Решение № 50130 от 20.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1207/2022 г.

Решение № 50130 от 20.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1207/2022 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК.

Обжалвано е решение № 266949 от 08.12.2021 г. по гр. д. № 10440/2020 г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна на решение № 62548 от 10.03.2020 г. по гр. д. № 90528/2017 г. на Софийски районен съд е постановено признаване за установено по отношение на Г. Ж. В., че Г. Н. В. е собственик по силата на наследствено правоприемство на 5/36 ид. ч. от сграда с идентификатор ** - беседка с площ 30 кв. м. с предназначение "друг вид сграда за обитаване", находяща се в ПИ с идентификатор * с площ 985 кв. м., за който ПИ е отреден УПИ ** в кв. 25 по плана на [населено място]; в останалата част - до пълния размер на правото на собственост (за 31/36 ид. ч.) установителният иск за собственост е отхвърлен.

Касационната жалба е подадена от ищеца Г. Н. В. и касае отхвърлената част на иска му.

Ответникът по касационната жалба Г. Ж. В. я оспорва.

С определение № 50394 от 05.10.2022 г. е допуснато касационно обжалване поради съмнение за очевидна неправилност, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси: 1 за задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, събрани по делото, поотделно и в съвкупност; 2 за приложимостта на правилото на чл. 92 ЗС спрямо второстепенни постройки, които не са изрично упоменати при извършване на разпореждане с поземления имот.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:

Производството е по установителен иск за собственост на сграда, представляваща беседка, изградена в поземления имот на ул. Т. " № 9 в [населено място]. Правото на собственост се претендира от ищеца Г. Н. В. против ответника Г. Ж. В. на основание наследство, давност и продажба или евентуално - само придобивна давност, въз основа на владение, упражнявано от построяването на сградата през 1984 г. от праводателите му и след това от него.

Безспорно е, че поземленият имот понастоящем е съсобствен при равни квоти между ищеца и ответника; правото на ползване върху имота е разпределено през 1972 г. със съдебна спогодба между тогавашните съсобственици Ж. Я. В. и Р. Н. В., праводатели на ответника, Г. Я. В. и Е. Н. В., праводатели на ищеца. В имота е изградена двуетажна двуфамилна жилищна сграда, от която ищецът притежава втория жилищен етаж, а ответника - първия. Процесната постройка се намира в частта, ползвана от ищеца. При изграждането на беседката ответникът и неговата майка Р. В., като наследници на Ж. В., са подписали нотариално заверена декларация, с която дават съгласие за строежа. Не се спори, че декларацията не е произвела действието по чл. 56 ЗТСУ (отм.) за учредяване право на строеж, тъй като страните не отговарят на изискванията за родство, съдържащи се в разпоредбата. Разрешителното за строеж и протокола за строителна линия на сградата от 1984 г. са издадени на името на Г. Я. В..

След смъртта на Е. В. през 1985 г. нейни наследници се явяват съпруга й Г. Я. В. и синовете Р. Г. В. и Н. Г. В.. По делото е представен протокол за съдебна спогодба от 02.12.1988 г., с който наследниците се споразумяват, че етажът от сградата, заедно с 1/2 ид. ч. от дворното място, остава в собственост на братята Р. и Н. В., а баща им получава парично уравнение и си запазва правото на ползване. (Тази спогодба не е обсъдена от въззивния съд). През 2005 г. с нотариален акт за дарение Р. В. дарява на брат си Н. В. своята 1/2 ид. ч. от съсобствения имот - вторият етаж от сградата с 1/4 ид. ч. от общите части на сградата и 1/4 ид. ч. от поземления имот. Пред 2010 г. е извършена поправка на този нотариален акт като е посочено, че предмет на дарението е не 1/4, а 1/2 ид. ч. от общите части и от поземления имот. С нотариален акт за покупко-продажба от 02.06.2010 г. Н. В. продава на своя син - ищеца Г. Н. В. втория етаж от сградата с 1/2 ид. ч. от общите части и 1/2 ид. ч. от урегулирания поземлен имот.

