Решение № 16469 от 3.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2102/2019 г.

Решение № 16469 от 3.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2102/2019 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). С решение № 7365 от 5.12.2018 г., постановено по административно дело № 13246/2017 г., Административен съд – София-град е: 1) отхвърлил жалбата на "Е ПЕ ВЕ" ЕООД, ЕИК 201656899, против ревизионен акт (РА) № Р-22221516003944-091-001/08.08.2017 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите (ТД на НАП) - София, потвърден с решение № 1736/02.11.2017 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) - София при Централно управление (ЦУ) на НАП; 2) осъдил "Е ПЕ ВЕ" ЕООД да заплати на Дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП сумата от 3 603 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство. Съдебният акт е атакуван с касационна жалба от "Е ПЕ ВЕ" ЕООД, подадена чрез пълномощника му адвокат Димитрова. Наведените от касатора доводи за неправилност на съдебния акт са относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е да се отмени обжалваното решение на Административен съд – София – град, както и да се присъдят направените разноски. Ответникът - директорът на Дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП, действащ чрез процесуалния си представител юрисконсулт Згурева, оспорва касационната жалба и моли за отхвърлянето й. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и аргументира теза за правилност на обжалваното с нея решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Първоинстанционният съд правилно е установил фактите по спора и те са следните: През 2014 г. и 2015 г. "Е ПЕ ВЕ" ЕООД е извършвало социални услуги, включващи домакински дейности и лични за възрастни и болни хора, с код на икономическата дейност 9700, за което е сключило трудови договори с работници и служители. Работниците и служителите са работили при условията на трета категория труд съгласно Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране. Върху изплатените възнаграждения на наетите по трудово правоотношение лица дружеството като осигурител е начислявало дължимите осигурителни вноски върху минималния осигурителен доход. "Е ПЕ ВЕ" ЕООД има сключени договори за оказване на социални услуги с физически лица в Германия и за тяхното изпълнение е командировало работниците си. В тази връзка на работниците са издавани удостоверения А1 (удостоверения относно законодателството в областта на социалната сигурност) за приложимост на българското законодателство според разпоредбите на Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския Парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност (Регламент № 883/2004). С исканията за издаване на удостоверения А1, подадени до ТД на НАП – София, са представени заповеди за командироване на работниците в Германия с продължителност над 30 дни. Допълнително към всяка една от тези заповеди работодателят е издавал няколко други заповеди за командировка с интервал между тях в рамките на 2-3 дни, като по този начин в преобладаващите случаи срокът на командироването не надвишава 30 дни. С дадените писмени обяснения пред ревизиращия екип управителят на дружеството е обяснил, че издаването на допълнителните заповеди за командировка се е налагало тогава, когато работникът е трябвало да се прибере в България поради лични причини или когато обгрижваното лице почине. В тези случаи командировката се прекъсва и работникът ползва неплатен отпуск за времето на прекъсването. Органите по приходите на ТД на НАП – София са приели, че работниците на дружеството са били командировани в Германия при условията, регламентирани в чл. 121, ал. 3 от Кодекса на труда (КТ) отм., но приложим за периода 2014 г. – 2015 г., и осигурителните вноски от осигурителя се дължат в размерите, определени в чл. 6а от Кодекса за социално осигуряване (КСО) в действащата през процесните периоди от време редакция – ДВ бр. 7/2012 г. За да обоснове извод, че работниците на дружеството са били командировани в Германия за срок по-дълъг от 30 календарни дни, ревизиращият екип се е позовал на заповедите за командировки, във връзка с които са издадени удостоверения А1, както и на обстоятелството, че работодателят е представил доказателства за транспорт на работниците в началото и в края именно на периодите за командироване по тези заповеди, но не и за транспорт на работниците за периодите на прекъсване според издадените допълнително заповеди за командировки, на липсата на счетоводно отчитане на такива разходи, и на договорените срокове в договорите, сключени между "Е ПЕ ВЕ" ЕООД и германските граждани за предоставяне на услугите, които са до 24 месеца или без срок. В хода на ревизионното производство ревизиращите органи са установили, че за 2014 г. и 2015 г. минималното трудово възнаграждение за извършваната дейност – в бранш "Грижи", тарифна група – 1 "Работници" в Германия е определено чрез сключените колективни трудови договори и за 2014 г. то е 9. 00 евро на час, а за 2015 г. – 9. 40 евро на час. Позовал се е на публикуваните данни в официален сайт www. zoll. На основание чл. 6а КСО с РА са установени допълнително задължения за осигурителни вноски на ревизираното дружество "Е ПЕ ВЕ" ЕООД в качеството му на осигурител за всяко наето по трудов договор лице върху максималния размер на осигурителния доход, определен със Закона за бюджета на ДОО за 2014 г. в размер на 2400 лв., и със Закона за бюджета на ДОО за 2015 г. в размер на 2600 лв., като конкретно осигурителният доход за всеки от работниците е установен на база отработените дни и дневно отработени 8 часа. Осемчасовият работен ден е приет според мотивите на РА предвид характера на предоставяните услуги и съдържанието на сключените договори от дружеството с неговите клиенти в Германия. Установените допълнително задължения за периода м. август 2014 г. – м. септември 2015 г. са в следните размери: вноски за държавно обществено осигуряване (ДОО) – 57 667. 61 лв. и лихва – 13 176. 65 лв.; вноски за универсален пенсионен фонд (УПФ) – 6 981. 07 лв. и лихва – 1 639. 56 лв.; вноски за здравно осигуряване (ЗО) – 22 614. 23 лв. и лихва - 5 207. 