, че договорът се прекратява при прекратяване на трудовото правоотношение на наемателя с Национална библиотека Св.Св. Кирил и Методи . Следователно безспорно се установява, че имотът се държи от Г.К. без правно основание. Правилно е прието от съда, че е налице и последната предпоставка, а именно искане за издаване на заповед за изземване с автор директор на НБКМ адресирано до областния управител. Неоснователно е твърдението на касатора за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на заповедта за изземване на имота, изразяващо се в това, че К. не е уведомена, за наличието на входирано в областна администрация искане от страна на НБКМ за образуване на производството за изземване на имот частна държавна собственост. Правилно съдът е приел, че не е налице допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. По делото е представено писмо изх. УС-09-589 от 28.09.2016г. на директора на Национална библиотека Св.Св. Кирил и Методи адресирано до Областния управител на град София /л. 69 от делото/, от което е видно, че недвижим имот продължава да се ползва от Г.К. след прекратяване на трудовите й правоотношения с НБКМ. Била е определена комисия от представители на НБКМ, която да извърши фактическо приемане на имота на 20.09.2016г., за което госпожа Г.К. е била уведомена, но не е отворила вратата и не е осъществено фактическото приемане на имота. Въз основа на което е отправено искане по реда на чл. 80, ал.1 от ЗДС за издаване на заповед за изземване. Въз основа на това писмо е последвало писмо с рег. към 24/16 15 от 11.10.2016г. на Областния управител на област София адресирано до Г.К., с което на основание чл. 26, ал.1 от АПК по мотивирано искане от директора на НБКМ е започнало административно производство за принудително изземване по реда на чл. 80, ал.1 от ЗДС. На Г.К. е указано, че в срок от 14 дни от датата на съобщаването, може да освободи доброволно държания без правно основание имот и да го предаде на НБКМ, като в противен случай ще бъде иззет принудително. А съобразно чл. 34, ал. 3 от АПК е предоставена възможност на Г.К. да депозира възражение по така започналото административно производство, което е сторила съобразно възражение с рег. към 24/16 15 от 24.10.2016г. С оглед на установеното не може да се приеме, че процедурата по уведомяването на Г.К. за образуваното административно производство е нарушена. Действително писмото на НБКМ, с което е поискано от областния управител да започне производство по реда на чл. 80, ал.1 от ЗДС не е изпратено на Г.К., но за областния управител не е съществувало това задължение. Същия надлежно е уведомил Г.К. по реда на чл. 26 от АПК за началото на производството, поради което обстоятелството, че не е изпратено писмото на НБКМ, с което е сезиран областния управител не съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила и не би променило решението на административния орган. Преценката за характера и тежестта на допуснато нарушение на административнопроизводствените правила е винаги конкретна, с оглед спецификата на отделния казус, като нарушението е съставомерно по чл. 146, т. 3 АПК единствено, когато е рефлектирало върху съдържанието на властническото волеизявление. В този смисъл пропускът е съществен само ако е ограничил правото на лицето да представи доказателства, които са от значение за решението на административния орган. В хода на първоинстанционното производство такова доказване не е било проведено от страна на жалбоподателя, поради което релевантните за преценката на административния орган факти не са оборени. Несъстоятелно е твърдението на касатора за незаконосъобразност на заповедта, тъй като дъщеря й не е посочена като адресат на акта. Договора за наем 30 от 05.07-2013г. е подписан от НБКМ и Г.К., в качеството и на служител в НБКМ. Като в т. 2 от договора е посочено, че срокът на договора е до прекратяване на трудовото правоотношение на наемателя с НБКМ. Следователно в случая наемното правоотношение е между НБКМ и К. в качеството и на служител, след като е прекратено трудовото правоотношение, по отношение на същата се следва прекратяване на наемното правоотношение и същата следва да освободи имота, ведно със семейството й. Неотносимо е направеното позоваване, че Г.К., че е придобила имота по давност. На първо място настоящото производство не е във връзка с установяване на собственост. В случая ако Г. К. твърди, че е собственик на имота, същата следвало да представи годно писмено доказателство, установяващо сочения факт, което пък да се противопостави на представения акт за държавна собственост. Такова доказателство не е представено по делото. Настоящият съдебен състав приема изводите на първоинстанционния съд, отнасящи се до извода, че дори да се приеме на основание чл. 236, ал.1 от ЗЗД договорът за наем от 2013г. да се смята за продължен за неопределен срок, то поканата за доброволно освобождаване на имота от 20.11.2023г., следва да се счита за едномесечно предизвестие по чл. 238 от ЗЗД. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, касационната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционното решение. В допълнение следва да се посочи, че по отношение на твърдението, че към настоящ момент Г.К. и дъщеря й нямат недвижима собственост, в която може да се преместят следва да се посочи, че в българското законодателство е уредена възможността за настаняване в общински жилища на лица с нисък доход и доказана жилищна нужда и липсват пречки лицето да предприеме предвидените от закона действия за възползване от така очертаната възможност. В тази връзка следва да се отбележи, че ЗДС не създава за държавата задължения за удовлетворяване на жилищните нужди на лица, които не са държавни служители. Такова задължение имат общините, като за целта заинтересованите лица следва да обявят пред съответната община жилищната си нужда и да бъдат картотекирани. Поради горното, жалбата следва да се определи като неоснователна, а издадения от първоинстанционния съд съдебен акт, като правилен и обоснован и на това основание да се остави в сила. С оглед изхода на производството, искането на представителя на ответната по касационната жалба страна следва да се уважи в минимално предвидения размер от 200 лева. Предвид описаното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховен административен съд, четвърто отделение