Приетата техническа експертиза установява, че беседката се състои от две части и е разположена в частта от имота, предоставена на Г. В. и Е. В. по спогодбата от 1972 г.

Разпитаните свидетели сочат, че беседката е построена от дядото на ищеца - Г. В. на два етапа - през 1980 и през 1982 г. и е ползвана само от дядото и семейството му като склад, като лятна кухня и пак като склад. На първия етаж от жилищната сграда са живеели наематели на ответника и те не са имали достъп до беседката; никой, освен собствениците на втория етаж, не е ползвал беседката.

При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че от момента на изграждането на тази постройка Г. и Е. В. са имали намерението да я своят изцяло, включително идеалната част на Ж. В., респ. наследниците му, като предвид даденото съгласие от другите съсобственици за извършване на строителството, не е необходимо да се доказва манифестиране на намерението за своене. След смъртта на Е. В. владението върху чуждата идеална част е продължило съвместно от тримата наследници; владението е било постоянно, непрекъснато, несъмнено и явно. След изтичане на 10 години, а именно през 1995 г. е довело до придобиване по давност от тримата при дялове 6/12 за Г. В. и по 3/12 ид. ч. за Н. и Р.. След смъртта на Г. В. през 1997 г. неговата част е наследена поравно от синовете му Р. и Н. и от дъщеря му В. Ш., при което първите двама имат по 5/12 ид. ч., а последната - 2/12 ид. ч. По-нататък съдът е посочил, че договорът за дарение от 2005 г., с който Р. В. прехвърля на Н. В. своята част от етажа и от дворното място, няма прехвърлителен ефект по отношение на беседката, тъй като тя не е изрично посочена, а представлява самостоятелен обект на собственост - има самостоятелно функционално предназначение като "друг вид сграда за обитаване". Съдът не е зачел и извършената през 2010 г. поправка на нотариалния акт за дарение, приемайки че с нея се постига промяна в предмета на договора, каквато може да се извърши само със сключване на нов договор. Според съда, договорът за продажба от 2010 г., с който ищецът придобива правата на баща си Н. В., също не касае процесната беседка. Въпреки това е счел, че тези договори имат значение за владението на тази постройка - владението, което Н. В. е установил след нотариалния акт за поправка от 17.05.2010 г. върху 1/2 ид. ч. от дворното място е в рамките, очертани със спогодбата от 1972 г., т. е. върху мястото, където е построена беседката. А владението върху терена включва и владение на постройката. Съдът е счел, че намерението за своене на Н. В. върху беседката е манифестирано спрямо съсобственика му Р. В. по силата на самия договор за дарение и нотариалния акт за поправка, но манифестиране по отношение на В. Г. Ш. не е извършено. След продажбата през 2010 г. от Н. в полза на ищеца Г. последният е установил фактическа власт върху 1/2 ид. ч. от дворното място и по-конкретно върху частта с беседката, но по отношение на В. Ш. не е манифестирано преобръщането на държането във владение. Свидетелите сочат, че беседката е ползвана от Н. В., което според съда означава, че той е бил държател за владелеца Г. Н.. След смъртта на Н. през 2018 г. ищецът, брат му Л. и преживялата съпруга Е. В. са наследили по 5/36 ид. ч. от беседката. Извън тези части остават завладените от Н. В. 15/36 ид. ч. на Р. В., които не попадат в наследството, защото до преминаването на владението им в полза на ищеца Г. Н. не е изтекъл десетгодишен срок. Същото се отнася и до завладените 6/36 ид. ч. на Е. Н. В.. Към установеното от ищеца владение върху 15/36 ид. ч., принадлежащи на Р. В., съдът е прибавил и владението на праводателя Н. В., започнало от поправката на договора за дарение. Периодът от 17.05.2010 г. до деня на разпита на свидетелите - 06.11.2019 г. не е достатъчен за придобиване по давност, а ищецът не е поискал ангажиране на доказателства за настъпили нови обстоятелства пред въззивния съд. Затова в обобщение съдът е счел, че ищецът притежава единствено 5/36 ид. ч. по наследство и за тях е уважил иска.