21 лв. При така установените факти административният съд е приел, че оспорването е допустимо, а РА е валиден акт, издаден от компетентни органи след надлежно възложено от компетентен орган ревизионно производство. Обосновал е извод за материална законосъобразност на същия и неоснователност на наведените от жалбоподателя доводи. Настоящата инстанция споделя подробно аргументираните съображения първоинстанционния съд, които по аргумент на чл. 221, ал. 2, изречение последно АПК не следва да бъдат преповтаряни. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, касационният съдебен състав преценява решението на Административен съд – София–град като валидно и допустимо. Съдът правилно е приел, че оспорването е допустимо, че ревизията е възложена от компетентен орган – началник сектор "Ревизии", оправомощен от териториалния директор на основание чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК със заповед № РД-01-369/30.03.2016 г. (л. 14 от първоинстанционното дело). Заповедите за изменение на първоначалната заповед за възлагане са издадени от същия орган. РА е издаден от компетентни органи по приходите - от органа, възложил ревизията, и от ръководителя на ревизията, посочен в ЗВР в съответствие с чл. 119, ал. 2 от ДОПК. В хода на ревизионното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нарушаващи правото на защита на ревизираното дружество, и налагащи отмяната на РА като незаконосъобразен. Основният спор между страните се свежда до това налице ли е по отношение на всички работници за периодите, за които с РА са установени допълнителни задължения на работодателя като осигурител за внасяне на осигурителни вноски, изискването на чл. 121, ал. 3 КТ (отм.); срокът на командироването им в рамките на предоставяне на услуги в друга държава членка на Европейския съюз (в случая Германия) да е по-дълъг от 30 календарни дни. От една страна това обстоятелство се доказва от издадените от работодателя заповеди за командировки, представени пред ТД на НАП – София във връзка с подаденото искане за издаване на удостоверение А1, но от друга, за някои от тях според издадените допълнително заповеди за командироването им това условие не е налице. Тези работници, за които от допълнително издадените заповеди се установява, че са били командировани за срок, по-дълъг от 30 дни, са посочени в таблица 3 от допълнителното заключение на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, прието от съда в съдебно заседание от 29.10.2018 г., и за тях експертът е изчислил доплащането за фондовете ДОО, ДЗПО и НЗОК при 8 часов работен ден и съответно за 8 часов и 4 часов работен ден според договореното в трудовите договори. Касационната инстанция намира за правилно даденото от първостепенния съд разрешение на този спорен въпрос, според което следва да се съобразят първоначално издадените заповеди за командировки, тъй като за причините, налагащи прекъсването им, жалбоподателят не представя доказателства. В тази връзка неоснователни са доводите в касационната жалба за това, че съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест между страните по делото. От друга страна, броят на издадените допълнителни заповеди за командировки и сроковете на прекъсване /в повечето случаи между 2 и 3 дни/ също не подкрепят тезата на жалбоподателя, че това прекъсване се е налагало само тогава, когато работниците е трябвало да се върнат в България поради лични причини и при смърт на обгрижвания чужд гражданин. Липсата на доказателства за направени и заплатени транспортни разходи /освен в началото и в края на периодите, посочени в първоначалните заповеди/, както и липсата на договорени между "Е ПЕ ВЕ" ЕООД и германските граждани в сключените договори за услуги срокове за предоставянето им в рамките на 30 дни, е също аргумент в подкрепа на извода, че посочените в ревизионния доклад работници са били командировани при условията на чл. 121, ал. 3 КТ (отм.); за срок по-голям от 30 календарни дни. С оглед така изложените мотиви за приложимост на чл. 121, ал. 3 КТ (отм.); неоснователни са доводите на касатора, че съдът всъщност се е позовал на неприложима норма - тази на чл. 121а КТ (нов - ДВ, бр. 105 от 2016 г. в сила от 30.12.2016 г.), в която вече няма изискване срокът на командироване да е по-дълъг от 30 календарни дни, за да е необходимо за срока на командироването на работника или служителя да се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава в изпълнение на Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 г. Минималните ставки на заплащане на труда в приемащата държава – ФР Германия по смисъла на чл. 6а КСО правилно са установени в ревизионното производство на базата на сключените Колективни трудови договори в съответния бранш, доколкото легалната дефиниция на "минимални ставки на заплащане", дадена в § 1, т. 10 ДР КСО, допуска това да са определените от националното законодателство и/или от практиката на приемащата държава. Съобразявайки нормата на чл. 6а КСО в приложимата й редакция, административният съд правилно е приел, че с РА законосъобразно са установени размерите на дължимите допълнително от осигурителя осигурителни вноски върху максималния месечен размер на осигурителния доход по чл. 6, ал. 2, т. 1 като по-малък в сравнение с минималните ставки на заплащане на труда в приемащата държава при 8 часов работен ден предвид характера на предоставяните услуги и съдържанието на сключените договори от дружеството с неговите клиенти в Германия. По изложените съображения касационната жалба е неоснователна и оспореното с нея решение на Административен съд – София-град като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора неоснователна се явява и акцесорната касаторова претенция за присъждане на деловодните разноски. На основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК на ответника по касация се дължи юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат, определено по реда на чл. 9, ал. 3 във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. върху правен интерес в размер на 107 286. ЗЗ лв. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК и чл. 161, ал. 1 от ДОПК, Върховният административен съд, шесто отделение