По основанието за касационно обжалване.

По правния въпрос за задължението на решаващия съд да обсъди всички относими към спора доказателства, събрани по делото, поотделно и в съвкупност, съществува трайна и неотклонна практика на Върховния касационен съд, която се поддържа и от настоящия състав - Решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017 г. на І г. о., Решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ІV г. о., Решение № 209 от 26.09.2014 г. по гр. д. № 212/2014 г. на І г. о. и много други.

Вторият правен въпрос е дали при разпореждане с поземлен имот се считат прехвърлени и постройките, които се намират в имота, но не са изрично упоменати в договора. Следва да бъде споделена създадената практика на Върховния касационен съд по Решение № 96 от 01.07.2015 г. по гр. д. № 1116/2015 г. на ІІ г. о., Решение № 183 от 18.06.2012 г. по гр. д. № 88/2012 г. на ІІ г. о., Решение № 120 от 22.10.2014 г. по гр. д. № 2928/2014 г. на ІІ г. о. (част от която е на настоящия състав), според която прехвърлянето на правото на собственост върху земята прави приобретателя собственик и на всички постройки и насаждения, освен ако не е уговорено друго при сключване на договора, т. е. ако постройките не са изрично изключени от предмета на договора.

Налице е и очевидна неправилност на обжалвания акт поради вътрешна противоречивост на мотивите и нарушение на логическите правила. От една страна, съдът е приел, че към 1985 г. праводателите на ищеца Г. и Е. В. /баба и дядо/ са осъществявали владение върху построената от тях беседка и към 1995 г. давностният срок е изтекъл в лицето на Г. В. и наследниците на Е. В. - Г., Н. и Р.. По този начин те са придобили правата на съсобствениците на другата идеална част от дворното място Ж. и Р. В. - праводатели на ответника. По-нататък съдът е разсъждавал за придобитите по наследство права върху поземления имот и върху беседката от В. Ш., Р. В., Л. В. - лица, с които ищецът няма спор за собственост и с каквито възражения относно техните права съдът не е бил сезиран. Така, в крайна сметка, искът за разликата над 5/36 ид. ч. е отхвърлен поради това, че те са притежание на трети за спора лица и въпреки приетото, че правата на ответника върху беседката са придобити по давност от праводателите на ищеца още след изтичането на десетгодишен срок от построяването й.

По касационната жалба.

При горните разяснения обжалваното решение, с което е отхвърлен иска за признаване на ищеца изцяло за собственик на спорната постройка, е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон.

Следва да бъдат споделени изводите на въззивния съд, че от момента на изграждането на спорната постройка Г. и Е. В. са имали намерението да я своят изцяло, включително идеалната част на Ж. В., респ. наследниците му, като предвид даденото съгласие от другите съсобственици за извършване на строителството, не е било необходимо да се доказва манифестиране на намерението за своене. С изтичането на 10 години, а именно през 1995 г., владението е довело до придобиване по давност. Към този момент Е. В. е починала. Междувременно, на 02.12.1988 г. наследниците й са сключили съдебна спогодба, по силата на която правото на собственост върху идеалната част от терена и от жилищния етаж остава на синовете й Р. и Н. В., а съпругът й си запазва правото на ползване. Необсъждането на тази съдебна спогодба от въззивния съд съставлява процесуално нарушение, което е дало отражение на изхода на спора. Съдът не е взел предвид правното действие на тази спогодба и значението й за правата на ищеца. Вследствие на спогодбата правото на собственост върху 1/2 от поземления имот и върху етажа от сградата е преминало в патримониума на Р. и Н. В., а Г. Я. В. е престанал да бъде съсобственик (затова няма място за обсъждане евентуалните права на неговите наследници). По силата на тази спогодба на приобретателите Р. и Н. В. следва да се счита предадено и владението върху процесната сграда, като фактическо състояние, което владение именно те са продължили. Затова в тяхна полза е изтекъл давностния срок през 1995 г. и те са придобили собствеността върху нея при равни дялове, каквито са били и дяловете им в съсобствеността на жилището и терена. От тяхна страна позоваване на давността не е било извършено, но при направеното позоваване от настоящия ищец, правото на собственост се счита придобито от праводателите му към момента на изтичане на срока - виж разясненията в Тълкувателно решение № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС.

В противоречие със закона е изводът на въззивния съд (виж отговора на втория правен въпрос), че договорът за дарение от 2005 г. (от Р. в полза на Н.) и договорът за продажба от 2010 г. ( от Н. в полза на ищеца Г. Н. В.), с които се прехвърлят идеални части от поземления имот, нямат вещнопрехвърлително действие за процесната беседка, тъй като тя е самостоятелен обект и не е включена в предмета на договорите. С тези договори прехвърлителите са се разпоредили с притежаваните от тях части от поземления имот, а това включва и процесната беседка, без значение че изрично да не е посочена. По силата на правилото на чл. 92 ЗС собственикът на земята придобива и всички постройки и подобрения в нея, които не са изрично изключени от предмета на разпоредителната сделка. Ето защо, в резултат на договора за покупко-продажба от 2010 г. ищецът е придобил и изцяло правото на собственост върху процесната постройка - беседка, което право е притежавал баща му - дарител по договора.

Поради това искът е основателен за пълния обем на правото на собственост, а не само за 5/36 ид. ч., както е счел въззивния съд. Затова въззивното решение следва да бъде отменено в отхвърлителната част на иска - за 31/36 ид. ч. от правото на собственост и да бъде постановено ново, с което ищецът да се признае за собственик и на тези идеални части.

При този изход касаторът има право на сторените разноски за водене на делото в настоящата инстанция, които са 970 лв. за адвокатско възнаграждение и 80 лв. държавни такси или 1050 лв. Предвид уважаването на иска изцяло същият има право на пълния размер разноски, направени в предходните инстанции. В първата инстанция разноските му са 810 лв. От тях са му присъдени според уважената част на иска 112 лв. и сега следва да се присъди разликата от 698 лв. За въззивната инстанция разноските на ищеца са 475 лв., от тях са му присъдени 66 лв. и остава за присъждане разликата от 409 лв. Обобщено в полза на ищеца са дължими 2157 лв. разноски (1050+698+409).

Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 266949 от 08.12.2021 г. по гр. д. № 10440/2020 г. на Софийски градски съд в допуснатата до обжалване част, с която е отхвърлен иска на Г. Н. В. против Г. Ж. В. за признаване правото на собственост върху сграда с идентификатор ** - беседка с площ 30 кв. м., с предназначение "друг вид сграда за обитаване", находяща се в Поземлен имот с идентификатор * с площ 985 кв. м. па КККР на [населено място], за който поземлен имот е отреден УПИ ** в кв. 25 по плана на [населено място] за разликата над 5/36 ид. ч. до пълния размер на правото на собственост (т. е. за 31/36 ид. ч.) и вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г. Ж. В., че Г. Н. В. е собственик и на 31/36 ид. ч. от правото на собственост върху сграда с идентификатор ** - беседка с площ 30 кв. м., с предназначение "друг вид сграда за обитаване", находяща се в Поземлен имот с идентификатор * с площ 985 кв. м. по КККР на [населено място].

В частта, с която искът е уважен за 5/36 ид. ч. решението е влязло в сила.

ОСЪЖДА Г. Ж. В. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплати на Г. Н. В. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [жк], [жилищен адрес] сумата 2157(две хиляди сто петдесет и седем) лв. разноски по делото за три инстанции.

Решението е окончателно.